— Сигурно оттам някъде… Белите и черните фигури са две армии.
— И белите служат на Бога, а черните на дявола?
— Не, просто са различно боядисани, да се разпознават едни от други. Тези тук са войниците. Това са командирите им. Това са коне, а това — топове.
— Какво е топ?
— Какво, какво… Обсадна кула, като на рисунките от древните жития. Тук е царят, а това е царицата му…
Отне ми малко време, докато запомня правилата. След това отец Геласий започна да ме учи да играем. По време на първата игра непрекъснато ми показваше къде бъркам. Втората започна по същия начин, но към средата отец Геласий се поумълча, а накрая почна да мисли доста, преди да играе. На третата пак мислеше все по-дълго. Накрая, двайсетина хода след началото, го попитах:
— Отче Геласие, ако си поставя белия командир тук, какво ще стане?
— Ще ти го взема, разбира се. Не виждаш ли, че е под удара на войника?
— А ако след това си сложа царицата тук?
— Ще ти я взема с коня. — Отецът прибра и царицата ми в полите на расото си.
— А ако след това преместя топа тук? И после, като ми го вземеш, преместя и другия тук?
— Ще взема и него. Не разбирам какво искаш да направиш.
— А ако сега преместя коня тук?
— Ще ти взема и него, и ще останеш с един кон и трима войници… Какво?!
Беше се сетил какво ще последва. Гледа невярващо квадратчетата известно време, след това ме зяпна:
— Как го направи?
— Много е просто. Фигурите бяха ей така. Значи, ако си сложа коня тук, и после тук, и твоят цар е обграден навсякъде от пак твои фигури, няма къде да отиде — ще го убия само с един кон и трима войници. Другите фигури не ми трябват. Остава само да ги използвам, за да направя така, че царят ти да е обграден отвсякъде от свои.
Отец Геласий много внимателно проигра ситуацията още няколко пъти. След това ме изгледа като че ли са ми пораснали рога и копи… така де, криле и нимба.
— Още една игра, Петърчо?
Следващата игра отец Геласий изгуби на двайсет и третия ход. И трябваше четири пъти да му показвам как става двама войници да убият всички важни фигури от армията му.
— Много е хитро, отче, нали? Защо да си хабиш другите фигури, когато може и само с двама войници. Да изиграем ли още една игра?
— А, имам работа горе, да преписвам — разбърза се отецът. — Ти нямаш ли какво да учиш?
Хвана ме яд. Толкова интересен беше този шах! Но нали трябваше да съм примерен.
Христина пак дойде една седмица след предишния път. Този път бях още буден. Бях се научил да играя на шах наум, като само си представям кесията с квадратчетата и фигурите. Само че, колкото и да се мъчех, все не можех да се бия — игрите излизаха наравно. А отец Геласий не искаше повече и да чуе за шах. Сигурно игуменът му се беше скарал.
— Спиш ли, глупчо? — стресна ме тя.
— Ако още веднъж ме наречеш така, ще ти… Ще почна и аз да те наричам глупачка.
— Ми как да те наричам, като си глупчо! Сигурно и света си не знаеш откъде се е взел.
— Знам, естествено. — Зарязах играта и отворих очи. Христина беше седнала на пода, или по-точно във въздуха на половин педя над него.
— Я, ама ти си си закърпила роклята! И как блести само. Изпрала ли си я?
— Харесва ли ти? Само че е компютърен образ.
— Това какво е?
— Ами не съм с рокля в момента. Компю… машината, която пренася образа ми, прави да изглеждам, все едно съм. Така ми е по-лесно, отколкото да кърпя ония дантели.
— Ако пък кажеш, че може да те направи да изглеждаш и като триглав змей, ще ти повярвам още повече. Пак ли си крала дантела от музея? А, и ще ми кажеш ли най-сетне какво е музей?
