героят на тази книга, трябва да го обрисуваме най-подробно. Чичо Том беше човек със здраво телосложение — едър и широкоплещест. Облото му черно и лъскаво лице бе озарено от умни, честни очи, в които се четеше доброта и благодушие. От цялата му външност лъхаше достойнство, което внушаваше уважение въпреки неговата скромност, доверчивост и простота.
В този момент той беше съсредоточил цялото си внимание върху плочата, на която бавно и внимателно се опитваше да пише букви. Наблюдаваше го младият господар, мистър Джордж, будно и жизнерадостно тринадесетгодишно момче, което явно съзнаваше важността на положението си като учител.
— Не така, чичо Том, не така — бързо каза той, като видя, че чичо Том старателно пише опашката на буквата „д“ наопаки.
— Така се получава буквата „б“.
— Боже мой, нима това съм написал? — каза чичо Том, като гледаше с почит и възхищение как младият учител, за да му покаже, с един замах написа безброй много пъти буквите „д“ и „б“. След това той наново взе калема с големите си груби пръсти и търпеливо продължи да пише.
— Колко им е лесно на белите! За всичко ги бива — каза леля Клоу, като спря за момент да маже тигана с набучено на вилицата парче сланина. Тя с гордост гледаше младия господар. — Как пише и как чете! А вечер идва при нас да ни учи. Да се не начудиш!
— Умирам от глад, лельо Клоу. Още ли не е готова тортата? — попита Джордж.
— Почти е готова, мистър Джордж — каза леля Клоу, като отвори фурната и надникна в нея. — Зачервява се чудесно. Хубава кафява коричка. За това ме бива… Оня ден госпожата поръчала на Сали да направи торта, за да се научела. „О, моля ви се, госпожо — казвам, — как може! Наистина не мога да гледам как се хабят хубавите продукти! Тортата се вдигнала само от едната страна. Няма никакъв вид! Прилича на обувката ми! Бива ли така?“.
Като изрази по този начин презрението си към неопитността на Сали, леля Клоу сръчно отвори вратата на фурната и показа тържествено хубаво опечената торта, с която никой голям градски сладкар не би се посрамил. Тортата явно беше най-интересното във вечерята. Сега леля Клоу сериозно се залови да приготви останалото.
— Хей, Моз, Пит! Махайте се оттам, чернокожи такива. Поли, душичке, ела насам. Сега мама ще даде на бебето да хапне. Мистър Джордж, раздигнете книгите си и седнете до моя старик. Нося ви наденичките и ей сега ще ви напълня чиниите с пирожки…
— Викаха ме да вечерям у дома — каза Джордж, — но аз не съм вчерашен, та да не знам къде да ида, нали, лельо Клоу?
— Разбира се, разбира се, моето момче — каза леля Клоу, като му напълни чинията с топли пирожки. — Вие знаете, че леля ви Клоу ще запази най-хубавото за вас. Знаете си работата. Хайде почвайте. — При тези думи леля Клоу побутна закачливо Джордж с лакът и бързо се върна пак към огнището.
— А сега тортата! — каза Джордж, когато дейността на тигана бе поутихнала, и размаха големия нож над това съвършено произведение на кулинарното изкуство.
— Боже опази, мистър Джордж! — ужасена извика леля Клоу, като го хвана за ръката. — Реже ли се торта с такъв голям нож! Да я смачкате, да спадне веднага, както хубаво е бухнала! Ще ви дам едно тънко остро ножче, което пазя само за това. Ето, виждате ли? Парчетата се отделят леки като перце. А сега яжте. Такова нещо не сте яли никъде другаде.
— А Том Линкън разправя — заговори Джордж с пълна уста, — че тяхната Джина е по-добра готвачка от тебе.
— Какво ли пък са тези Линкъновци… — презрително каза леля Клоу. — Искам да кажа, като ги сравня с нашите. Те са, си почтени обикновени хора, но нямат и понятие какво значи изтънченост. Сравнете мистър Линкън с мистър Шелби… Боже господи! А мисис Линкън? Може ли тя така изящно да влиза в стаята и така прекрасно да се движи като моята господарка — като че ли не докосва земята? Не, не. Не ми говорете за тези Линкънови!…
— И леля Клоу поклати глава, твърдо убедена, че и тя познава хората.
— Да, но ти сама си казвала, че Джина е доста добра готвачка — възрази Джордж.
