когато той го възседне. Ти знаеш, Анди, конете понякога ги прихваща. — И той многозначително го смушка.
— А-хаа — отвърна Анди и даде да се разбере, че веднага е схванал за какво става дума.
— Ясно ти е, нали? — каза Сам. — Господарката иска да спечели време. Това всеки глупак може да разбере. И аз ще й помогна… Виж сега, ако конете се изскубнат от поводите и се разиграят и хванат гората, чуждият господар няма да може скоро да тръгне.
Анди се засмя.
— Виждаш ли, Анди — продължи Сам, — ако жребецът на мистър Хейли започне да беснее, ние ще зарежем нашите коне, за да му помогнем, нали? О-хо, и как ще му помогнем!
Сам и Анди отметнаха глави и избухнаха в неудържим смях, като махаха ръце и тропаха с крака от възторг.
На верандата се появи Хейли, поомекнал след няколко чаши много хубаво кафе. Той се усмихваше и говореше с явно подобрено настроение. Сам и Анди грабнаха палмовите листа, които им служеха за шапки, и се втурнаха към конете да помогнат на чуждия господар. Краищата на палмовото листо върху главата на Сам стърчаха свободно на всички страни и му придаваха войнствен вид като на някой главатар на племе от островите Фиджи. „Шапката“ на Анди беше без „периферия“, собственикът й с ловко движение я нахлупи на темето си и самодоволно поглеждаше наоколо, сякаш искаше да каже: „Е какво, нямам ли шапка?“
— Хайде, момчета — обърна се към тях Хейли. — По-живо, нямаме време за губене.
— Няма да изгубим нито минутка — каза Сам, като подаде на Хейли с едната си ръка юздата, а с другата му държеше стремето. В това време Анди отвързваше другите два коня. В момента, в който Хейли се докосна до седлото, буйното животно подскочи съвсем неочаквано за господаря му и го отхвърли на няколко крачки върху меката суха трева. С див вик Сам се спусна да хване юздата на коня, но острите краища на горепоменатата палмова шапка за беля издраскаха очите на жребеца и съвсем не му подействуваха успокоително. Със страшна сила жребецът събори Сам и изпръхтя презрително няколко пъти, после се изправи на задните си крака и препусна в галоп към долния край на поляната, последван от Бил и Джери, които Анди не забрави съгласно уговореното да пусне на свобода, като ги прогони още по-надалече със страшните си викове.
Настъпи невъобразима суматоха. Сам и Анди тичаха и викаха, кучетата лаеха, Майк, Моз, Менди, Фани и всички други по-малки обитатели на имението тичаха, пляскаха с ръце, викаха и пищяха с неуморимо усърдие.
Белият кон на Хейли, бързоног й буен, изглежда, с голямо удоволствие вземаше участие в тази игра. На негово разположение беше поляната, дълга около половин миля и обкръжена от всички страни с гора. Той се забавляваше, като оставяше преследвачите да дойдат съвсем близко до него и тогава изпръхтяваше и политаше като стрела към гората. Сам съвсем нямаше намерение да хване коня по-рано, отколкото беше необходимо, и усилията, които проявяваше за тази цел, бяха героични. Палмовите листа на главата му се развяваха навсякъде, където имаше най-малка вероятност да бъде хванат конят; той се впускаше с всички сили и крещеше: „Ето го! Дръж го! Дръж го!“ и с това доста засилваше общата суматоха.
Хейли тичаше нагоре-надолу, викаше, ругаеше и тропаше с крак. Мистър Шелби напразно се опитваше да дава нареждания от балкона, а мисис Шелби от прозореца на своята стая ту се смееше, ту се чудеше, като явно се досещаше коя бе истинската причина за бъркотията.
Най-после към обяд се появи Сам, тържествено възседнал Джери, като водеше коня на Хейли за юздата. Жребецът беше облян в пот, но искрящите му очи и разширени ноздри показваха, че желанието му да бъде свободен не беше още изчезнало.
— Хванах го — извика Сам победоносно. — Ако не бях аз, още щяха да го гонят. Но аз го хванах.
— Ти ли? — изръмжа Хейли ядосано. — Ако не беше ти, нищо нямаше да се случи.
— Божичко, какво говорите, господарю — възрази Сам много обиден. — Цял съм вирвода от тичане и гонене.
— Добре, добре — каза Хейли. — Заради твоите проклетии загубих три часа. Стига глупости. Хайде да тръгваме.
