Христина изохка, протегна ръце срещу него и замърда пръсти. Брат Иларион понечи да се присвие, но внезапно се облещи — тя започна да се променя, все едно някой меси глина. Кожата й позеленя, лицето й се удължи напред на люспеста муцуна. Докато преброя до три, срещу брат Иларион вече стоеше в дрешките ми зелен триглав гущер колкото мен. Краката на манастирския готвач омекнаха, и той приседна на пода.

— Проклетата клавиатура! — изписка гущерът с гласчето на Христина, и замърда дългите си зелени пръсти към брат Иларион. Той изхърка, отскочи, залепи се за вратата и задраска гърбом по нея, опитвайки се да я отвори, но все не напипваше резето. Гущерът изчезна, и хоп — Христина се появи пак, с бяла самодивска рокля, светеща и леко прозрачна.

— ПО ДЯВОЛИТЕ! — избоботи тя с гласа на триглавия змей, размърда пръсти под носа на брат Иларион, и изчезна отново. Братът подскочи, и диво се заоглежда. Внезапно обаче пред него се появи грамаден мъжага с рижа брада, метална ризница, шлем с рога като на картинките от писанията, и огромна секира. Брат Иларион се оцъкли, вторачи се в рогата на шлема и се притисна към вратата.

— Ква-ква-ква-ква! — заяви ядосано мъжагата и замърда пръсти във въздуха. Секирата в ръката му се заклати застрашително към брат Иларион, който побеля като вар. Мъжагата се втренчи напред през брат Иларион, и внезапно се разсипа на купчина жаби, които заскачаха из килията.

Брат Иларион измуча така, че косите ми се изправиха, и с отчаяно движение напипа дръжката. Вратата хлопна зад него, и чух как краката му трополят бързо по стълбите. След това се чу трясък и глухо изохкване, и после пак бързи стъпки.

Жабите изведнъж изчезнаха. Оглеждах се известно време, но бях сам в килията.

— Петърчо, чуваш ли ме? — прошепна Христина до ухото ми. Обърнах се, но до мен нямаше никой.

— Къде си?

— Тук съм, но не се виждам. Голяма поразия ли направих?

— Как да ти кажа…

— Кой беше това?

— Брат Иларион, манастирският готвач.

— Да каже на свещениците ви ли отива?

— Абе… Не ми се вярва. Пък и да им каже…

— Неграмотник! Изкара ми акъла, и обърках командите. Само да ми падне, така ще го изплаша, че… че…

— Недей, вярвам ти. Пък и вече го изплаши сигурно повече и от отец Андроник.

— Наистина ли?

— Даже май се и удари по-зле от него, ако чух добре.

Чу се тихичко изохкване. Май новината не й хареса особено.

— А сега е по-добре да си тръгваш. За всеки случай. И нали ще минеш пак, когато можеш? Искам да те питам още едно-две неща… Е добре де, малко повече.

— Ще мина. До скоро!

Докато отивах сутринта на молитва, треперех какво ще стане, като ме види брат Иларион. Когато влязох обаче в черквата, още го нямаше. Дойде последен, и куцаше здравата. Заобиколи ме от колкото далече можеше и се сгуши на най-задния ред. По време на молитвата го погледнах крадешком — не бях виждал през живота си някой да се моли така горещо. Игуменът май също го беше забелязал. След молитвата заяви:

— Вървете и днес с Бога. А ти, брате Иларионе, ела при мен.

Мислех, че ще го похвали за образцовата молитва, но не бях познал.

— Къде си се ударил? И не ми ли дъхтиш на вино, грешнико? Три дена преди Коледа да се натряскаш като свиня! Така ще те накажа, че…

— Не съм пил, отче! Не съм, имай милост! Вечерта такова, бях при Петърчо, и се ударих. И после пих една глътка, да ме поотпусне болката.

— Така ли? Нещо тая май е съшита с бели конци. Петърчо, не се изнизвай, а ела тук! Вярно ли говори брат Иларион?

Брат Иларион ме изгледа ужасено и се заотдръпва. Ако игуменът го заразпитваше… Трябваше да му помогна някак. Само дано да не се изчервя!

