— Папа не просна Холис на пода на параклиса.
Меги прегърна кърпите, които носеше, като че ли да се предпази.
— Не мисля, че е чак толкова драматично. И това, което каза Скай, е вярно. Ако татко не е дал тази идея, господин Съливан едва ли щеше да действа така.
— А освен това — каза Скай, — струва ми се, че ти си по-скоро ядосана, отколкото наранена или разочарована. — Когато Рени показа, че се изненадва, Скай добави: — Това е нещо, върху което може да се помисли, нали?
Рени се почувства предадена, тъмнозелените й очи се стрелкаха от едната към другата и болката, за която Скай спомена, че липсвала по-рано, сега беше тук. И двете я виждаха.
— Не може да се говори с нито една от вас — каза меко тя.
— Рени — умоляващо каза Меги, — ние не искахме да кажем, че…
— Просто остави кърпите — каза Рени. — Аз ще се погрижа господин Съливан да получи всичко.
Тя обърна гръб на сестрите си, като всъщност ги отпрати. Усещаше колебанието им, представяше си как си разменят изпълнени с болка погледи, но не отстъпи. „Наистина ли си мислят, че изобщо нямам чувства?“ Когато вратата се затвори и тя остана сама, част от напрежението й я напусна. Раменете й се отпуснаха, а коленете й се разтрепериха. Тя се хвана за ръба на нощното шкафче, за да се успокои.
Джарет я завари така — затворила очи, подпряла крехкото си тяло на шкафчето, тя изглеждаше странно уязвима. Той постоя на вратата с увита около кръста кърпа, наблюдавайки известно време мълчаливата й борба; след това, като осъзна, че тя няма да му бъде благодарна, ако се появи без предупреждение, тихо се върна в будоара.
— Има ли някой тук? — извика той.
Гласът му върна Рени в настоящето.
— Аз съм, Рени, господин Съливан. Донесох ви вечерята.
— Точно сега повече ме интересуват чисти дрехи.
— Ах! — Рени си представи как Джарет гадно се подхилва на смутения й отговор. Тя си пое въздух, за да се успокои. — Разбира се. Как не помислих за това.
— Покрит съм благоприлично.
Сега вече бе сигурна, че й се надсмива. Като събра всичките си сили, Рени успя да отговори студено:
— Стойте където сте и ще ви повярвам. Чантата ви е тук, на стола, а мама ви изпраща и затоплени кърпи. По-късно някой ще дойде да отнесе таблата. Приятна вечер, господин Съливан.
— Приятна вечер, госпожице Денъхи.
Той се съмняваше, че тя го чу. Вратата се отвори и се затвори, докато говореше.
Подсмивайки се под мустак, Джарет излезе от будоара. Той отмина прашния сак с чистите си дрехи, взе една от топлите кърпи и започна отривисто да подсушава тъмнорусата си коса. Смени влажната кърпа на кръста си със суха, седна на края на леглото и започна да разглежда ястията, които готвачката на Мойра Денъхи бе приготвила. Би ял дори стърготини и пил разтопен восък. Но беше толкова по-благодарен, че пред него не се намираше нито едното, нито другото.
Госпожа Кавано му бе приготвила дебели резени говеждо печено, планина от картофено пюре с дълбок резервоар сос от печеното и крехки млади морковчета. Хлебчетата към вечерята бяха топли и лъскави от разтопеното масло. Кафето бе точно каквото го обичаше: димящо, черно и много.
Джарет изяде всичко, като отопи соса с кифличките. Каната кафе свърши едновременно с последната хапка от черния черешов сладкиш. Преситен, с чувството, че храната здраво е заседнала в стомаха му, Джарет отмести таблата и легна по гръб в кревата. Той подпря главата си в ръце и се загледа в тавана, като се чудеше да посмее ли да затвори очи. През прозореца долиташе ритмичното потракване на коли и коне, развълнуван говор на съседи, отиващи на театър. Знаеше, че не бива да затваря очи. Притисна с палец и показалец носа си, след това потърка клепачи. Джарет не си спомняше да е заспивал. Но след малко вече спеше.