— Какво говорите, господарю — каза Сам умолително. — Искате да ни уморите всичките: и нас, и конете. Ние едва се държим на крака, а конете са целите в пот. Та може ли да тръгнете, преди да сте обядвали? И, вашия кон трябва да почистим. Вижте колко е мръсен. И Джери понакуцва. Мисля, че госпожата няма да ни пусне да заминем в такъв вид. А колкото за Лиза, не се съмнявам, че ще я хванем. Никак не я бива да върви бързо.
Мисис Шелби чу този разговор с голямо задоволство и реши, че трябва да се намеси. Тя слезе от верандата, любезно изрази на Хейли съжаленията си за станалото и настоя да остане за обяд, като го увери, че яденето ще бъде веднага поднесено.
На Хейли, ако и да не му беше много приятно, не му оставаше нищо друго, освен да последва мисис Шелби в столовата, а Сам се ококори недвусмислено зад гърба му и се отправи с конете към конюшнята.
— Видя ли го, Анди? Нали го видя? — каза Сам, когато беше вече стигнал до конюшнята и привърза конете до един стълб. — Божичко! Как ругаеше, как тропаше с крака, като че танцуваше! Да му се ненагледаш! „Ругай, ругай, стар дяволе — казвам аз, ама на Себе си, — почакай малко или върви сам да си гониш коня.“ Ох, Анди, няма да го забравя!
И двамата се облегнаха на стената и се заливаха от смях.
— Да беше го видял какъв беше свиреп, когато му доведох коня! Щеше да ме убие, ако можеше. А аз си стоя пред него — такъв смирен, като че нищо не е било.
— Видях те, видях те — извика Анди, — стара лисица си ти, Сам.
— Което е вярно, е вярно — каза Сам. — А видя ли господарката как гледаше горе от прозореца. Видях, че се смееше.
— Как да я видя? Тичах като луд — каза Анди.
— Хм, виждаш ли, Анди — каза Сам и се залови сериозно да почиства коня на Хейли. — Аз имам навика да наблюдавам. Това е много важно нещо, Анди. И аз те съветвам да придобиеш този навик, докато си още млад… Подигни задния му крак, Анди… Знаеш ли, Анди, от голямо значение е за негрите да бъдат наблюдателни… Не забелязах ли аз тази сутрин накъде духа вятърът? Не забелязах ли какво иска господарката, макар че тя не ми каза нито дума. Това е то наблюдателност, Анди. Какво да правиш — дарба! Разни хора, разни дарби. Но ако ги развиеш, тогава отиваш далече.
— Ама ако тази заран аз не бях помогнал на твоята наблюдателност, не щеше толкова да се перчиш сега — каза Анди.
— Анди — каза Сам, — ти си умно момче. В това не се съмнявам. Аз много те ценя, Анди, и не ме е срам понякога да вземам акъл от тебе. Всеки може да сгреши, Анди, колкото и да го бива, затова не е хубаво да се перчи човек. А сега, Анди, хайде да отидем в къщата. Ей, на бас се ловя, че днес господарката ще ни нахрани царски.
Глава VII
БОРБАТА НА МАЙКАТА
Не може да си представи човек по-нещастно и самотно Същество от Елиза, когато напусна колибата на чичо Том.
Страданията на нейния мъж, опасността, която го застрашаваше, и заплахата, надвиснала над нейното дете — всичко това се объркваше и преплиташе в нейното съзнание заедно с гнетящата мисъл за риска, на който се излагаше, като напускаше родния си Дом и се лишаваше от закрилата на своята любима и уважавана господарка. Беше й също мъчно, че се разделя с всичко скъпо: мястото, където бе отрасла, дърветата, под които бе играла, пътечките, по които се бе разхождала вечер с младия си мъж през миналите щастливи дни. Под студената светлина на звездите всичко родно и близко като че с укор я питаше: „Защо напусна този дом? Къде отиваш?“ Но по-силна от всичко беше майчината любов, която в минути на такава смъртна опасност граничеше едва ли не с безумие.
Хари не беше малък и обикновено Елиза го водеше за ръка. Но сега дори мисълта да го изпусне от своите прегръдки я плашеше и тя бързо вървеше по пътя, като силно го притискаше до гърдите си.
Скованата от студ земя скърцаше под нозете й и това я караше да потръпва от страх. При всяко
