ЕПИЛОГ
В едно леденостудено януарско утро Мег стоеше на най-долното стъпало пред къщата на Кавендиш Скуеър и махаше на напет кавалерийски офицер със засукани мустачки, който й отговаряше с размахване на украсената си с пера униформена шапка.
— Сбогом, най-скъпа моя. Сърцето ми ще копнее за вас до следващата ни среща.
— О, глупости — отвърна през смях Мег. — Сигурна съм, че казвате това на всяка жена под шейсет години, лорд Томас.
— Улучихте ме право в сърцето — изохка театрално той и се засмя широко.
Мег поклати глава и изкачи стълбата. Точно пред вратата се сблъска с херцог Сен Жюл, който бе изхвърчал от къщата — гологлав, с необичайно бледо лице.
— По дяволите, Мег, защо ви нямаше толкова дълго? — изсъска той и посегна да я отстрани от пътя си.
— Бях на разходка в парка. — Мег го погледна учудено.
— Арабела… лекарят… — Джак направи възбуден жест и понечи да продължи.
— Почакайте, Джак! — Мег хвана ръката му. — Бебето ли идва? — Реторичен въпрос. — Защо вие отивате за лекаря? Изпратете някой слуга.
Той поклати глава.
— Арабела не иска да стоя до нея — обясни с треперещ глас. — Каза, че не можела да ме гледа. По- добре да доведа лекаря. Иначе не знам какво ще правя. Не мога да остана в къщата.
Мег не направи втори опит да го спре. Влезе вътре и завари иначе невъзмутимия Тидмут да кръстосва нервно залата.
— Ох, ето ви най-после, мис Барат! Нейна светлост…
— Да, да, херцогът ми каза. — Мег изкачи стълбата на един дъх и забърза към стаите на Арабела. Борис и Оскар лежаха в коридора пред будоара на херцогинята и щом я усетиха, се хвърлиха върху нея с див лай.
— Шшт — спря ги тя. — Млъкнете веднага. Не се вълнувайте. — Бутна ги настрана и заповяда строго: — И да не сте посмели да влезете. — Отвори вратата към будоара и веднага я затвори, развеселена от обвинителните, изпълнени с болка погледи на кучетата.
Вратата към спалнята беше отворена. Бледа и мрачна, Арабела ходеше напред-назад. Лейди Барат и Беки подреждаха парчета лен. Над открития огън се топлеше вода.
— О, Мег, слава богу, че си тук — посрещна Арабела приятелката си. — Болките започнаха така внезапно…
— Чух, чух. — Мег свали бързо палтото и шапката си. — На вратата се сблъсках с бедния ти съпруг, който отиде да доведе лекаря. Никога не съм го виждала толкова уплашен.
— О, Джак е безполезен в момент на криза — отговори Арабела с пренебрежителен жест. — Всеки път излиза от равновесие.
Мег се изкиска доволно. Никой не смееше да описва по този начин хладния, невъзмутим, винаги любезен херцог Сен Жюл.
— Обясних на негова светлост, че когато ражда, жената е малко… раздразнителна — намеси се лейди Барат. — Често казва неща, които не мисли.
— О, аз ги мисля — възрази Арабела, пое шумно въздух и сляпо протегна ръка към Мег, която бързо я улови и извика от болка, когато пръстите на приятелката й се забиха в плътта й.
— Според мен вече е време да легнеш, скъпа Бела — рече спокойно лейди Барат. — Както виждам, нещата се развиват доста бързо.
— А аз си мислех, че при първото дете болките траят вечно — отвърна Арабела и последва съвета й.
— Няма от какво да се оплакваш — усмихна се винаги практичната Мег. — Според мен раждането не е особено приятен процес и колкото по-бързо приключи, толкова по-добре.
Арабела се усмихна вяло.
— Това трябваше да го чуя от устата на мъжа си. Вместо това той кърши ръце и охка и пъшка.
