и здраво го притегна с кърпата си около кръста. И толкова силна е майчината любов, че дори в този страшен час Елиза не забрави да сложи във вързопа някои от любимите играчки на детето. Но тя остави пъстрия папагал, за да има с какво да го залиса, когато се събуди. Не беше лесно да се събуди малкият сънливко, но най-после тя успя. Той отвори очи, седна на кревата и се заигра с папагала, докато майка му си слагаше шапката и шала.
— Мамо, къде отиваш? — запита той, когато Елиза се приближи до креватчето му с малкото палтенце и шапчица в ръце.
Тя се наведе над него и детето веднага разбра по разтревожения й поглед, че става нещо необикновено.
— Шт! Хари! — прошепна Елиза. — Не бива да говориш високо, че ще ни чуят. Един лош човек искаше да вземе малкия Хари и да го отнесе в тъмното. Но мама няма да даде своето момче. Тя сега ще му сложи палтото и шапката и ще избяга с него надалече. Така че лошият човек няма да го вземе.
Докато приказваше, Елиза облече детето, взе го на ръце, каза му отново да мълчи, отвори вратата към верандата и безшумно се промъкна навън. Беше студена, ясна звездна нощ и майката обви детето в шала; онемяло от смътен страх, то се притискаше здраво о нея.
Старият Бруно, грамаден нюфаундленски пес, който спеше на края на верандата, се изправи, като чу стъпките, и глухо заръмжа. Тя тихо го извика по име и кучето, неин любимец от детските й години, веднага замаха с опашка и се приготви да я последва, въпреки че с простия си кучешки мозък не можеше да си обясни какво означава тази странна нощна разходка. Навярно го измъчваха някакви неясни съмнения, че постъпката е безразсъдна й нередна, защото той често се спираше, хвърляше въпросителен поглед ту към Елиза, ту към къщата, като че ли размишляваше, и пак тръгваше след нея. Подир няколко минути те стигнаха колибата на чичо Том и Елиза тихичко почука на прозореца.
— Боже господи! Кой е там? — извика леля Клоу, като скочи и бързо повдигна пердето. — Господ да ме убие, ако това не е Елиза. Облечи се, Том. Бързо. Ето го и Бруно се е дотътрил след нея. Какво ли става? Ей сега ще отворя.
Вратата широко се отвори и пламъкът на лоената свещ, която чичо Том побърза да запали, освети изпитото лице и тъмните блуждаещи очи на бягащата жена.
— Боже мой, Елиза, страшно е да те гледа човек. Болна ли си? Какво има?
— Чичо Том, лельо Клоу, ще бягам, за да спася Хари. Господарят го продаде.
— Продаде го! — извикаха те в един глас и ужасени вдигнаха ръце.
— Да, продаде го — повтори твърдо Елиза. — Скрих се в стаичката до спалнята на господарката и чух как господарят и каза, че е продал моя Хари… и тебе също, чичо Том. И двама ви е продал на един търговец на роби. Утре рано господарят ще отиде на езда, а през това време търговецът на роби ще дойде да ви вземе.
Том слушаше Елиза с вдигнати към небето ръце, с широко, отворени очи — като че сънуваше. Бавно и постепенно, като разбра смисъла на Елизините думи, той се строполи на стария си стол и отпусна глава между ръцете си.
— Боже милостиви, съжали се над нас! — каза леля Клоу. — О, не може да бъде. Не е вярно! Какво е направил, та господарят да го продаде?
— Той нищо не е направил. Работата е друга. Господарят не иска да го продава. А господарката… тя винаги е толкова добра. Чух я как се застъпваше и молеше за нас. Но господарят каза, че няма смисъл. Той дължал на този човек много пари и му бил в ръцете и ако не му се издължал до стотинка, трябвало да продаде цялото имение с всичките хора и да се изсели оттук. Да, чух го да казва, че нямало друг изход… Принуден бил от този човек или да продаде Том и Хари, или всичко… И на господаря му е мъчно… но господарката!… Да бяхте я чули… Зле постъпвам, че я напускам, но не мога другояче.
— Том — каза леля Клоу, — защо не избягаш и ти? Или ще чакаш да те завлекат надолу по реката, на Юг, там, където морят негрите с непосилен труд и глад?
— Хиляди пъти предпочитам да: умра, отколкото да отида там.
