пораженията си, докато накрая се разнесла. Били изпратени куриери от бивак на бивак и жалките остатъци от този горд народ се събрали в горната част на реката Биг Хорн.
Хейзард не бе загубил само родителите си, но и половината от своето племе.
Той плака, когато научи за това. После отряза косата си… и веднага след това събра багажа си. Ритуалното самобичуване трябваше да изчака до завръщането му у дома. Сега му беше необходима сила за дългия път обратно, Войната бе привършила, нов много други отношения през следващите мрачни дни му се струваше, че животът му също така е приключил.
Неговият баща бе и негов идеал. Смел, искрен, чувствителен, все черти, които един син да следва. Като вожд на племето той би могъл да се държи гордо, но никога не го правеше. Изслушваше учтиво всекиго и докато растеше, Хейзард се стараеше да прилича на него. Неговата майка беше стройна, красива жена и бе единствената съпруга на баща му. Тя можеше да направи деня по-светъл с усмивката си и нейната необикновена любов винаги го съпровождаше при неговото израстване и възпитание.
Когато след три седмици Хейзард пристигна в своя бивак, това беше едно тъжно, мрачно завръщане със стотиците гробове и погребенията на хората от племето. След като отиде на гроба на родителите си, той бичува ръцете, гърдите и краката си и когато кръвта ороси раните му, тя се смеси с нетърпимото усещане за загуба.
Младото момиче, което някога бе въздишало до прозореца на спалнята си през дъждовните нощи в Бостън, сега се бе превърнало в стройна, страстна жена с изумителна хубост. Нейните големи сини очи, изпълнени с лъчезарно любопитство, вече излъчваха нова за тях зрялост. През последните години тя се бе запознала на дълго и широко с етикета на изисканото общество и подобаващото поведение. Пищната й червена коса бе останала непроменена. Глезените и привлекателните й устнички бяха станали само още по-съблазнителни, докато непримиримият й темперамент, който досега се бе освобождавал експлозивно, бе придобил почти благовъзпитан оттенък. Много хора мислеха, че нейното отношение към живота е малко по- независимо от полагащото се.
Тези смущаващи добавки към характера й обаче не можеха да попречат на безграничната привързаност и огромното състояние на баща й.
Но въпреки слуховете Венеция — Блейз3 Брадок, с нейната рано разцъфнала и одухотворена хубост, не оставаше никога без множество от пламенни ухажори. И докато облечена скандално флиртуваше, дразнеше, стряскаше и направо плашеше парада от побъркани от любов ергени, тя така и не можеше да намери мъж, за когото да пожелае да се омъжи. Блейз беше на деветнадесет и най-отмъстителните и злобни матрони на висшето общество твърдяха със задоволство, че тя скоро ще остане на сухо. Тя бе отхвърлила всяка приемлива партия от Балтимор до Бар Харбър и щяло да бъде заслужено, ако станела стара мома. Блейз сигурно добре би се посмяла, ако знаеше какво се говори за нея. Тя нямаше никакво намерение да се обвързва с някого дотолкова, че да се омъжи.
И нейният отстъпчив баща се съгласяваше с нея.
— Когато го откриеш, скъпа, непременно ще го почувстваш — каза й той, без да си признава, че бе открил тази проста истина извън своя брак, от който сега бе останала само омразата. И затова се надяваше, че любимата му дъщеря ще има по-голям късмет.
— Дотогава — посъветва я той с разбиране — се наслаждавай на живота с моята благословия.
— Опитвам се, папа, но повечето мъже са невероятно тъпи.
— Те просто се придържат към добрите маниери, както са ги възпитавали, скъпа.
— Нямам предвид маниерите им. Искам да кажа, че интересите им са толкова… толкова… нищожни — завърши тя кисело. — Знаеш ли колко са плитки мозъците им, папа? С едно драсване можеш да опреш до дъното. И когато аз подхвърля тема за разговор, която е поне мъничко интересна, те ме поглеждат глупаво и сменят темата, като ми казват колко съм красива.
— Ами че то си е така, бебче. Завъртяла си им главите. — Погледът на Брадок бе като на всеки любящ и горд баща.
