С натежало сърце Балин препуснал през Пустеещите земи и когато минавал оттам, хората му казвали: „Ах, Балин, ти причини голяма мъка на страната ни и бъди сигурен, че ще си получиш заслуженото!“
Накрая Балин се озовал в затънтения лес, далече от занемарените села и ниви. Препускал сред дърветата осем дни, докато стигнал до замък, разположен на брега на живописна пълноводна река. Когато излязъл от леса, чул ловджийски рог, който възвестявал смърт — така тръбели дори ако е умрял елен.
„Този рог — казал си Балин — свири за мене. Аз съм мъртвецът, макар да съм още жив!“
Дълъг мост през реката водел до замъка и когато Балин го приближил, насреща му излязла голяма свита от коне, за да го посрещне — сто девойки, които пеели по-нежно от сладкогласни славеи, а подире им сто рицари, облечени разкошно, но мрачни наглед.
Господарката на замъка застанала пред Балин и му казала:
— Рицарю, бъди добре дошъл в моя замък! Ще можеш да си отдъхнеш на спокойствие след всичките си премеждия и мъки. Най-напред обаче според нашия обичай трябва да излезеш на двубой с Рицаря на реката, защото той е най-силният тук. Живее на острова в средата на реката и всеки, който идва в замъка, трябва да се спре при него.
— Не е хубав обичаят, според който един рицар не може да мине оттам, без да се сражава с някакъв странник! — казал Балин.
— Това е единствената битка за тебе — казала господарката.
— Е, след като се налага да се сражавам, аз съм готов — отвърнал Балин. — Конят ми още не усеща умора, макар че сърцето ми тегне и много ми се иска да поспя.
— Благородни сър — обърнал се един рицар към Балин, — струва ми се, че твоят щит не е достатъчно голям за такава битка. Умолявам те, вземи моя!
Балин благодарил на рицаря, взел щита и препуснал към реката, като по пътя проверил дали доспехите му са в ред, за да влезе в бой.
Когато стигнал до брода на реката, една девойка се надвесила от близкия мост и му извикала:
— О, рицарю Балин, защо не взе собствения си щит? Горко ти, така се излагаш на още по-голяма опасност, защото щяха да те разпознаят по рисунката върху щита ти. Горко ти, няма съмнение, че ти си най-несретният от всички рицари!
— Съжалявам, че изобщо дойдох в този край — казал Балин, — но няма обратен път, защото всички ще си помислят, че съм страхливец!
Стигнал Балин до острова, а там го чакал един рицар в черни доспехи със спуснато забрало и без герб на щита.
Двамата мълчешком вдигнали копия и препуснали един към друг толкова устремно, че копията им се счупили, а те самите паднали от конете си с такава сила, че известно време лежали безчувствени на земята. Скоро обаче скочили на крака и започнали ожесточено да се бият с мечове. Отначало Балин ударил Черния рицар със злочестия си меч така, че кръвта на врага му напоила пръстта, но после и той получил толкова удари, че паднал повален.
Когато се надигнал да продължи битката, Балин видял, че на моста и по крепостните стени се били скупчили храбри рицари и изискани дами, които безмълвно наблюдавали битката. Двамата отново се спуснали един към друг и си нанесли такива удари, от които някой по-слаб мъж би загинал. Продължили така, докато доспехите им не били разсечени и всеки не получил по седем люти рани, от които животворната кръв се стичала по тревата.
Най-накрая, тъй като вече не можел да се държи на крака, Черния рицар се строполил на земята. Балин останал прав, облегнат на меча си, защото иначе и той щял да падне.
— Кой си ти, рицарю? — попитал той падналия. — За пръв път в живота си срещам толкова храбър противник, като се изключи собственият ми брат.
Черният рицар отговорил:
— Името ми е Балан. Брат съм на смелия рицар Балин.
— Горко ми, че доживях този ден! — извикал Балин и паднал в несвяст на земята поради загубата на кръв и от ужас при мисълта какво се е случило. Бавно, много бавно и мъчително Балан се довлякъл до Балин, свалил забралото и се взрял в лицето му. А Балин дошъл на себе си и извикал:
— О, Балан, братко мой, когото обичам повече от всеки друг на света, ти ме посече, а аз посякох тебе! Хората вечно ще говорят със скръб за нашата смърт!