— Имаш време. Бягай с Елиза. Ти имаш паспорт, можеш да се движиш навсякъде и във всяко време. Хайде ставай, сега ще ти приготвя нещата. — Том бавно повдигна глава. Тъжно, но спокойно погледна наоколо и каза:
— Не, не! Никъде няма да вървя. Нека Елиза избяга. Това е ц нейното право: тя е майка. Не мога да я осъдя. Но нали ти чу какво каза тя? Щом трябва или аз, или всички да бъдем продадени и всичко да се опропасти, тогава нека ме продадат. Аз ще го понеса… — и дълбока въздишка като ридание разтърси широките му силни гърди. — Господарят винаги е могъл й сега може да разчита на мене. Никога не съм го мамил, нито съм използувал без разрешение паспорта, няма да го направя и сега. По-добре само мене да продадат, отколкото да се разори и продаде цялото имение. Господарят не е виновен, Клоу. Той ще се погрижи за тебе и за горкичките…
Том погледна към кревата, където спяха трите къдрокоси главички, но не можа да издържи повече. Той се наведе напред и закри лице с големите си ръце. Силни хрипливи ридания го разтърсиха и едри горчиви сълзи се стичаха по пръстите му, падаха на пода.
— Една молба имам — каза Елиза, изправена на прага. — Видях мъжа си днес следобед, но тогава още нищо не знаех. Довели са го до непоносимо състояние. Каза ми, че е решил да избяга. Ако можете, съобщете му, че съм заминала и защо съм заминала. Кажете му, че ще се опитам да се добера до Канада. И кажете му, че го обичам и че ако никога вече не се видим… — Тя се обърна и за миг остана гърбом към тях, а след това добави със задавен глас: — Повикайте Бруно. Не го пускайте. Той не бива да идва с мене.
Последни прощални думи и сълзи, последни напътствия… И като грабна и притисна учуденото и изплашено дете, Елиза излезе от колибата и безшумно потъна в тъмнината.
Глава VI
БЯГСТВОТО Е ОТКРИТО
Мистър и мисис Шелби си легнаха късно, но възбудени от дългия си разговор, не заспаха веднага, затова на следната утрин станаха по-късно от обикновено.
— Чудно, защо Елиза още не идва — каза мисис Шелби, след като напразно бе звънила вече няколко пъти.
Мистър Шелби стоеше пред огледалото и си остреше бръснача. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе млад чернокож слуга с вода за бръснене.
— Анди — обърна се към него мисис Шелби, — отскочи до Елиза и й кажи, че звъня вече три пъти… — „Горкичката!“ — помисли си тя и въздъхна.
Анди скоро се върна с широко отворени от учудване очи.
— Господарке, в стаята на Елиза гардеробът и скринът са отворени, нещата й са разхвърляни. Мисля, че е офейкала.
Мистър и мисис Шелби веднага разбраха какво се е случило. Той извика:
— Тя се е досетила и е избягала.
Слава богу — въздъхна мисис Шелби. — Дано да е така! Какви глупости говориш, Емилия! Ако това е вярно, ще попадна в много неудобно положение. Хейли разбра, че не ми се ще да продам детето, ще помисли, че имам пръст в тая работа. Това засяга моята чест. — И мистър Шелби бързо излезе.
През следващите петнадесет минути в дома на Шелби настана голяма суматоха: врати се отваряха и затваряха; на всяка крачка тичаха черни, бели, мургави лица, тичаха нагоре-надолу и викаха. Един човек само можеше да хвърли светлина върху произшествието — това бе главната готвачка. Но леля Клоу не продума нито дума. Лицето й, винаги толкова весело, сега бе мрачно като тъмен облак. Тя мълчаливо продължаваше да приготвя сутрешна закуска, като че не забелязваше голямата възбуда, която цареше около нея. Не след дълго десетина малки черни пакостници като врани кацаха на оградата на верандата. Всеки искаше пръв да съобщи чуждия господар постигналата го злополука.
— Той ще побеснее, обзалагам се — каза Анди.
— Как ли ще ругае — подхвана малкият Джек.
— Ух, хем здравата ще ругае — каза къдрокосата Менди. — ух го вчера на обед. Аз още вчера чух всичко, защото се бях грила в големия долап, където госпожата държи бурканите, и не пропуснах нито думичка.