— Знам, че съм красива — отвърна меко Блейз, но нетърпението подгони последните думи, — но, Боже мой, татко, за какво, по дяволите, ми е това, ако междувременно се спомина от скука с всички тия тъпи мъже около мен?
— Само майка ти да не те чуе, че проклинаш, бебче. Нали знаеш какво мисли по въпроса.
Блейз сви леко рамене. Това напомняне й беше толкова познато, че не изискваше отговор. След това тя изведнъж прихна и впери своите искрящи сини очи в баща си.
— Колко ли ще е забавно, татко, поне веднъж човек да изстреля нещо такова пред нея, за да види как от ушите й ще излезе пара.
Били Брадок се опита да не се засмее. Той винаги отклоняваше откритите разговори за различията между него и съпругата му.
— Или по-скоро еднометрови огнени струи от ноздрите й — отбеляза весело Блейз и прихна отново.
— Виж, скъпа… — започна полковникът, но си представи изражението на Милисент след „изстрелването на нещо такова“ и кикот заклокочи дълбоко в гърлото му. — Гледката би си струвала — съгласи се той през смях, — но ми обещай…
— Знам, папа — Блейз неохотно заповяда на усмивката си да се скрие. — Няма да го правя. Но по време на глупавите й следобедни събирания изкушението е толкова голямо. Ти обичаш ли ме, папа? — попита тя изведнъж. Мисълта за майка й за нея винаги бе свързана с безпокойство и объркване. Очите й се разшириха по детски очакващи.
Ръцете на полковника се разтвориха широко и Блейз се сгуши в уюта на неговата любяща прегръдка.
— Обичам те, миличко, повече от всичко на света — тихо прошепна той.
Майката на Блейз, типична южняшка хубавица, която и без това не проявяваше интерес към семейството, бе загърбила и еманципирания живот на своето единствено дете. В редките случаи, когато говореше със съпруга си и станеше въпрос за дъщеря им, Милисент Брадок троснато отбелязваше:
— Тя много прилича на теб, Уилям. И това не беше комплимент.
— Благодаря ти — винаги отговаряше той, тъй като пропитата в забележката злоба му убягваше. — Мислиш ли, че Блейз има нужда от нови ботуши за езда или от ново кожено палто? — питаше — той след това в опита си да намери някаква по-обикновена тема, която да направи разговора възможен.
Милисент имаше превъзходен вкус, той не можеше да го отрече, и затова разчиташе на нейната преценка, поне докато Блейз беше по-малка, при подбирането на подходящ гардероб за дъщеря им. По- късно той и Блейз сами обикаляха магазините, защото тя вече бе оформила свой собствен вкус.
Ако вярваше в развода, бракът му би приключил още преди години, но в неговата обществена среда това беше рядко срещан изход. При неговото състояние разделеният живот със съпругата му беше цивилизована възможност.
Така през пролетта на 1865 година семейството на Уилям Брадок и други заможни инвеститори от Бостън пътуваха, без да бързат, на запад с частния си влак в елегантни, обезпечени с всички удобства вагони. Пътуването беше едновременно една спокойна ваканция и възможност да огледат придобитите наскоро парцели и мини. Времето беше на тяхна страна в пролетния си разкош и докато мъжете говореха за бизнес, а дамите обменяха клюки, Блейз мечтаеше за дивата камениста земя на Монтана. За една млада жена, която намираше живота във висшето общество за определено тъп и не се интересуваше от средствата за борба с женската скука — обиколки по магазините и прелюбодеяния, лятото в Монтана криеше предизвикателство. Полъхът на непозната възбуда придружаваше нейното пътуване на запад. Тя усещаше тайнствения и необясним вятър на свободата.
Хейзард прекара един месец със своето племе и след това отиде до Даймънд Сити, където се разпродаваха най-новите разрешителни за минни работи.
Инвеститорите от Изток пристигнаха на крайната гара извън Омаха след двадесет безгрижни дни в луксозните вагони и се настаниха в най-разкошния хотел на Вирджиния Сити. Дамите почти не напускаха елегантните си хотелски стаи и рядко дръзваха да се разходят из Вирджиния Сити с неговите осем хотела, седемнадесет ресторанта, две църкви, два театъра, осем билярдни зали, пет елегантни игрални дома, три латерни, няколко публични дома и седемдесет и три бара по протежение на дългата главна улица, макар че