Христина стисна зъби и започна да мотае нещо невидимо из пръстите си. Внезапно изчезна за миг, и се появи отново. И изведнъж започна да се променя. Все едно беше от глина, и някой я месеше. Кожата й позеленя, физиономията й се източи напред и стана на муцуна, пръстите й се удължиха и се покриха с люспи. Усетих как косата ми аха-аха да настръхне, и си заповтарях, че това е само образ… Докато се осъзная и взема в ръце, пред мен вече стоеше зелен гущер колкото нея.
— Сега вярваш ли ми? — заяви доволно гущерът с нейното гласче.
— Да, ама триглавият змей е с три глави — заядох се аз. — И надали е с дантелена рокличка.
Гущерът бързо замърда пръсти. Роклята за момент стана червена и пищна като на картинката от житието на свети Йероним, след това се превърна на къса поличка от папур и изчезна. Израснаха му още две глави — отначало отгоре на първата, една върху друга, след това се разместиха. Известно време се опитваха да се сместят на една шия, докато се поберат някак. Изгледаха ме доволно, след това отвориха усти и избълваха облак снежинки. Чу се ядосано мърморене, снежинките изчезнаха и змеят дъхна отново, този път пламъци. Те префучаха през мен, преди да успея да помръдна или да мигна, и изчезнаха в стените наоколо. Тъкмо да ми напомнят, че това, което виждам, не е истинско.
— Сега вече ще уплаша когото си поискам! — заяви гласчето на Христина.
— Наистина. Като проговориш от тия зелени глави с това тънко гласченце, и всеки ще си помисли, че е ял отровни гъби. — Хрумна ми как да я закача. — Нищо де, така определено си по-красива.
— Ще ти кажа аз на тебе, неграмотник такъв! Само почакай… пи-пи-пи… ква-ква-ква-ква-ква… СЕГА ЩЕ ТЕ ГЛЪТНА, ДРЕБОСЪК ТАКЪВ! — От тавана се посипа прах. Гласът наистина беше страховит.
— Чудя се какво ли ще стане, ако те чуе отец Андроник и дотърчи. Като чуе да приказвам откъм килията си с такъв глас, сигурно бая стени в манастира ще се окажат прогнили.
— ЩЕ ТЕ ГЛЪТНАААА! — Чудовището разпери и заразмахва зелените си ръце.
— И ще дойда ли тогава във вашия свят? Хайде де, страшно съм любопитен.
Змеят замръзна и ме загледа.
— Ще ме гълташ ли, или не? Искам да видя какво е да ме глътне змей.
Погледа ме още малко и изчезна. Няколко удара на сърцето бях сам в килията, след това се появи Христина. И пак се беше разревала.
— Ама теб от съвсем нищо не те е страх! Ако продължаваш, повече няма да си играя с теб!
Стана ми жал за нея.
— Че нали ти ми обясни, че всичко това е само образ? Защо да ме е страх. И… Я, ама ти си с панталони, като циркаджия! Къде отиде роклята? И как ти разрешават вашите?
— Че защо да ми забраняват?! С панталони е много по-удобно.
— Няма ли да ги накаже свещеникът ви?
— Ние нямаме свещеник. Не сме така изостанали като вас… Ти щеше да ми разказваш откъде се е взел вашият свят. Да те видя знаеш ли.
— Знам, естествено. Бог го е създал, пише го в Библията.
— Уфф… Добре де, какво е станало после?
— После Бог създал животните, и накрая човека. Не си ли чела Библията?
— Глупчо с глупчо! А как сте дошли на него?
— Нали ти казах — Господ ни е създал. Защо трябва да идваме отнякъде?
Христина се опули и помълча мъничко, преди да продължи:
— Отникъде не били дошли, значи… А знаеш ли тогава какво е станало след, ъъъ… Христос и още по- нататък?
— Ами известно време след Христос светът тръгнал по пътя на сатаната. Хората измисляли какви ли не машини и други дяволски неща. Имало войни, и Църквата била свалена от власт, и всякакви други ужаси. И тези, които вървели по Христовия път, били все по-малко, и всички тези, дето се занимавали с машините и другите дяволски неща, ги преследвали и гонели, и им се подигравали.
