Джейми му се усмихна признателно и се обърна, за да може той да се заеме с тази отговорна задача.
Алек се бе облегнал на сводестата врата. На устните му играеше мека усмивка, докато наблюдаваше как кралят на Шотландия наглася плисетата на съпругата му.
Седемнадесета глава
Алек знаеше, че трябва да и каже кой е мъжът, пред когото бе изплакала всичките си нещастия, но не му даваше сърце отново да я разстрои.
Джейми беше в много по-добро настроение, след като плисетата й отново бяха подредени. Гласът й звънна щастливо, докато благодареше на непознатия войник за помощта. Видя съпруга си, облегнат на сводестата врата, и го дари с широка усмивка. Алек също й се усмихна, доволен, че жена му вече не плаче.
Не, няма да я разстройва сега. Ще почака, докато останат сами.
Джейми се изкачи но стълбите със скромно скръстени отпред ръце. Спря пред Алек, сведе глава и прошепна на келтски!
— Обичам те, Алек.
— Аз също те обичам, Джейми.
Той се опита да я вземе в прегръдките си, ала тя поклати глава и отстъпи назад.
— Имаме гост.
— Значи ще трябва да почакам, докато останем сами, за да те… докосна?
— Чул си всичко, нали?
— Да — призна той. — Вече не ми изглеждаш толкова разстроена.
— Твоят крал е много добър човек.
Той смаяно се облети насреща й и челюстта му увисна.
— Значи си знаела през цялото време?
— Нима наистина вярваш, че щях да смъмря този мъж да слуша по-внимателно разказа ми, ако знаех през цялото време? — прошепна младата жена. — Може и да схващам малко по-бавно, Алек, но не съм пълна невежа. Разбрах кой е той, когато коленичих.
Алек избухна в смях.
— Не бива да му казваш, че знам — отново прошепна тя.
— Защо?
— Това би наранило чувствата му.
— Така ли?
Джейми кимна.
— Той си мисли, че защитава моите чувства, Алек. Не бива да го разочароваме.
Тя се поклони и излезе от залата, преди той да отговори на нелепата й забележка. В този миг кралят го повика.
— Как мислиш, Едгар, дали да те предизвикам на двубой, задето ме насили да се оженя за нея, или да ти благодаря?
— Ще ми благодариш, разбира се — уверено заяви кралят. — Освен това крал Хенри вероятно ще обяви двубой и на двама ни, ако разбере какво съкровище ни е подарил.
Алек и Едгар се засмяха, доволни от собствената си хитрост.
— Няма да се наложи да чакаме дълго — предрече Алек. Навярно моята съпруга ще започне война с Англия след седмица-две. Понякога си мисля, че тя е тайното оръжие на Хенри.
Джейми чу шумния смях и се зачуди какво ли е казал Алек на краля. Сетне си помисли, че вероятно е онази отвратителна история за мъртвата англичанка.
Едва не се свлече на колене, когато затвори вратата над себе си. Всички ужасни думи, които бе изрекла пред Едгар, изплуваха в главата й. Господи, та тя дори бе плакала пред него!
А той й бе съчувствал и бе разбрал мъката и. Тази мисъл преизпълни сърцето й с благодарност. Той наистина бе много добър човек.
— Джейми, какво правиш тук съвсем сама? — попита Гейвин.
— Защо ми задаваш подобен въпрос, Гейвин? Нима трябва през цялото време някой да ме придружава?
— Точно така — призна воинът, преди да се усети.
— По заповед на Алек?
Вместо да й отговори, той смени темата:
— Една от готвачките е изгорила ръката си, Джейми. Помоли да я видиш.
Джейми мигновено забрани предишния си въпрос.
— О, бедната жена. Заведи ме веднага при нея, Гейвин, и ще видя какво мога да направя.
Следващите два часа тя прекара в грижи за болната жена. Раната й не бе много сериозна, но след като я почисти и превърза, Джейми се увлече в дълъг и приятен разговор със семейството й.
През цялото време Гейвин стоеше до нея.
— Бих искала да сложа свежи цветя на гроба на Хелън, Гейвин — рече Джейми, когато се запътиха обратно към замъка. — Ще дойдеш ли с мен?
— Разбира се — съгласи се той. Когато минаваха покрай конюшнята, извика на Маркъс накъде са се запътили. Воинът тъкмо приготвяше коня си.
Джейми приклекна да набере полски цветя. Наоколо цареше спокойствие и тишина. Когато ръцете й се напълниха с уханни стръкчета, двамата с Гейвин се запътиха нагоре по хълма, където бе гробът на Хелън.
— Гейвин? Беше ли тук, когато Хелън е умряла?
— Бях — кимна той.
— Казаха ми, че се е самоубила. Скочила от някаква скала.
Гейвин кимна и посочи към едно възвишение отляво.
— Ето там.
— Някой видял ли е, че е скочила?
— Да, Джейми.
— А ти къде беше? Видя ли…
— Джейми, нужно ли е да говорим за това?
Джейми коленичи край гроба на Хелън и махна повехналите цветя.
— Просто се опитвам да разбера, Гейвин — прошепна тя. — Ще ме помислиш ли за побъркана, ако ти кажа, че мисля, че Хелън би искала аз да разбера какво е станало?
— Сигурно да — отвърна Гейвин, опитвайки се гласът му да прозвучи небрежно. — Някой вече е донесъл цветя.
— Аз. Идвах тук онзи ден.
Не каза нищо повече и започна да подрежда цветята върху гроба. Гейвин почака да застане с гръб към него и тогава попита:
— Джейми? Ще ми обясниш ли какво искаше да кажеш с това, че Хелън искала ти да разбереш? — Приклекна и започна да върти едно цвете между пръстите си, докато чакаше отговора й.
— Желанието ми е съвсем разумно. Как иначе ще успея да накарам Мери Катлийн да разбере, когато дойде време да й кажа? Първо аз трябва да разбера.
— Какво има тук да се разбира? Хелън е била отчаяна. Тя…
— Ти видя ли това отчаяние, Гейвин?
Мъжът поклати глава.
— Не познавам жените достатъчно добре, за да мога да преценя. Признавам си, че бях изненадан, когато тя…
— Ти не си забелязал, че тя е нещастна. Отец Мърдок е бил не по-малко изненадан от теб. Според него му наглеждала доволна от живота си тук. Очаквала с нетърпение да доведе малкото си бебе. Ако се е страхувала от Алек или пък го е мразила, тя не би искала да доведе дъщеря си в дома му.
