— Какво да направя?
— Изправи се на сламеника. Така… Затвори си очите.
— Защо?
— Завива се лошо свят, ако гледаш в момента на смяна на образа… Сега ги отвори.
Отворих ги — на пода вместо Христина седеше и ме гледаше голяма тлъста зелена жаба. Като в приспивните истории на мама — там имаше някаква жаба, която беше урочасана красавица…
— Вашият свят някаква приказка ли е?
— Толкова ли ти харесва?… — чу се гласът й отнякъде. — Ха! Ама че съм… — Жабата изквака и подскочи. След това изчезна, и в миг на нейно място се появиха две жаби. След това четири. След това цяла кошница. Докато мигна, и из цялата килия скачаха и квакаха жаби.
— Значи светът ви е нещо като блатото край село?.
— Ще ти кажа аз блато, глупчо такъв! Обърках настрой… нещо.
— Искаш да ми покажеш, че можеш да се превърнеш и в жаба ли?
— Ако само видиш в какво още мога да се превърна! Приготвила съм ти изненада, но ще е после. Пак си затвори очите… Отвори ги.
Направо зяпнах. Килията ми я нямаше. Бях в някаква много странна стая. Таванът светеше равномерно, сигурно беше матово стъкло като на прозорците в манастирската черква. Стените бяха бели, като току-що варосани. Пред мен Христина седеше на ниско столче пред масичка, на която имаше някакви кутии, и тракаше с пръсти по едно парче дъска, сложено най-отпред. В стаята нямаше нищо друго.
— Харесва ли ти? Обрала съм половината мощност на ретранслатора само за нас, за да е ясен образът.
— Че как живееш тук? На пода ли спиш? Къде ти е тогава сламеникът? И светилниче нямаш. Като мръкне, с какво си светиш? А, а защо при вас сега е денем? Нали уж…
— Не е денем…
— Глупости. Луната ли свети през стъклото на тавана? Ще да е доста по-светла от при нас. А какво има в тия кутии на масата? И тези дъска… я, тя също е на квадратчета! За шах ли е? Не, не е квадратна. И квадратчетата са разместени… Това по тях не са ли букви? А къде е вратата на стаята, как излизаш навън? И прозорци няма. И скрин даже, да си сложиш каквото имаш…
— Ох, стига, моля те! Ето ти леглото.
Тя тупна с пръст по стената отляво, и от нея внезапно изскочи дълга и дебела дъска, точно колкото да легнеш, и с хвърлени небрежно отгоре й смачкани и усукани завивки.
— Ето ти и шкафове.
Пипна стената малко по-натам — и внезапно в нея се отвори вратичка, и през вратичката се изсипаха на пода купчина какви ли не неща. Дрехите и книгите ги разпознах, ама имаше и какви ли не други, дето не знаех какво са. Христина измърмори нещо ядосано, събра набързо всичко от пода, натъпка го обратно в нишата зад вратичката и я притисна силно, за да се притвори.
— Ето ти и вратата.
Протегна ръка към отсрещната стена — и една врата място се плъзна настрани и се скри!
— Затвори си устата, че ще ме глътнеш. Само да не ни чуят… — Вратата отново изникна. — Прозорците… къде ги искаш, и какво да показват?
Досетих се, че се опитва да ме впечатли.
— Ами искам цялата тази стена да е прозорец, и той да показва двора ви през зимата. А на онази искам ей толкова голям прозорец, и да показва двора ви през лятото. — Ухилих се доволен, но изведнъж ми преседна. — Как го направи? И това ли ви е дворът? Планина отляво, и езеро без край отпред, и никакви къщи наоколо? Не живеете ли в село? И защо ме излъга, че при вас е нощ? Над езерото таман изгрява слънцето… а над планината е обедно време?!?!
— Холоекрани. Точно като с изображенията. Така ми се щеше и компютъра да го свържа към тях, ама тате и мама не дават. Лошо било за очите.
Малко по малко се съвземах от номера с прозорците.