— Горко ни, че стана така! — изхлипал Балан. — Ако носеше собствения си щит, щях да те позная по герба върху него! А пък ако не бях победил и убил рицаря, който живееше някога на този остров, нямаше да стана страж, облечен в черни доспехи!
Тогава господарката на замъка заедно със свитата си дошла при двамата братя и Балан казал:
— Лейди, ние, които сега умираме в един и същи час, убити един от друг, се сражавахме, без да знаем, че сме родени от една майка. Умолявам те да ни сложиш в един гроб и да поставиш надпис, че там лежат двама братя, които неволно са причинили смъртта си, за да може всеки, който мине, да се моли за спасението на душите ни!
После Балан издъхнал, а малко след него издъхнал и Балин. Господарката на замъка наредила да им построят гробница на острова сред реката и да напишат отгоре само името на Балан, защото не знаела името на брат му.
Когато това било направено, изведнъж там се появил Мерлин и ги помолил да напишат и името на Балин — на несретния рицар, който нанесъл Печалния удар. После Мерлин взел злочестия меч, който бил счупен по време на боя, и му сложил ново острие, като тихичко се смеел, докато правел това.
— Защо се смееш? — попитала го господарката на замъка.
— Защото никой освен Ланселот и Галахад, неговия син, няма вече да държи този меч. И това ще стане, когато рицарите на Логрия тръгнат да търсят Свещения Граал… А в замъка ти има едно легло… Всеки, който легне на него, освен Ланселот, ще полудява… Накрая обаче Ланселот ще използува този меч, а най-храбрият рицар на Логрия, човекът, когото Ланселот обича най-много на света, ще падне от удара му. Този човек ще бъде Гавейн… Скоро след това в Камланската равнина ще се разрази последната битка и мракът отново ще обвие Логрия…
Мерлин оставил в замъка ножницата от меча на Балин, за да бъде тя намерена от Галахад. А мечът с новото острие забил в един голям омагьосан камък, който плавал по реката. Никой не знаел пътя му, но един ден камъкът щял да стигне до Камелот.
Когато направил всичко това, Мерлин отишъл при крал Артур и му разказал за Печалния удар, който Балин нанесъл на крал Пелес. Разказал му и за двубоя между Балин и Балан, и как те умрели на острова сред реката.
— Колко жалко! — възкликнал крал Артур. — Историята на тези рицари е най-тъжната, която съм чувал. Други такива храбреци в Логрия не е имало!
3.
ПЪРВИЯТ ПОДВИГ НА РИЦАРИТЕ НА КРЪГЛАТА МАСА
Когато крал Артур покорил кралете на Риенс и Северен Уелс, както и други размирни владетели, той потеглил с рицарите си на североизток и разгромил саксите в шест големи битки. Тогава всички сакси в Британия, а и в Шотландия, или побягнали с корабите си, или се заклели да служат вярно на крал Артур. Вече не можели да му се противопоставят, защото никога не знаели къде се намира, нито кога ще препусне заедно със своите рицари от прикритието си в гората и ще ги нападне тъкмо когато са получили сигурната вест, че си почива след битка на стотици мили от тях.
Така в течение на дълги години мракът царувал на острова, макар все още да имало крадци и разбойници, а в дълбините на лесовете и планините да се криели зли магьосници, които винаги били готови да подтикнат към война или да опетнят името Логрия по някакъв подъл начин.
Крал Артур прекосил мирната страна на юг и направил своя столица град Камелот, който ние сега наричаме Уинчестър. В неговия двор се събрали най-достойните и храбри рицари.
По пътя за Камелот той минал през Камелард, където живеел неговият другар крал Лодегранс, който имал красива дъщеря на име Гуиневир. В мига, когато Артур съзрял Гуиневир, той се влюбил и толкова много мислел за нея, че когато се върнал у дома в Камелот, нито можел да спи, нито да яде.
— Настъпи мирно време — казал той на Мерлин — и засега нямам войни за водене. Не е ли редно да се