Като не чу отговор на почукването си, Рени отвори вратата. В стаята не влизаше светлина и тя постоя на прага, докато очите й привикнат. Когато най-накрая започна да вижда, почуди се дали това наистина е добре.
Той беше прилично покрит, но само толкова. Рени изпита неприязън към себе си, когато почувства, че бузите й пламват. Тя се смяташе за светска жена, а сега, в собствения си дом, се надсмиваше над пламтящото си лице. И всичко това заради Джарет Съливан. В тази ситуация мъжът не можеше да и бъде симпатичен. Тя изправи рамене и завъртя глава настрани. Загледа се дръзко в неканения си гост.
„Не изглежда зле“ — помисли си тя. И всъщност, с присъщата си обективност, с която се гордееше, Рени си призна, че вярно е точно обратното. Косата му още беше влажна, по-тъмна в крайчетата, обкръжаващи лицето му и блестяща на темето, осветена от тънък слънчев лъч. По време на сън чертите му не изглеждаха толкова остри; твърдостта, която обикновено прозираше зад веселата му мързелива усмивка, сега липсваше. „Но — помисли си Рени — и усмивката му я няма.“
Погледът й се спря за малко на устата му, след това проследи изразителната линия на челюстта му чак до капчицата вода, стекла се в ямката на шията му. Гърдите му равномерно се повдигаха и спускаха. Тя видя извивката на гръдния му кош и формата на твърдия му корем. Един сноп тъмни косми изчезна под ръба на хлабаво завързаната кърпа, а по-надолу тъканта се бе поразтворила интригуващо по дясното му бедро. Докато Рени го наблюдаваше, процепът се разшири. Тя примигна, като едва можеше да повярва, че кърпата бавно се надига.
Джарет се сепна, веднага седна и придърпа колене към гърдите си. Прикри тежестта, изпълваща слабините му, но тъпата болка остана. Той повдигна въпросително вежди, преди да чуе гласа си:
— Достатъчно ли видяхте?
Рени се овладя и отговори отчетливо:
— Всъщност повече, отколкото исках.
— Наистина ли? — Усмивката му се върна, този път — присмехулна. — Взирате се доста усърдно за човек, който се е наситил. — Джарет се почувства удовлетворен, когато лицето на Рени пламна и леденият щит на надменността й започна да се топи.
— Вие сте подъл грубиян, господин Съливан.
— Само това ли? — Той се забавляваше от сърце. — Повечето хора ме наричат просто кучи син.
Тя ненавиждаше факта, че Джарет й се надсмива. Ненавиждаше и това, че полугол, той владееше ситуацията. Щеше й се да го бе нарекла кучи син, във всеки случай той беше точно това.
— Искахте ли нещо? — попита той. — Или трябва да предположа, че се размотавате тук само за да ме гледате?
Рени вирна брадичката си, изражението „ледът няма да се разтопи“ се върна.
— Няма да е зле да научите, господин Съливан, че аз никога и никъде през живота си не съм се мотала безцелно. Аз не се шляя, не се размотавам, не се разхождам просто така.
— Торпилите да вървят по дяволите! Така ли, госпожице Денъхи? Пълен напред!
Рени нервно присви устни:
— Аз вървя. Понякога тичам. Винаги знам къде отивам. И не само това — знам защо отивам. Никога не съм била склонна да се мотая и това не от качествата, които особено уважавам у другите.
— Може и да стигате където сте тръгнали, но със сигурност пропускате самото пътуване.
— Моля, спестете си старомодните проповеди. Досега съм се справяла отлично…
Джарет вдигна ръка.
— О! Може да не се движите в кръг, но със сигурност говорите едно и също. Заболя ме главата от вас.
Тя се усмихна сладко, когато той започна да масажира слепоочията си.
— Ако присъствието ми тук е желателно колкото махмурлука след тридневно пиянство, тогава, господин Съливан, смятам, че съм изпълнила житейския си дълг. — За малко й се стори, че е отишла твърде далеч.
Той я загледа, чертите му бяха безизразни; и тогава, без предупреждение, раменете му се разтресоха от дълбок, гръмък смях, а поразителните му очи се свиха.
