— Не съм неграмотник! Мога да чета и пиша. А ти? — Може и да можеше. Щом ходи на училище, нищо чудно. — И какво ти е истинското? Я отвори вратата на килията, да те видим!
— В моя свят мога да отварям врати, колкото си искам! А ти там не можеш и носа си да покажеш!
— Като умра, ще се покажа на онзи свят целия. И понеже сигурно ще умра вече пораснал, ще ти дърпам ушите всеки ден.
— Ама нашият свят не е вашият онзи свят! Наистина си пълен неграмотник. Не знам дали вашият онзи свят изобщо го има. Нашият си е като вашия. И ние сме си живи, не сме умрели.
— Глупости! Защо тогава вместо нормални хора сте самодиви и караконджоли? И астрономи?
— Нормални хора сме!
— Че защо тогава си прозрачна, и не можеш да пипнеш нищо? Я не ме лъжи!
— Това, дето го виждаш от мен, е псевдохолографско изображение. Подпространствени ретрансмитери, и такива работи.
— Аха. А това, дето ти го виждаш от мен, е на свети Йоана Богослов от Откровението Четирите конника на Апокалипсиса заедно с възнесението на Яков на небето и излизането на Йон от търбуха на кита. И такива работи.
— Стига си ме правил на две и половина!
— А ти мен на три и три четвъртини. Защо не си кажеш нещата като хората, вместо да се правиш на важна и да си измисляш разни сложни думи?
— Уф… Сигурно не знаеш какво е холография?
— Не.
— И подпространствен сигнал, и такива работи… Тогава може и изобщо да не разбереш.
— Казвай, пък ще видим. Ама ако си измисляш, веднага ще разбера!
— Знаеш ли… знаеш ли… знаеш ли какво е машина?
— Да. Осквернение на волята Божия, създадено от хора. Пише го къде ли не из светите книги.
— Уф… Е, това че ме виждаш, но не можеш да ме пипнеш, става с машина. Взима само образа ми, но без тялото, и го пренася от моя свят в твоя.
Нещо все пак май беше мътно. Машините са работа на обикновени хора, но…
— А ти как ме виждаш, като не си тук? Същата машина прави обратното с моя образ ли?
— Точно така. В момента стоя в моята стая, а като се огледам наоколо, виждам килията ти. Все едно наистина съм в нея. Само дето е трудно да пиша по клавиатурата на сляпо. Иначе е страшно интересно.
— Клави… клави-а-тура… Това някакво самодивско заклинание ли е? И защо се пише, а не се казва? — А как ли се пише, чудех се. С призрачно чернило на призрачен пергамент? И как ли виждат призрачното чернило в тъмното? Свети ли на тъмно? А на светло тогава как го виждат?…
— Ще ти кажа аз заклинание, глупчо такъв! Това е… това е… ами нещото, с което казвам на машината да прави тези работи.
— А може ли да направим обратното? Аз да съм все едно в твоята стая, и да я виждам?
— Не знам, трябва да проверя. Само че ще иска време — няма да е днес или утре. И май е още по- забранено от това да идвам тук.
— И ще ми покажеш ли ягодовото дърво? А, и как изглежда братовчед ти? — Бях страшно любопитен как изглеждат астрономите. — Има ли рога? Опашка? А копита? Мирише ли на сяра? Какво се хилиш?… И каква е тази история с различните светове? В Библията пише, че Господ е създал само един свят. Или поне не пише за други.
— Ще ти разкажа, като се видим другия път. Хайде чао, че ми се спи.
— А я ми кажи защо ме излъга за яденето на суджуци? Едвам не повърнах, след като изядох двата — и те няма! А днес вечерта не съм ял нито един. И ако продължавам да ги крада, скоро ще ме хванат.
— Защото си много дребен, и трябва да ядеш, за да пораснеш.
— А защо не идваш тогава всяка вечер?
— И сега идвам всеки път, когато мога. Рискувам татко да ме хване. Само че нямам с кого да си играя, освен с теб. А почвам училище чак след две седмици… То пък все едно и тогава не е същата скука, де.
— И аз нямам с кой друг да си играя. — Разказах й набързо за Димо и Георги.
— Значи ще си играем заедно!
— Става. Казвам се Петър. А ти?
— Христина.
— Не може да бъде! Наистина ли?
— Не, ще седна да си измислям ново име специално заради теб… Време е да си тръгвам.
Нещо наистина беше мътно. Не може изчадие на ада да е кръстено на Господа. Не може и името му да може да произнесе, лично отец Геласий го казва. Значи не ме лъже, като казва, че не е самодива. Нищо, другия път ще я разпитам повече.
Ако ме изтрае. От божиите хора малко го могат.
Следващите няколко дни гледах да съм примерен — ей така, от любопитство. Дали това ще задържи Христина да не идва по-дълго време. Макар че май всъщност ми се щеше точно обратното… В неделята след обяда намерих отец Геласий пак излязъл на слънце.
— Отче, а какви още изчадия адови има освен самодивите и караконджолите?
— Какви ли не, Петърчо. Върколаци, вампири, демони… Нечестивият не стои без работа. Ама самодивите и караконджолите са най-чести — не минава месец да не чуем, че са се появили някъде. Другите са по- редки. Преди петнайсет години в съседната околия имаше върколак, а преди малко повече от сто е имало в нашата. А малко преди него пак тук е имало вампир — бил е страшен, убил е над сто души, сума ти очистителни служби са служени заради него — бягал е и пак се е връщал, а на една се е опитал дори да нападне свещеника. Накрая прадядото на сегашния ни проигумен го е прострелял със стрела със сребърен връх… Защо те интересуват тия работи?
— Ами… Интересно ми е. Отче Геласие, а какво е това астроном?
— Астроном ли? За пръв път чувам такава дума. Откъде я знаеш?
Ха сега де?
— Ъъъ, четох я в някакво древно житие. Не помня в кое точно.
— Кое ли ще да е? Уж съм изчел всичките, пък нещо не си спомням… Астроном… астро-ном… звездо- именен… В житие, казваш? Това ще да означава Луцифер, послушнико.
— Това пък кой е?
— Едно от имената на дявола.
Изтръпнах. Христина да е братовчедка на дявола?
— Той, дяволът, много ли имена има?
— Много, Петърчо. Какви ли не, и повечето измамни.
— Отче Геласие, а дяволът нощем ли работи? Или денем?
— Непрекъснато, Петърчо. Не почива нито за миг. Затова се молим и денем, и нощем…
Олекна ми. Христина беше казала, че астрономите нямат какво да правят денем. Сигурно просто ще да е обикновен съименник на дявола.
— И какво ти е толкова интересен сатаната?
— А, нищо, нищо. Чудех се какво ли значи думата.
— Това ще да е. Добре е да го отбележа в трактата за ликовете на нечестивия, като се кача горе да преписвам. А пък как само препича слънчицето… Я по-добре го остави на мира рогатия. Можеш ли да играеш шах?
— Какво е това?
Отец Геласий измъкна от диплите на расото си кесия и я разтвори. Тя се оказа пълна с дървени фигурки, и разчертана отвътре на квадратчета.
— Игуменът не я одобрява много, но в житието на свети Йосиф Водителя пише, че обичал да играе шах — значи е чисто нещо.
— Той ли я е измислил?
— О, не, още отпреди него е. Останала е от времето, когато е имало царе и войни.
— Отпреди Христос ли?
