Когато се прибрах вечерта в килията си, бях убеден, че Христина няма да се мерне днес — нали идваше горе-долу през седмица.
Не бях познал.
— Петърчо, събуди се!
Отворих изненадано очи. Христина светеше срещу мен в тъмното. Надигнах се и седнах на сламеника. Нещо не беше наред.
— Дойдох да ти кажа, че няма да идвам повече.
Стоеше неподвижна като камък, и гледаше във въздуха над мен — това не беше наред. И говореше със съвършено равен и безизразен глас — равномерно като тракането на воденица. Какво ли беше станало?
— Искам да забравиш, че сме се виждали. Аз съм наистина самодива.
И устните й не се движеха заедно с говора! Значи пред мен беше само образ… а Христина я няма… и този образ го прави някой друг!
— Има и караконджоли, и ние наистина ви мислим злото…
Кой друг, ако не баща й? Хванал я е, и сега се опитва да замаже нещата. Какво да направя?… Мога ли да го изхитря някак?… Я да пробвам!
— Ъъъъ, радвам се да се запозная с вас, уважаеми татко.
Христина внезапно млъкна като прерязана. Значи съм познал! А как той да не се сети, че само гадая?
— Сигурно такова, машината ви де, нещо не е наред… Виждам ви като през мъгла, и от време на време изчезвате за по малко… — Чудех се какво да излъжа, че да звучи като вярно. — Иначе много приличате на Христина, имате същите очи…
Изображението срещу мен започна бързо-бързо да се появява и изчезва. За момент стана като направено от светещи линии, след това за миг се мярна мъж с чорлави коси, наведен над масичка точно като тая в стаята на Христина, и бясно тракаше по също такава дъска. След това изображението се появи отново — толкова истинско, че направо все едно тя стоеше в килията. Даже не беше прозрачна. И почна отново, точно както преди:
— Петърчо, събуди се! Искам да ти кажа, че няма да идвам повече. Искам да забравиш, че сме се виждали. Аз съм наистина самодива…
— С тая щръкнала коса приличате повече на караконджол. — Дано онзи мъж да беше той. — Нищо де, тракайте си по дъската, много е интересно.
Христина отново млъкна и постоя неподвижна. След това заяви, без да си мърда устните, с деловит мъжки глас:
— Мамка му! Трансмитерът е повреден. Твоя работа ли е това?… Като те напляскам, ще ти кажа какво не си пипала!
— Включете се нормално — обадих се аз. — Така се виждате зле, ъъъ, показва и разни други неща освен вас. Сигурно забранени, не съм виждал никога преди такива. А вас ви виждам така или иначе.
— Това е то късмет — заяви ядосано мъжкият глас. Неподвижната Христина изчезна, и внезапно сред килията ми изникнаха две фигури. Христина — май този път истинската — седеше виновно на плочата-легло, която бях виждал в стаята й, а на столчето пред масата беше същият мъж, който се мярна за момент. Значи наистина беше баща й. Късмет!
— Да се повреди трансмитерът точно сега! Вместо да оправим нещата, само ги дооплескахме. Като почне някой Безтелесен да го ремонтира, ще разбере какво е станало, и ще ни направи на нищо!
— А ще доразкажете ли каквото бяхте почнали за самодивите, караконджолите и злото? — попитах аз.
— И какво стана? От трън, та на глог! — продължи сърдито таткото, без изобщо да ме погледне. — Мило ми домашно бедствие, вкарало си ни в пряко нарушение на Конвенцията. Даваш ли си изобщо сметка каква каша си забъркала? Помисли си само колко изследователски групи в момента изглеждат като обикновени хора. За ужас на всички. Чудя се как не са се оплакали.
— Защо за ужас? — учудих се аз. — Напротив, за радост на всички. Кой ще се оплаче, че вижда нормални хора вместо караконджоли?
Бащата на Христина не ми обръщаше никакво внимание.
— И какво си направила? Цялата телеметрия мисли, че всичко е наред.
— Татко, не съм го пипала изобщо! Предишния път работеше екстра!
— Знам, изгледах в Центъра записите на посещенията ти тук. Сигурно си го повредила точно с обратната връзка последния път. Поне един месец без вечеря, като начало. И забрави изобщо за глайдера!
— Тя не е виновна — реших да защитя Христина. — Не е повредила тран… трансмитера. Групите ви си изглеждат както трябва. На вас, де.
— Писна ми от тебе, потомъко на техническа цивилизация! — завъртя се бащата на Христина към мен. — Я кажи, какво е трансмитер?
— Каквото и да е, наистина не е повреден. В килията ми се виждаше Христина. Просто се сетих, че това не е тя — никога няма да каже такива неща. И реших да ви изхитря.
Христина ме изгледа опулено, след това се просна по гръб на плочата и започна да се смее до скъсване и да рита из въздуха. Таткото премига, след това подбели очи и се хвана за сърцето. Уплаших се, че може да му стане нещо.
— Ти… ти… — Таткото едвам си поемаше дъх. — Ти си по-голяма напаст и от нея! Знаеш ли какво значи да лъжеш? Колко е недостойно?
— Например да се представиш за дъщеря си, и да говориш лъжи от нейно име ли? Знам, и още как.
Бащата на Христина се хвана за главата и махна с ръка. Изглеждаше здравата ядосан.
— Какво ли изобщо говоря с теб. Повече няма да се свързвате, и точка. Ясно?
— Няма да стане, татко — кресна Христина. — Ако трябва, ще разбия цялата ни компютърна система, но ще си намеря връзка!
— Срещу експертите от Центъра не можеш да направиш нищо. Още по-малко пък уважаемият ни Петърчо.
Хвана ме яд. Тоя Христинин татко май не ми беше сърбал попарата.
— Уважаемият ни Петърчо може да направи нещо, уважаеми татко на Христина.
— Да бе, технически чудотворецо. Само че главата ми не побира как. Ще кажеш на мама и на тате ли? Или на игумена ви?
— И не само на тях. Ще разкажа, че сме се свързвали пряко, и че знам за вашия свят всичко забранено. Ще ви опиша как изглеждате наистина. Ще разкажа на отците ни какво са всъщност и самодивите, и караконджолите, и всичко останало. Да не се боят от тях, а да ги питат защо са тук, и какво изучават. И да им казват откъде знаят тези неща, за да не смеят онези да ги плашат.
Таткото се смръзна. След това физиономията му бавно се удължи, и той отново подбели очи.
— Господи, какъв кошмар!
— Напротив! Знаете ли каква радост и веселие ще е? Сигурно ще направят деня църковен празник! И ще напишат житие за мен, като за светците!
Той започна да блъска с юмруци главата си. Помълча известно време, после поклати глава:
— Това не може да остане така. Нямам право…
— Нали вече е станало? — попита Христина. — Защо тогава да не остане?
— Защото е нарушение. В техния свят ще се пръсне забранена информация, и…
— Няма да се пръсне — прекъснах го аз. — Няма да кажа нищо.
— Така ли?… Петърчо, можеш ли да си спазваш думата?
— Да!
— Ама наистина?
— Съвсем наистина.
— Не вярвам.
