нямаше плът по костите си, която да я предпази от ужасното друсане, а честите пристъпи на кашлица бързо изцеждаха малкото останала й сила.
Слава богу, корабчето на Том Пери ги чакаше на кея. Стълбичката беше спусната, моряци тичаха от борда към кея и обратно, мъкнеха вързопи с поща, бъчви с вино и коняк, сандъци и кутии със стоки, предназначени за Англия.
Джак скочи от каруцата и се втурна към кея, където Том наблюдаваше товаренето на стоката. Арабела скочи след него, протегна се няколко пъти, разтвори ръце, раздвижи раменете си и вдъхна дълбоко свежия морски въздух.
— Мирише толкова приятно — пошепна немощно Шарлот. — О, боже… чайките. Не вярвах, че ще ги чуя пак. — Надигна се с мъка, хвана се за страничните дъски на каручката и вдигна лице към слънцето и морския бриз. — Стига ми толкова — продължи още по-тихо и стисна до болка ръката на Арабела. — Достатъчно ми е. Никога не бях помисляла, че ще преживея още веднъж всичко това. — Усмихна се на зълва си и рече: — Не се притеснявай, ако Джак се затвори в себе си. Такъв е още от детските си години. В душата му има тъмни ъгълчета.
— Забелязах го. Имам намерение през следващите години да проведа основна чистка.
Шарлот се засмя тихо.
— Пожелавам ти много щастие, мила.
24
Шарлот настоя да седи на палубата, когато корабът вдигна котва и се промуши между другите плавателни съдове в пристанището на път към открито море. Джак стоеше до нея, сложил ръка на рамото й. Двамата се сбогуваха с Франция — всеки по свой начин. Арабела стоеше на известно разстояние до релинга, без да се намесва. Знаеше, че двамата трябва да преживеят този момент заедно. Най-сетне оставиха пристанището зад гърба си. Малкият кораб увеличи скоростта, тласкан от хладния морски бриз, и червените зидове на крепостта Кале бързо се изгубиха от поглед. Шарлот вдигна глава към брат си.
— Всичко свърши, Джак.
— За нас да. Хайде, ще те отнеса в каютата.
Тя кимна. Силата, която я бе задържала на палубата, за да се сбогува, се бе изчерпала. Сега искаше само да лежи. Джак бързо я отнесе в каютата.
— Арабела ще ми помогне да си легна — каза тихо тя, когато той я положи върху тясната койка.
Той я гледаше с безпомощна мъка и образът й се разми пред очите му. Едва влизането на Арабела го накара да се обърне.
— Ела след малко пак — помоли тя и остави на пода чантата си и каната с вода. Той се наведе да целуне горещото чело на сестра си и тихо напусна каютата.
Арабела не се притесняваше да полага най-интимни грижи за Шарлот, а тя се оставяше с готовност в ръцете й. Лежеше тихо, докато Арабела я съблече и изтри цялото й тяло с хладка вода, а после й помогна да облече нощницата. Глътна лауданума, внимателно дозиран от Арабела, и се помоли да притъпи пристъпите на кашлица и да й помогне да заспи бързо.
— Остани при мен — помоли тя тихо, когато Арабела прибра нещата си в чантата.
— Трябва да се преоблека — отговори Арабела и отвратено показа дрипавите си дрехи. — Представям си какво мисли за мен капитан Пери. Последния път на борда му пътуваха херцог и херцогиня Сен Жюл, прилично облечени. Имахме късмет, че днес изобщо ни взе на борда си. — Думите бяха казани с надежда да развеселят Шарлот, но не постигнаха особен успех. — Ей сега ще си сменя дрехите.
Когато Джак влезе отново, тя беше по риза и триеше ръцете и гърдите си с мокра кърпа, за да отмие праха от пътуването. Той я огледа скритом и установи, че е отслабнала. Лицето й беше по-бледо от обикновено, очите се открояваха на изпитото лице.
Джак коленичи до койката. Лауданумът бе започнал да действа и клепачите й натежаха.
— Не ми харесва, че главата ми тежи — прошепна сънено тя.
— Какво ти тежи, мила? — Той се наведе над нея, за да разбере думите й.
— Дадох й лауданум — обясни Арабела и се опита да закопчее чистата си рокля. — От вчера й давам редовно. Притъпява кашлицата.
Джак сбърчи чело.
— Редно ли е да й даваш успокоително?
— Няма друг изход — отговори тя. — Моля те, закопчай ми роклята. — И се обърна с гръб към него. Той изпълни молбата и, но продължи да се мръщи.
— Човек привиква към успокоителните и…
— Какво значение има това в конкретния случай? — Арабела хвърли поглед към койката. Шарлот спеше и дишаше тежко през устата. — Знам, колко ти е трудно, Джак…
— Откъде можеш да знаеш! — Той буквално блъсна ръката й. — Сестра ми е близо до смъртта, а аз не мога да направя нищо, за да й помогна.
— Можеш да направиш последните й часове приятни — отговори твърдо тя. — Можеш да се усмихваш. Поне опитай. Как мислиш, добре ли се чувства Шарлот, когато я гледаш, сякаш вече лежи в гроба?
Джак я погледна изумено, после рязко разтърси глава и излезе от каютата. Арабела въздъхна. Е, поне бе опитала. Шарлот се размърда и пошепна едва чуто:
— Не се карайте заради мен, Арабела.
— Не се караме — излъга тя и се приближи до койката. — Но трябва да призная, че когато иска, брат ти може да вгорчи живота ми.
Шарлот се усмихна едва-едва.
— Ще ми помогнеш ли да се надигна? Така ще дишам по-леко.
Арабела приседна на койката и положи главата на Шарлот на рамото си.
— По-добре ли е така?
— Да, благодаря ти. — Тя затвори очи и отново заспа.
Арабела устреми поглед към стената на каютата, която се поклащаше в ритъма на лекото вълнение.
— Боже, гади ми се — пошепна тя и бързо се отдели от Шарлот. Едва стигна до нощното гърне. Шарлот се събуди и я проследи със загрижен поглед. За ужас на Арабела Джак влезе в кабината точно когато тя се освобождаваше от последните остатъци от закуската си.
— Какво става? — Той приглади косата от запотеното й лице и я задържа. — Морето е спокойно като езеро, мила моя.
— Това е истинският му глас, каза си Арабела, изпълнен със загриженост, и въпреки смущението си се почувства облекчена. Значи думите й не бяха останали без въздействие.
— Знаеш, че не съм спокойна в морето — пошепна тя, изправи се и изтри устата си с кърпичка.
— Аз ще изхвърля това. — Той взе гърнето от ръцете й и отвори прозорчето. — За щастие вятърът духа в правилната посока. — Изля съда в морето и се обърна, без да затвори прозорчето. — Какво ще правя сега с двама болници? — попита с тон на капризен младеж. — Исках да предложа партия вист на три ръце, но вие двете изглеждате толкова жалки, че се съмнявам дали ще можете да броите картите.
Шарлот успя да се усмихне.
— Главата ми е прекалено замаяна, за да броя. Защо не си поговориш с капитана и не оставиш двете болни дами да се утешават взаимно?
Арабела изплакна устата си с вода от каната и я изплю през прозорчето.
— Умирам от глад — заяви тя енергично. — Шарлот също има нужда да хапне. Защо не ни донесеш нещо вкусно?
— Току-що повърна храната си и веднага искаш нова? — Той я погледна загрижено.
— Така изглежда. — Арабела махна изразително към вратата. — Каквото и да донесеш, със сигурност