— Това е вярно — отвърна леля Клоу. — Мога и сега да го повторя. Прости, обикновени неща Джина умее да готви: царевични питки да изпече, хляб да омеси. Палачинките й не са кой знае колко хубави, но се ядват. Но като се дойде до по-сложните неща, боже мой, какво може тя? Че точи, точи, но какви кори? Може ли да омеси такова тесто, че да се топи в устата и да бъде леко като пух? На сватбата на мис Мери отидох у тях и Джина ми показа сватбените торти. Ние сме добри приятелки с Джина, нали знаете, и аз нищо не й казах. Но наистина, мистър Джордж, нямаше да мигна цяла седмица, ако аз бях направила такива торти. Та това въобще не бяха торти!
— Сигурно Джина ги е смятала за хубави — каза Джордж.
— Разбира се. Горката! Затова ми ги и показваше, за да се похвали. Тя просто не знае какво е хубава торта. Боже мой, та; такива са й господарите! Какво може човек да очаква от нея? Нима тя е виновна? Ах, мистър Джордж, вие не знаете предимството на вашето семейство и на вашето възпитание.
Леля Клоу въздъхна и развълнувана завъртя очи.
— Бъди сигурна, лельо Клоу, че зная предимството на семейството си по отношение на тортите и пудингите. Попитай Том Линкън как само му се надувам всеки път, когато го срещна.
Леля Клоу се отпусна на стола и се заля от смях на шегата на младия господар. Тя се смееше толкова много, че сълзи потекоха по черните й лъскави бузи. От време на време тя потупваше закачливо момчето и весело го смушкваше. Казваше, че не може повече, че той ще я умори, че чисто и просто ще пукне от смях и продължаваше да се смее все повече и по-високо, докато Джордж действително започна да мисли, че неговото остроумие става опасно и че занапред ще трябва да внимава, когато реши да се шегува.
— Така значи му казахте на Том! Какво ли не им хрумва на тези млади хора! И вие се надувахте пред Том? Мистър Джордж, можете да накарате човек да умре от смях.
— Да — рече Джордж, — казах му: „Том, ти трябва да опиташ тортите на леля Клоу. Да видиш какво се казва торта.“
— Наистина жалко, че Том не ги е опитвал — каза леля Клоу, чието добро сърце се трогна при мисълта за нещастната участ на Том Линкън. — Трябва някога да го поканите на обяд, мистър Джордж — добави тя. — Ще бъде много мило от ваша страна.
— Да, смятам да го поканя някой ден през идната седмица — каза Джордж. — А ти, лельо Клоу, гледай да го накараш да се ококори. Така ще го нахраним, че да не помисли за ядене цяла седмица.
— Да, да, разбира се — зарадва се леля Клоу. — Не ще се посрамя. Божичко, като си помисля какви обеди сме давали. Помниш ли какъв прекрасен пилешки волован бях приготвила, когато генерал Нокс беше поканен на обяд. Малко остана да се скарам с господарката тогава. Не знам какво става с тези госпожи понякога. Точно когато човек има много важна, отговорна работа и целият е погълнат от нея, ще почнат да ти се бъркат. И господарката, и тя: „Направи това така, направи това иначе“. Накрая не можах да се сдържа: „Госпожо — казах й, — вижте хубавите си бели ръце с дълги пръсти. Пръстените блестят по тях като росата по моите бели лилии. И вижте моите черни лапи. Е, как мислите? Кого господ е създал, за да пече воловани, и го е създал за гостната?…“ Ето какво се осмелих да й кажа, мистър Джордж.
— А какво ти отговори мама?
— Какво ли? Весело пламъче блесна в очите й — нейните големи, хубави очи — и ми каза: „Добре, лельо Клоу, струва ми се, че ти имаш право.“ И се прибра в гостната. Тя трябваше да ме пребие за моята дързост. Но такава съм си. Не мога да работя, когато госпожата е в кухнята.
— Тогава ти приготви чудесен обяд. Помня, че всички останаха много доволни — каза Джордж.
— Нали? А мислите ли, че не стоях зад вратата на столовата, и мислите ли, че не видях как генералът на три пъти подаде чинията си да му сипят още от малиновия сладкиш. Той каза: „Имате необикновен готвач, мисис Шелби“. Божичко, щях да се пръсна. Честна дума!… А генералът разбира от хубава кухня — с гордост каза леля Клоу — Прекрасен човек е този генерал! Неговото семейство е едно от най-първите в Стара Вирджиния3. Виждате ли, мистър Джордж, в готвенето има тънкости, които не всеки разбира. Но генералът ги разбира не по-зле от мене. Това пролича от думите му. Да, той разбира тези неща.
Джордж беше вече толкова сит, че никое момче в това състояние не би могло да сложи хапка повече в устата си. Едва сега той можа да забележи двете къдрави глави и святкащи очи, които жадно наблюдаваха