— Не си права, Арабела — протестира лейди Барат. — Той беше съвсем спокоен, преди ти да се разкрещиш.
Беки се появи с кърпичка, потопена в хладна лавандулова вода, и я сложи върху челото на Арабела, която изохка от следващата болка. Мег отново й подаде ръка.
— Казах на Джак, че нямам нужда от лекар — заяви Арабела, когато отново задиша нормално. — Лейди Барат и Беки ще се справят отлично.
— Все пак е по-добре да има лекар, миличка — възрази меко лейди Барат.
— Ето го и него. — Мег бе отишла до прозореца и гледаше навън. — Джак го е извлякъл навън по чорапи.
След малко лекарят влезе в стаята на родилката, а съпругът остана на вратата.
— Ако все още не можеш да ме гледаш, любов моя, веднага ще се махна.
Арабела бе потънала в болката и вече не виждаше нищо около себе си. Утрото премина, дойде следобед, а Джак продължаваше да стои на вратата. Сърцето не му позволяваше нито да си отиде, нито да остане. Целият трепереше от страх. Смъртта на Шарлот бе белязала живота му. Болката беше заровена дълбоко в сърцето му, но той бе намерил своя вътрешен мир. Арабела му бе донесла този мир. А сега бе изложен на опасност да я загуби. Съзнаваше, че не би могъл да преживее тази загуба.
Стоеше безпомощен в края на леглото и се взираше в бледото, разкривено от болки лице на жена си. От време на време бършеше челото й с хладна кърпа. Докато течеше следобедът, той се опитваше да черпи надежда от спокойствието на лекаря, от практичната помощ на лейди Барат, от очевидното безгрижие на Беки. Искаше му се да е като Мег, която бъбреше весело и Арабела реагираше с подобие на усмивка.
Внезапно раздвижване в другия край на леглото алармира за края на раждането. Арабела изпищя и той изохка ужасено. Само след минута прозвуча тънкият плач на новороденото, който го изпълни с учудване. Взря се неразбиращо в окървавеното телце в ръцете на лейди Барат и поклати глава.
— Син — обяви тържествено тя. — Имате син, ваша светлост… Бела, мила моя, прекрасен е. — И сложи малкото на гърдите на майката.
Арабела се усмихна уморено и помилва главичката на момченцето си. После погледна Джак, чиито сиви очи бяха пълни със сълзи.
— Виж какво чудо сме създали, любов моя.
— Не съм сигурен какво точно е моето участие — отвърна той и се опита да се усмихне. Целуна синчето си, целуна и нея. — Чувствам се… особено.
— Чарлз — промълви тя. — Ще го наречем Чарлз.
— Да. — Той се наведе и внимателно пое бебето в ръцете си.
— По-добре го дайте на мен, ваша светлост — намеси се делово лейди Барат. — нали не искаме да настине.
Джак веднага положи бебето върху одеялцето, което бе приготвила дамата.
— Така, а сега излезте за един час. Когато се върнете, Арабела и бебето ще са готови да ви посрещнат — нареди лейди Барат. Иначе се държеше с голяма почтителност, но ролята на акушерка очевидно я беше дарила с толкова авторитет, че не се притесняваше да го командва.
— Ако искате да направите нещо полезно — допълни Мег, забелязала колебанието му, — изведете кучетата. Горките чакат в коридора и са в ужасно настроение.
— Да, видях ги — отвърна сухо той.
— Върви, върви, Джак — подкани го със слаб глас Арабела. — Накарай ги да потичат в парка. Цял ден бяха затворени, защото не искаха да излязат, но с теб ще тръгнат.
Джак огледа нерешително редицата женски лица и се подчини.
— Е, добре. Ще се върна след час. — Наведе се, целуна влажното чело на Арабела и приглади косата й назад. — Но не повече от час, да знаеш.
Тя се усмихна.
— Побързай.
Той излезе и подсвирна на кучетата, които с готовност го последваха по стълбата. Тидмут
