безбройни дни съм пропилял.
Да разрешаваше морала,
и днес отивал бих на бал.
Обичам шеметната младост
сред блясък, теснота и радост,
жените в бален тоалет,
крачката по блестящ паркет.
Но где намерил би в Русия
три чифта хубави крачка?
Ах, две плениха ме така,
че дълго помнех ги, не крия!
И охладнял, макар с тъга
насън ги виждам м сега!
XXXI
Безумецо, в кои предели
ще ги забравиш и кога?
Ах вий, крачка! Къде, къде ли
цветята тъпчете сега?
Сред нега източна живяхте,
снега на север не допряхте,
вий стъпвахте по мек килим,
за вас привичен и любим.
И заточен в места красиви,
едва ли не забравих аз
и чест, и слава зарад вас,
и бащин край, и дни горчиви.
Но щастието отлетя —
тъй както — вашата следа.
XXXII
Със прелестно лице е Флора,
Диана пък — с прекрасна гръд;
но най харесвам Трепсихора,
с краче — на прелестта върхът!
На взора, що на него пада,
пророчествува то награда
и мами тайно мисълта
с условната си красота.
Обичам туй краче, Елвииа,
на пир — под масата до мен,
напролет в полски кът зелен,
опряно зиме на камина,
на огледално чист паркет,
иа скален морски бряг… Навред.
XXXII
Вълните си припомням бурни,
блазе им, мислех си, блазе,
че всяка бърза да се втурне
с любов към нейните нозе!
О, как желаех сам да легна,
крачката с устни да досегн!
Не, никога на младостта
във пламъците, в буйността
не съм жадувал за целувка
и сочни устни, що зоват,
и бузи пламнали, и гръд,
която чезне за милувка —
не, никога така страстта
не ми е палила кръвта!
XXXIV
Но помня аз и друго време:
заветен блян ме увлече
и щастието ме обземе —
държа в ръцете си краче.
Това докосване пробуди
в сърцето поривите луди,
запали в него пламък нов —
и пак тъга, и пак любов…
Ала достатъчно прославях
надменните кокетки аз
с бъбрива лира, с нежен глас:
страстта ни те не заслужават.
Измама крие всичко в тях:
и думи, и крачка, и смях.
XXXV
Онегин де е? Сънно муден
се връща у дома да спи.
А еква барабан. Пробуден,
градът започва да кипи.
Търговец някакъв там крачи,
припряно щъкат раздавачи,
там бърза охтенка с кърчаг,
под тях проскръцва хрупкав сняг.
Капаци шумно се отварят,
възвира глъч неукротим,
на стълбове се вдига дим;
и с бяла шапчица хлебарят,
прилежен немец,
час по час разтваря своя васисдас.
