Хоукс отново погледна черните тефтери.
— Каза ли ти защо иска да играе с Нотли?
Мортимър въздъхна.
— Ами, през цялото време ми повтаряше, че най-после е решил какво трябва да прави с парите си, но думите му ми изглеждаха напълно безсмислени.
— Какво точно ти каза? — поиска да узнае Хоукс. — Спомняш ли си?
Мортимър кимна и присви устни.
— Каза, че възнамерявал да откупи част от миналото заради един стар приятел. И представа си нямам какво означава това.
— Ясно — рече Хоукс. Разбираше всичко с безпощадна яснота. Стю бе готов да рискува всичко, което притежава, за да откупи част от миналото на Силвия.
— Ха! Вече спечелих всичко, което можеш да ми предложиш — изписка Силвестър и разрови жетоните си.
Сякаш почувствал присъствието на братовчед си, Стюарт вдигна сините си очи и за миг се втренчи в Хоукс. После спокойно вдигна монокъла си и царствено му кимна с глава. Очите му изглеждаха необичайно тъмни и бездънни и нещо в израза им напомни на Хоукс за нощта, в която Силвия им бе казала, че възнамерява да се омъжи за дьо Вал. Струпалите се зяпачи направиха път на Хоукс, който се приближи до масата.
— Играеш много опасна игра, Стю — заговори той с измамно мек глас и огледа масата. — Той наистина ли спечели всичко?
Сините очи на Стюарт изглеждаха воднисти зад монокъла му.
— Нищо подобно — рече невъзмутимо. — Все още имам един жетон, с който да спечеля.
— Един жетон? — презрително се изсмя Нотли, съсредоточил цялото си внимание върху събирането на новопридобитите си богатства. — Оставям ти го, Кесълфорд. Не искам да се говори, че съм те обрал до шушка.
— Какво благородство, Нотли! Ти възвръщаш вярата ми в човечеството — ласкаво измърка Хоукс, но в гласа му се долавяше заплаха, а очите му хищно блестяха.
Нотли вдигна поглед към него. Веселата му усмивка бързо помръкна. Близко разположените му очи се присвиха зад очилата.
Хоукс внимателно се отмести, за да може Силвестър да види Брет, който стоеше зад него, заедно с двете момчета от конюшнята, които бяха довели със себе си.
— Човек би си помислил, Нотли, че дори и ти се безпокоиш от онова, което клюкарите разпространяват за теб — бавно изрече Хоукс.
През тълпата зяпачи премина вълна на сдържано веселие. Силвестър се славеше с репутацията си на клюкар и сплетник.
Кръвта се отцеди от лицето на Силвестър.
— Грешиш! — злобно излая той. Очите му се отместиха от двамата коняри. На лицето му се изписа войнствено изражение.
Сред тълпата имаше хора, които бяха забелязали посоката, в която Нотли бе отправил обезумелите си погледи и макар да не знаеха все още кой е причината за безпокойството му, те шепнешком започнаха да си разменят хипотези и предположения, които се понесоха като тих ветрец из стаята.
Хоукс съвсем съзнателно не поглеждаше към момчетата, които стояха зад него. Взе заровете и внимателно ги претегли върху дланта си, сякаш се опитваше да измери благоразположението на съдбата. После вдигна поглед и прикова безпощадните си очи върху разтревоженото лице на Нотли.
— Човек, който живее в стъклена къща, не трябва да хвърля камъни, господин Нотли. — Зарчетата от слонова кост изтракаха в дланта му. — В противен случай рискува тя да се срути върху главата му.
— Заплашвате ли ме? — Силвестър се наведе над масата и изсъска заплашително.
— В никакъв случай, Нотли — измърка Хоукс. — Приеми го просто като обещание. Нищо повече. Много ми се ще да вярвам, че това е обещание, което няма да ми се наложи да изпълнявам. — Зарчетата отново изтракаха и Хоукс ги пусна в чашката за хвърляне. — Днес имахте необикновен късмет, сър. Само, моля ви, не забравяйте, че късметът се обръща невероятно бързо. — За да подкрепи думите си, Хоукс обърна чашата в средата на масата и я остави така, захлупена върху скритите под нея зарове.