— А мен как ме виждаш?
— Както ти мен преди. Само че по-дрипав. Искаш ли да се видиш? — Тя потупа с пръсти по стената срещу мен. Внезапно тя изчезна, все едно се отвори прозорец, и оттатък нея се появи ситно хлапе с елек и потури като моите. Наведох се, за да го видя по-добре — и то също се наведе!
— То… то мърда заедно с мен! Това аз ли съм? Толкова ли съм дребен?!
— Ти огледало не си ли виждал?
— Не съм, разбира се. Огледалото е изкушение на дявола, кара хората да се самолюбуват. Отец Никодим ми го е споменавал, заедно с машините и другите дяволски работи.
— Че в какво се оглеждате тогава?
— Когато много трябва — в леген с вода. Мама по това хвана голямата ми сестра, че се кипри заради ерген — когато излезе, легенът все мокър… Ама огледалото е страхотно — все едно аз стоя там!
Тя се усмихна дяволито.
— Искаш ли една изненада? Затвори си очите за малко… Сега ги отвори. Харесва ли ти как изглеждаш?
— Ъ… ъ… Това не съм аз! Това е образ от машината ти!
От огледалото ме гледаше момиченце с дантелена рокличка, и очите му аха да изпаднат.
— Ами, не си ти! Я се погледни! — заяви доволно Христина.
Ужас! Усещах си потурите, но като погледнех надолу, виждах рокличка и два голи крака под нея.
— Ей, така не е интересно! Не искам да играя така!
— Ааа, уплаши ли се? Урааа! И теб имало с какво да изплаша!
— А, не съм. Ама като отида сутринта на молитва, сигурно всички ще си направят цицини. А отец Никодим — после и мазоли от пръчката… Върни ми обратно образа. Наистина не е приятно.
— Ако не искам?
— Тогава си лягам да спя. Пък ти прави каквото искаш. — Опипах около себе си — сламеникът си беше там. Легнах на него и се завих с чергата презглава.
— Ей, събуди се!… Добре, махам го. Само дето цял ден го гласих… И защо толкова се плашиш да изглеждаш като момиче? На мен пък не ми пука да изглеждам като момче. Нашите така и така казват, че по-добре да бях момче — щяла съм сигурно да бъда по-кротка отсега.
— Ако това ти е изненадата, хич не е смешна — упорствах аз.
— Че какво й е чак толкова? Я кажи, да видим?
— Ами не знам. Не е редно. — Отворих очи, и пак щях да хлъцна. Срещу мен на пода на килията седеше отражението ми и ме гледаше обидено. В последния момент се сетих, че Христина се е докарала да изглежда като мен. Сигурно се беше гласяла да ни размени образите.
— И какво като не е? Редно ли е да разговаряш със самодиви? — Гласът й също беше станал момчешки. И не беше прозрачна — направо имах чувството, че е в килията, и ако се протегна, ще я пипна.
Седнах на сламеника с подвити крака.
— Ти нали не си самодива?… Де да знам. Просто ми харесва да съм момче. По-добре ми е така.
Отражението ми скръсти крака точно като мен и ме изгледа иронично.
— И какво му е по-добрето?
— Амиии… Че не можеш да ме уплашиш, като начало. — Ухилих се доволно.
— Така ли? Като видиш само какво още…
Не успя да продължи. Вратата на килията се отвори с трясък, и вътре връхлетя брат Иларион! Хлопна я зад себе си, и кресна:
— Я да видя аз какво става тук!
Бях си глътнал езика, отражението ми също го гледаше зяпнало и неподвижно. Той обаче се опули, и запрехвърля очи от мен към него, и обратно.
— Какво?… От две-три чашки?!… Петърчо… ти си този левият, нали?
Не позна. Ръката му мина през рамото на изображението.
Христина хлъцна тихичко, бързо замърда с пръсти и хоп — изчезна! Само че след миг се появи пак — този път право срещу брат Иларион. Той подскочи и издаде някакъв странен звук.
