усети как тлееща топлина се разля и след това погали тялото й като докосващ се до нея пламък.
— Как го правиш? Как можеш да ме накараш да се чувствам така? — попита тя задъхана, напрегната, преливаща от възбуда.
— С личен чар — каза Хейзард с ленива усмивка, — в комбинация с ясния спомен за последните четири седмици без жена — подразни я той. — Хайде, Луси, много си далеч…
Коя да е жена в градчето би си паднала по него и той го знаеше. Тя не смееше да си помисли колко ли от тях бяха вече минали по тоя път. Пристъпи към него и потръпна от нетърпение.
— Никога не мога да разбера, Джон — каза тя с искрена усмивка, — дали повече ми си иска да ме изнасилиш, или да се отнасяш с мен като с девствена невеста.
Прелъстителните черни очи се спряха на нея, преценявайки я умозрително.
— А защо не и двете?
Като се плъзна по-дълбоко в димящата вода, той направи пауза, потопен почти изцяло. Тъмната му коса се пръсна по повърхността, а ироничният му поглед се насочи към нея.
— Решавай — каза той подканващо — с кое искаш да започнем.
Само няколко мига по-късно две смугли ръце се протегнаха, хванаха и приласкаха нетърпеливото крехко голо тяло, след като съпругата на върховния съдия потопи първо едното си нежно краче, после другото и след това легна до Хейзард в горещата вода. А той наистина беше много внимателен. Точно затова го обожаваха жените, защото не бързаше и беше нежен и… внимателен.
Доста по-късно, когато цялото тяло на Луси се бе напрегнало в очакване, след като всеки милиметър от пухкавата й плът беше обзет от топла възбуда, тя отвори бедрата си за горещата вода, както и за още нещо. Изведена до връхната точка, тя изстена в желанието си да свърши.
— Търпение, скъпа — прошепна Хейзард. — Още не съм започнал. Меката настойчивост на тази забележка я накара да замлъкне. Подът прогизна отчайващо, тъй като малки вълнички преливаха през ръба на ваната, но както бе обещано, прическата на дамата остана недокосната.
Час по-късно те си помагаха един на друг в обличането, а преди да си тръгне, Луси го целуна страстно и неочаквано го помоли:
— Моля те, Джон, ако наистина ще се връщаш утре в планината… само още веднъж?
Той отказа.
— Не ме ли искаш?
— Просто искам да запазя тоалета ти от — той се усмихна — грубия дивак.
Клепките на Луси се повдигнаха, за да издадат изгарящата й страст.
— Себе си ли имаш предвид?
— Себе си — повтори меко Хейзард като ехо на думите й.
Ето това най-много я впечатляваше у него, неговата първичност и непредсказуемост. Очите й, вперени в неговите, гледаха страстно, изпълнени с желание.
— По дяволите роклята — прошепна тя.
Той бе прочут с топлата си и елегантна усмивка.
— На вашите услуги, мадам.
И така, Хейзард отново имаше жената на върховния съдия, въпреки фустите, муселина и украсените с дантели гащички, а както забеляза по-късно, нейните обути в копринени пантофки крачета бяха оставили само едва забележими следи по черното сако на костюма му.
Когато Луси си тръгна, за да отиде заедно със съпруга си на бала, Хейзард, потънал в омаята на задоволството, оправи дрехите си и си наля нова чаша бренди.
Той щеше да даде време на Луси да поднесе извиненията си, преди да е пристигнал. Половин час по- късно той внимателно затвори вратата на разхвърляната стая с прогизнал под, излезе на главната улица и се запъти към областния бал.
Една отворена карета пристигна, за да заведе семейство Брадок до голямата каменна постройка, където се намираха временните жилища на управниците. Това беше единствената сграда във Вирджиния Сити, достатъчно голяма за провеждането на бал.
Кочияшът гордо сочеше другите, още по-разкошни жилищни и търговски сгради.