Силвестър рязко протегна ръка, насочил палец и показалец към чашката.
— Ъъъ — Стюарт игриво го плесна през китката. — Имам още един жетон. Играта още не е приключила.
Силвестър мъчително преглътна насъбралата се в устата му слюнка, ядосан от предстоящия сблъсък, в който можеше и да загуби.
— Ще ти взема и последното пени, щом толкова държиш да изгубиш всичко — заплашително изрече той. — Аз съм толкова сигурен в късмета си тази вечер, че залагам всичко върху заровете, скрити под чашата.
Залата зашумя одобрително. Играта можеше да започне отново, и то при толкова висок залог. Хоукс обърна гръб на масата и се запъти към вратата, а наблюдателите започнаха да се обзалагат за изхода на играта.
— Ка… Къде отиваш? — отчаяно попита Мортимър, който вървеше след него.
— Няма ли да останеш и да видиш заровете? — попита Брет. — Стюарт ще бъде напълно разорен, ако изгуби този облог.
— А Силвестър ще посинее от яд, ако Стюарт спечели. А това е гледка, която не бих искал да наблюдавам. — Хоукс сложи шапката си. В действителност обаче не искаше да види провала на Стюарт, в случай че той загубеше.
Хоукс поведе сънливите коняри към вратата на клуба. Зад него тълпата възторжено изрева. Изглежда, че късметът наистина се бе обърнал.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Сърцето на Сара бе самотно, нещастно и тежеше като камък в гърдите й. За пръв път в живота си имаше чувството, че слепотата й е пълна и непобедима. Сякаш някаква завеса бе паднала върху самочувствието и самоуважението й. Цялото й същество — физически, емоционално и умствено — тънеше в непрогледен мрак. Надеждите, чувствата, стремежите й внезапно й се сториха необясними и съмнителни, увереността й, че въпреки недъга си може да долови и неуловимото, бе сериозно разклатена.
Желанията, копнежите, самозалъгването бяха притъпили усета й към реалността, реши тя. Неспокойният й плам да посети Лондон бе надвил здравия й разум, притъпил бе проницателността й, въвел я бе в един весел, главозамайващ танц. А докато бе танцувала, животът я бе измамил — променил бе всичко, което й бе близко и познато, за да я запрати в един свят на непрогледна тъмнина, в който тя не разпознаваше нито формите, нито звуците, нито ароматите. Действителността изведнъж бе придобила други очертания. Съдбата й, бъдещето й, надеждите и мечтите й бяха загубили смисъла си, бяха се разпилели, подобно на струйка дим, подета от силен пристъп на вятъра.
Не Хоукс бе влюбен в нея, а братовчед му — Стюарт. Тази едничка мисъл се въртеше непрекъснато в главата й, а тя, замаяна и несигурна, имаше усещането, че е поела в една посока, а животът й — в друга.
Неспокойна и уморена от безсънната нощ, Сара пристигна рано, както бе обещала, влезе в празната музикална стая, която тънеше в такава тишина и покой, че т възприе собственото си присъствие като недопустимо нахлуване в нечий чужд свят. Сред тази абсолютна тишина Сара бе обхваната от предчувствието за някаква промяна, което бе толкова силно, че тя забави крачки. Сетивата й сякаш долавяха промяната във въздуха и тя си наложи да върви по-бавно, за да не се блъсне в мебелите, които според нея може би бяха преместени от обичайните им места.
Само че не подредбата на мебелите, а животът й бе променен. Изпълнена с убеждението, че е тромава и непохватна, Сара се настани на пейката зад клавесина и се опита чрез изцелителната сила на музиката да се помири не само с тая стая, която й се струваше чужда и непозната, но и с живота си. Тя наруши Плътно обгърналата я тишина с музика на Корели и Вивалди, а после по-енергично се опита да се пребори с
