Азаря Фархи, Димитър Янакиев
В кратера на вулкана
Рано сутринта тайфунът започна.
По небето извиха тъмни облаци. Изведнъж се смрачи. Слънцето угасна, обгърнато в червени мъгли. Вятърът засвири и подгони вълните, откъсвайки от върховете им големи маси вода. Водните маси с грохот пропадаха в зиналите бездни. Океанът заклокочи, почернял, развилнял и страшен… Небето и водата около парахода се сляха. Неговият бял корпус ту се издигаше над гребените, ту изведнъж пропадаше, люлееше се и упорито отстояваше пристъпите на бурята, загубен в хаоса от вода и мрак.
В 8.17 помощник-капитана докладва:
— Другарю капитан, съобщиха, че центърът на тайфуна се движи срещу нас.
Капитанът стоеше на командната кула, впил поглед напред. Този здрав мъж с обгоряло лице, обвеяно от вятъра на морските бури, стоеше на своя пост. Той водеше кораба право срещу вълните. Стоманеният нос се врязваше в движещите се водни грамади, които заливаха палубата и яростно бучаха.
— Отклоняваме се от курса. Минаваме вляво… Пълен напред!…
Трябваше да бързат. Да бързат, докато бурята не ги изпревареше и налетеше върху тях с цялата си сила. На борда имаше туристи, които идваха от Индия, и капитанът не искаше неговите пътници да преживеят ужаса на океанската буря.
… Два дни вилня стихията. Параходът „Петър Велики“ успя навреме да се отклони и да не попадне в опасната зона.
Пътниците бяха изморени. Вълнението ги беше разстроило. Морската болест обхвана повечето от тях. По обед в луксозния ресторант се чуваха отегчени разговори.
— Дано по-скоро стигнем Владивосток…
— Ето ти тебе пътуване по море.
Двама възрастни пътника и едно момиче стояха около една маса в ъгъла до кръглите прозорчета.
— Махнете всичко това — каза по-възрастният, като посочи на келнера непобутнатите блюда. Побледнял, небръснат от два дни, той с отвращение гледаше на десерта. — Не ни мъчете повече. Моят стомах не може нищо да приеме.
— Защо, татко, аз ще ям… — намеси се момичето.
— Щом можеш…
Двамата възрастни пътници бяха професори. Единият бе българин, а другият — украинец. Запознаха се в парахода. Този луксозен презокеански параход беше собственост на „Интурист“. Направен бе специално за големи екскурзии по море. Имаше кино, плувен басейн, малка градина. Каютите бяха обзаведени, комфортно. Издаваше се и седмичен печатан вестник. Предвидено беше всичко, което можеше да направи екскурзиите приятни.
На кораба хората бързо се сприятеляваха. Не бяха минали и десет дена, а ето украинецът, професор Соловьов, и българинът, професор Иванов, се чувствуваха като стари приятели. Дъщерята на професор Иванов, току-що завършила Геологическия институт, придружаваше баща си в това интересно пътуване.
Към тяхната маса приближи капитанът. Той минаваше през салона, като поздравяваше своите пътници и искрено се ядосваше, като виждаше колко много пътниците са измъчени от болестта и са пребледнели като смъртници. Но какво можеше да направи, освен да им предложи по чаша портокалов сок. Те вече не посещаваха забавите, не се хранеха, отрано се затваряха в кабините.
— Добър ден, как е самочувствието, другари? Желаете ли нещо?
— Час по-скоро да стъпим на суша — отговори професор Иванов.
Капитанът се усмихна.
— За съжаление, другарю професор, тук не мога да помогна. На най-близкото пристанище ще пристигнем едва утре привечер.
— Тогава съжалявам.
— Не се сърдете, другарю капитан — каза весело момичето. — Татко не е пътувал отдавна на параход и бурята съвсем му развали самочувствието. Като спрем някъде, всичко ще премине.
— Стигнем ли до пристанището, вече няма да ме видите на парахода.
— И мене също! — присъедини се към своя колега професор Соловьов.
Капитанът смутено сви рамене:
— Ако обичате да излезем на палубата. Вятърът ще ви освежи.
След малко четиримата стояха на палубата и вдишваха свежия въздух. Океанът беше неузнаваем. Високо се издигаше ефирното светлосинкаво небе. Полъхваше лек ветрец. Водата едва се вълнуваше.
— Искрено съжалявам, че се случи така, другари. — Капитанът се чувствуваше доста неловко пред двамата именити професори. — Както виждате, бурята вече отмина. Скоро ще се почувствувате по- добре.
— Струва ми се, че една, дори няколкочасова разходка по суша би ободрила всички — каза момичето. — Това отсреща не е ли остров, другарю капитан?
— Кое?
Капитанът вдигна бинокъла и го насочи натам, накъдето девойката сочеше с ръка. Над водата далеч на хоризонта се очертаваха няколко назъбени скали.
— Да, това е малък необитаем остров. Откриха го наши моряци. На картата съществува от няколко години.
— Как? Сега ли се е образувал?
— Старите моряци разказват, че някога на това място се виждала само една скала. Тя стърчала над водата като огромен зъб. Рибарите намирали наоколо мъртва риба, а нощем забелязвали сияние и огньове, които изскачали над водата, играели като призраци и изчезвали. Преди четири или пет години един наш риболовен кораб, който минавал наблизо, видял цял остров. Новият остров скоро беше нанесен на картата. Признат е за наше владение. На него все още не живее никой.
— Другарю капитан, да направим една разходка до острова. Сигурен съм, че от цялата екскурзия това ще се хареса най-много на всички. Ще стъпим на острова, на който досега не е стъпвал никой! Та не е ли съблазнителна тази мисъл! — предложи професор Соловьов.
Професор Иванов, който до този момент разсеяно гледаше към хоризонта, също се оживи.
— Няма да се забавим повече от няколко часа. Сигурен съм, че всички ще се съгласят. Какво по-хубаво място за екскурзия от необитаем остров.
Капитанът се замисли.
— Добре — каза след кратко колебание тай. — Параходът е на разположение на екскурзиантите, ако всички са единодушни, нямам нищо против.
Десет минути по-късно радиоцентърът на парахода предаде важно съобщение до всички пътници. Ето какво гласеше то:
„Драги екскурзианти, има предложение да се отбием от пътя и спрем за няколко часа край островчето, което се вижда на хоризонта. Островчето е малко, не повече от 5–6 кв. км и е необитаемо.
Умоляват се всички, които желаят да направим подобна екскурзия, да напишат това на едно листче и го пуснат в кутията за препоръки. Понеже подобна спирка не е предвидена в маршрута на екскурзията, то тя ще стане само при пълно единодушие на пътуващите…“
След половин час параходът зави към острова. Ехолотите непрекъснато измерваха дълбочината на дъното. Островът приближаваше и очертанията на скалите ставаха все по-ясни. Една огромна скала, извисена нагоре, стоеше в северния му край.
Параходът спря на стотина метра от острова. След малко моторните лодки една след друга се понесоха към брега.
Диаманти! Диаманти! Диаманти!
Това беше смисълът на живота на Карни. В тъмните африкански рудници, с плетени кошове на гръб, изнемогвайки над тежестта, вървяха крачка по крачка негрите-полуроби, изсипваха в бункерите своя товар