— Това там е Търговският център на Макбънди. Каменният материал го донесоха от триста мили разстояние на волски коли. Не е зле, а? Онова там зад върбите е на Форсайт. А оная сграда с кулата виждате ли я? А оная, ей там, на онова възвишение, е къщата на Чесмън. Построяването й отне цели две години.
И докато Милисент се мръщеше презрително при вида на една готическа триетажна, безвкусно претрупана сграда, Блейз учтиво каза:
— Чудесна е, като палат в бяло.
— Нали е тъй?! Палат и половина.
А резиденцията на Чесмън наистина много приличаше на палат в бледия си блясък под лъчите на залязващото слънце, типичен пример за куриозно граничещите благосъстояние и мизерия в бързо разрасналите се златотърсачески градчета. Едни до други можеха да бъдат видени дървени колиби, бараки, палатки, преуспяващи търговски сгради и елегантни резиденции. С възможностите за забогатяване при добива на злато, един обеднял златотърсач можеше да осъмне като богаташ. И когато това се случеше, много от преуспелите прахосваха богатствата си за екстравагантни приумици.
Вирджиния Сити предлагаше всичко, което можеше да се купи с пари — от замразени стриди до изискани тоалети. Всички стоки бяха докарвани по суша или идваха по Мисури и въпреки суровите данъци, които вдигаха сериозно цените, винаги се намираше някой, готов да плати. Нещата не стояха като при фермерството, където човек работеше в очакване, докато накрая си осигури нормален живот. Добивът на злато хвърляше примката си върху хората, които мечтаеха за бързо забогатяване. Той изискваше захваналите се с него да са комарджийски настроени. Цели състояния бяха спечелени и загубени, и спечелени отново, за да се сипят пари по кралски маниер. Вирджиния Сити, макар и със само тригодишна история, предлагаше изобилие и разкош за всеки, който можеше да си ги позволи.
— Наистина, как може въобще да се живее тук? Всичко е толкова… безвкусно — възмущаваше се Милисент. — И толкова прашно сега, когато калта изсъхна — продължи раздразнено тя.
— Не може да се очаква, че всичко ще бъде уредено веднага. Това изисква време — отвържа полковникът, усмихвайки се виновно на кочияша, който се извърна при рязката забележка на Милисент.
— Няма извинение за нещо подобно, Уилям, независимо колко време е минало — и тя вдигна едва-едва коприненото си ветрило, посочвайки опънатата наблизо палатка, на която с разкривени букви бе написано нещо, което би трябвало да е името на собственичката — „Хубавицата от Монтана“. Пред загърнатия с парче зебло вход се проточваше редица от мъже, които се шегуваха и си подаваха бутилка с уиски, докато изчакваха да им дойде редът.
Полковникът прочисти рязко гърлото си. „Тук белите жени са толкова малко“, искаше да каже той, но реши, че репликата не е за пред Блейз и вместо това вметна:
— Те са толкова далече от дома си.
— Та това е една от най-оживените улици — продължи Милисент раздразнено, — можеха поне да го правят на друго място.
— Знаете ли от колко души ще бъде оркестърът? — намеси се Блейз, както бе правила толкова пъти досега, когато разговорът между родителите й не вървеше.
— Доколкото чух, те са от Чикаго — отговори бързо баща й, облекчен от смяната на темата. — Не забравяй да ми запазиш един танц, миличко. Знам колко бързо се попълва списъкът ти с партньори.
— Пази си роклята, Венеция. Те вероятно няма да си свалят шпорите — постанови майка й с режещ тон.
— Да, мамо — автоматично отвърна Блейз. Кочияшът вече спираше. Време бе да слизат, пък и вечерта беше прекалено хубава, за да спори за каквото и да е.
Полковник Уилям Брадок, мисис Брадок и мис Брадок бяха приветствани въодушевено от областния върховен съдия и неговата млада съпруга, които изпълняваха тази вечер ролята на домакини по молба на губернатора. Луси Атънбъроу изглеждаше забележително чаровна, както би се съгласил всеки, който я познаваше. Поруменяла и бликаща от живот, тя се усмихваше топло на всички, включително и на
