— Може би не е имала друг избор — предположи Гейвин.
Джейми се изправи и се запъти към скалата, откъдето Хелън се бе хвърлила.
— Може и да е паднала. Да, нищо чудно да е било нещастен случай. Защо всички са се отвърнали от нея?
Спря, когато приближи края на скалата. Внезапно я побиха тръпки. Прегърна се с ръце, за да пропъди внезапно обзелия я хлад.
— Когато за пръв път видях Алек, бях малко изплашена от него. Обаче ми бе необходим по-малко от един ден, за да разбера, че той е добър мъж. От самото начало знаех, че ще се грижи за мен, Гейвин. Сигурна съм, че Хелън също го е знаела.
Воинът кимна.
— Да, но Хелън не е опознала Алек достатъчно добре. Той бе повикан…
— Тя бързо ли умря? — прошепна младата жена.
— Не. Паднала ето там, на онази издатина. — Посочи един назъбен камък. — Когато Алек пристигна у дома, те току-що я бяха донесли. Нищо не можеше да я спаси. Никой не успя. Вратът й бе счупен.
— Значи не е била мъртва?
— Умря два дни по-късно. Не отвори очи и аз не мисля, че е страдала, Джейми.
— Сигурно се е подхлъзнала — настоя Джейми, опитвайки се да се убеди в тази възможност.
— Трябва да се връщаме, Джейми — настоя Гейвин. Алек сигурно ще те търси. Сега, след като кралят си тръгна…
— Кралят си е заминал? — прекъсна го Джейми. — Кога, Гейвин? Та той току-що пристигна!
— Крал Едгар си тръгна, докато ти береше цветята, Джейми.
— О, по дяволите. Не успях да му кажа довиждане.
— Той ще дойде скоро. Алек му е като син. Крал Едгар редовно ни посещава.
Внезапно някакъв звук привлече вниманието на Гейвин. Тъкмо се обръщаше, когато един голям камък го удари по главата. Пред очите му сякаш проблесна ослепителна светлина, той се олюля и се свлече.
Джейми се обърна точно в този миг. Един камък я удари но челото. Тя извика и сграбчи Гейвин. Отчаяно се опитваше да го задържи и да го издърпа навътре, за да не падне от скалата.
Нещо остро я удари по рамото. Джейми извика от болка. Гейвин бе прекалено тежък за нея. Знаеше, че двамата сигурно ще паднат, но си спомни, че възвишението се спуска остро наляво… или беше надясно?
— Моля те, Господи, помогни ни — прошепна тя и обви по-здраво ръка около кръста на Гейвин. Напрегна всичките си сили, за да се придвижат до издатината.
Над тях се разнесе зловещ звук, приличащ на смях. Джейми се опита да предпази главата на Гейвин, като я пъхна под мишницата си. Най-сетне стигнаха до издатината и се претърколиха върху острите камъни. Прониза я непоносима болка, но тялото на Гейвин понесе по-голямата част от удара.
Смехът се усилваше. По лявото око на Джейми се стичаше кръв, замъглявайки погледа й. Изтри я с опакото на ръката си и сетне опря гърба на Гейвин до скалата. Отчаяно се опитваше да скрие и двамата. Гейвин простена. Джейми притисна устните му с длан и го загърна с тялото си.
Измина сякаш цяла вечност, когато Джейми внезапно осъзна, че зловещият смях е стихнал. Рамото и горната част на ръката и болезнено пулсираха. Тихо изплака, когато напипа дръжката на кинжала, който се бе забил в рамото й. Отчаяно отпусна ръка. Чак сега осъзна, че това бе нейният кинжал — някой бе хвърлил срещу нея собствения и кинжал!
Чу че някой я вика, но не отговори, докато не разпозна гласа:
— Маркъс! Ние сме тук, върху издатината — извика Джейми, макар че гласът и по-скоро приличаше на шепот. Силите и вече я напускаха.