— Така е, отче игумене. Вчера… ъъъ… не можех да заспя, и си повтарях молитвата за след лягане. Брат Иларион ме чул, че говоря, и мина да види наред ли е всичко. И като излизаше от килията, се спъна в нещо и падна, и се удари.

— Точно така беше, отче игумене! — грейна брат Иларион.

— И как така си чул Петърчо да говори чак долу от зимника? Аз пък си мисля, че ако ще да се скъса да крещи, пак няма да се чуе дотам. Че и до ката под него даже. Това около тебе е манастир, а не къща на миряни, ако си го забравил! Да си видял тук стена, по-тънка от два лакътя?

Брат Иларион премига объркано. На мен обаче ми хрумна нещо.

— Нали бяха крадени суджуци преди време, отче игумене, и брат Иларион обикаля вечер навсякъде и дебне някой да не се опитва да се промъкне в зимника. Виждал съм го и преди.

— Точно така, отче игумене! — допълни усърдно брат Иларион.

— Нещо мътно има тука. Петърчо, я ела ми дъхни… Хм. Я пак… Хм, не усещам да миришеш нито на вино, нито на месо… Добре де, да речем, че не ме лъжете. Но ще те проверявам от време на време дали не пиеш, брате Иларионе. И след закуска да се помолиш.

— До края на живота си няма да сръбна нито капка, отче игумене! Кълна се!

Игуменът въздъхна и направи отегчена физиономия, и махна с ръка да излизаме.

Денят мина в предколедна подготовка. Показваха ми как се прави всичко — как се приготвят свещите, как се меси коледната пита и какво ли не. Брат Иларион ми показа как се приготвя месото за коледната трапеза, и през цялото време беше ухилен като делва с петмез. Когато за малко останахме сами в магерницата, той се наведе към мен и прошушна:

— Благодаря ти, че ме измъкна пред игумена.

— Няма нищо. — Честно казано, длъжник му бях, заради номера със суджуците.

— Много ли бях пиян вчера?

— Не. Ъ, тоест да. Такова, май даже ме виждаше двоен. И май и други неща.

— Ох, не ми напомняй! Цяла армия демони адови!

— Цяла армия ли? Ама Хри… Тоест, не знам, де, не съм видял абсолютно нищо. Какви са били?

— Не подлежат на описание. Ужаси нечовешки и сатанински, цели легиони. Чудовища, демони, какво ли не. Като си припомня, и езикът ми се схваща. Стотици дяволи с вили, и всякакви други адови чудовища! Като се нахвърлиха всичките върху мен, и щях да умра!…

— А… Аха. Ясно. Защо дойде горе?

— Пийнах няколко чашки, болеше ме зъб де, та да ме отпусне. И тръгнах да се разхождам, докато ми мине. Обикновено от виното не ми става нищо, но тая вечер ме хвана много лошо.

— Как така те хвана?

— Преди седмица отец Онуфрий, той нали е много стар и спи леко, разправяше, че е чул някъде от горните катове да боботи някакъв глас, ама гласище като на триглав змей! Само че после не се чуло нищо, и като на сутринта всичко било наред, той разбрал, че е сънувал… Дойде ми по едно време смелостта, и реших да се кача и да огледам. И като стигнах до твоя кат, чувам — говориш с някакво момиче! Тоест, счува ми се, де. После пък приказваха две момичета. Още малко и щях да повярвам на отец Андроник, че… Да не ме издадеш? Протоигуменът нареди да не казваме на послушниците.

— Няма, няма. Даже не ми е интересно… Та, какво е казал отец Андроник?… Кажи, де!…

— Ъъъ… — Брат Иларион се огледа пак. — Че бил видял в килията си самодива. И какво ли не още.

— И какво още?

— Бил я прекръстил, и тя побягнала с писък, а той я подгонил и се спънал… Не му повярвах тогава, ама като ми се стори накрая, че те чувам да говориш сам със себе си, не издържах и дойдох да видя каква е работата… Чувал съм, че пияниците виждали мишки и змии, ама каквото аз видях, добре, че ти не го виждаше — щеше да припаднеш от ужас!… Повече няма капка да сръбна до живот! Ама този път наистина!

Вы читаете Ортодокс
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×