— Господи. Джейми, какво… — Маркъс се надвеси и видя окървавеното й лице. Подай ми ръка, момичето ми.
— Внимавай, Маркъс. Не се приближавай прекалено близо до ръба. Някой се опита да ни убие. Погледни зад гърба си, за да си сигурен, че е безопасно.
Маркъс изпълни нарежданията и, но когато се обърна отново към нея, изражението на лицето му я изплаши.
— Гейвин е ранен — задъхано изрече тя, без да обръща внимание на протегнатата ръка. — Ако го пусна, може да се претърколи от издатината.
Маркъс кимна. Понечи да отдръпне ръката си, но младата жена внезапно се протегна и я сграбчи.
— Искам Алек — изплака та. — Но не ни оставяй тук сами, Маркъс. Моля те, не ни оставяй.
Воинът здраво я стисна.
— Дръж се за Гейвин, Джейми. Няма да ви оставя. Ще извикам за помощ. Сега пусни ръката ми. Знам, че ми вярваш.
— Знаеш ли?
Той нежно й се усмихна.
— Именно заради това се вкопчи в мен. Обаче сега трябва да ме пуснеш. Дръж Гейвин. — Гласът му бе мек и успокояващ.
— Да — съгласи се Джейми, опитвайки се да се концентрира върху това, което й говори. — Трябва да държа Гейвин. Ще го държа, Маркъс. Ще го защитавам.
Най-сетне пусна ръката му.
— Добро момиче — чу го да казва, когато се върна отново при Гейвин. — Сложи главата му в скута си.
— Алек ще бъде тук след няколко минути, Гейвин. Дотогава Маркъс ще ни пази.
Силният вик на Маркъс събори няколко малки камъчета, които се затъркаляха надолу по стръмния склон. Джейми затвори очи. Внезапно всичко около нея се завъртя в бесен танц и скоро потъна в мрак.
Събуди се, когато усети нечии ръце. Отвори очи и видя Алек, надвесен над нея.
— Алек — протеина тя, сякаш не си вярваше. Опита се да го докосне, ала острата болка в рамото я спря.
Усмихна се едва-едва с треперещи устни и чак тогава забеляза, че все още се намира върху издатината.
Лицето на съпруга й бе мрачно и тъжно. Джейми се намръщи.
— Моля те, не ми прави сандък. Обещай ми, Алек. Не ми прави сандък.
Той я изгледа смаяно. Явно не разбираше за какво му говори.
— Смятахте да направите сандък за Ангъс — припомни му тя. — Моля те…
— Няма да правя сандък за теб, любима — прошепна Алек.
— Толкова съм щастлива, че те виждам — усмихна се тя.
Ръцете му се разтрепериха.
— Аз също съм щастлив да те видя — с дрезгав глас рече той.
— Изгубих си кинжала.
Погледна го унесено, сякаш не разбираше какво точно говори. Сетне смръщи вежди, а Алек отметна косите от челото й. Джейми се опитваше да си спомни въпроса, който искаше да му зададе, ала не можа и се отказа.
— Алек, кинжалът…
— Не се тревожи за кинжала, любима. Можеш ли да движиш краката си, Джейми? Искам да те взема на ръце и да те повдигна нагоре, за да те подам на моите хора. Скъпа, пусни Гейвин. Позволи ми…
— Гейвин?
— Да, любима, Гейвин.
Джейми погледна надолу, докато Алек нежно се опитваше да откопчи ръцете й от гърдите на Гейвин. Тогава си спомни всичко.
— Но той бе ударен от камък. От удара политна назад. Щеше да падне от скалата. Аз бях зад него. Той беше толкова тежък. Не можах да му попреча да падне, затова обвих ръце около кръста му и бутнах и двама ни към склона.
Тя се усмихна на съпруга си, без да обръща внимание на разтревожения му поглед.
— Но можах да си спомня в коя точно посока се намираше издатината, но съм предположила вярната,
