от отсрещния ъгъл всичко, което ставаше на масата.
— Хей, Моз, Пит, на! — извика Джордж, като отчупи и им подаде порядъчно големи парчета от тортата. — И вие искате, нали? Хайде, лельо Клоу, изпържи и на тях пирожки.
Джордж и чичо Том се настаниха в уютния ъгъл край огнището, а леля Клоу, след като изпържи още цял куп пирожки, взе бебето на колене и започна да пълни ту неговата, ту своята уста. Тя даде полагаемото, се на Моз и Пит, които, изглежда, предпочитаха да ядат под масата, където се боричкаха и от време на време подръпваха бебето за крачетата.
— Махайте се оттука — викаше майка им и ги подритваше, когато борбата под масата ставаше много буйна. — Не можете ли да се държите прилично. Бели хора са ни дошли на гости. Спрете, ви казвам! Мирувайте, че ще ви дам да се разберете, щом мистър Джордж си отиде.
Трудно бе да се каже какво означава тази страшна закана. Но очевидно ужасната й неопределеност не направи никакво впечатление на малките немирници.
— Ех, как непрестанно им се лудува! — каза чичо Том. — Не могат да се държат прилично.
При тези думи момчетата се измъкнаха изпод масата и с изпоцапани от петмез лица и ръце се нахвърлиха да целуват сестричето си.
— Махайте се оттук ви казвам — извика майката и избута с ръка къдравите им глави. — Ако продължавате. Ще залепнете така, че няма да може да се отлепите. Вървете на кладенеца да се измиете.
Тя придружи думите си с по една твърде звучна плесница. Но това предизвика нов изблик на смях и момчетата се втурнаха с радостни писъци към двора.
— Виждали ли сте някога такива немирници? — самодоволно попита леля Клоу. Тя измъкна една вехта кърпа за лице, която пазеше за такива случаи, накваси я с вода от пукнатия чайник и започна да изтрива петмеза от лицето и ръцете на бебето.
Като го изми така, че то цялото светна, тя го сложи на коленете на чичо Том и се зае да разтребва масата. Детето взе веднага да дърпа чичо Том за носа; да го дращи по лицето, а най-голямото му удоволствие беШе да мушка пълните си ръчички в къдравите му коси.
— Каква палавница! — каза чичо Том, като повдигна детето, за да може да го види по-добре. След това се изправи, сложи детето на широкото си рамо и почна да играе и подскача с него из стаята. Джордж замахваше с кърпичката си по нея, а Моз и Пит, които се бяха вече върнали, тичаха след тях и ревяха като мечки, докато леля Клоу заяви, че от тази олелия „ще остане без глава“. Но тъй като според собствените й думи тази „операция“ я заплашваше ежедневно, никой не обърна внимание на оплакването й и веселбата продължи, докато всички се наскачаха и навикаха до насита.
— Е, най-после дойдохте на себе си — каза леля Клоу, като приготвяше за спане грубото сгъваемо легло. — Моз, Пит! Хайде, лягайте си…
Докато в колибата на работника се веселяха, в господарската къща се разиграваше съвсем друга сцена.
Търговецът на роби и мистър Шелби седяха в познатата ни столова пред маса, отрупана с книжа, пера и мастилница.
Мистър Шелби броеше пачки банкноти и една след друга ги предаваше на търговеца, който също ги преброяваше.
— Всичко е наред — каза търговецът. — Остава само да подпишете.
Мистър Шелби взе бързо актовете за продажба, подписа ги и ги бутна към търговеца заедно с парите. Личеше, че той иска по-скоро да се приключи тази неприятна работа. Хейли извади от изтърканата си чанта някакъв пергаментов документ, хвърли поглед върху него и го подаде на мистър Шелби, който го взе, като едва прикриваше нетърпението си.
— Е, свършихме вече — каза търговецът и стана.
— Да, свърши се — каза мистър Шелби замислено. Той въздъхна дълбоко и повтори: — Свърши се.
— Вие, струва ми се, не изглежда да сте много доволен от нашата сделка? — забеляза търговецът.
— Хейли — каза мистър Шелби, — вярвам, няма да забравите обещанието си: дадохте ми честна дума, че няма да продадете Том, без да проверите в какви ръце ще попадне.
— Но вие сам току-що направихте това, сър — каза търговецът.
— Много добре знаете, че обстоятелствата ме принудиха да сторя това — високомерно отвърна мистър Шелби.
— Та те и мене могат да принудят — каза търговецът. — Все пак ще направя всичко възможно да намеря за Том добро местенце. А колкото до моето отношение към него — не бива никак да се безпокоите. Ако има нещо, за което да съм благодарен на господа, то е, че никога не съм жесток.
Мистър Шелби вече знаеше какви са хуманните принципи на този човек и тези уверения не можеха много да го обнадеждят, но в случая те бяха единственото, което можеше да успокои съвестта му. Той мълчаливо изпрати търговеца на роби и щом остана сам, замислено запуши пура.
Глава V
В КОЯТО СЕ ПОКАЗВА КАКВО ЧУВСТВУВА ЖИВАТА СТОКА, КОГАТО СМЕНЯ СВОЯ ГОСПОДАР
Мистър и мисис Шелби се бяха оттеглили в спалнята. Потънал в голямо удобно кресло, мистър Шелби преглеждаше следобедната поща, а жена му седеше пред огледалото и разчесваше сложната прическа от плитки и къдри, която Елиза бе направила. Тя беше забелязала бледото лице и хлътналите очи на Елиза и бе я освободила за тази вечер, като й поръча да си легне. Несвикнала да си разплита косата сама, тя естествено си припомни разговора с младата прислужница. Мисис Шелби се обърна към мъжа си и небрежно го запита:
— Забравих да те попитам, Артър, кой беше този недодялан човек, когото домъкна днес на обед?
— Казва се Хейли — неловко отвърна Шелби и се размърда неспокойно в креслото си, без да вдигне очи от писмото, което четеше.
— Хейли? Кой е той и какво може да дири тук?
— Нищо. С него бях сключил една сделка последния път, когато бях в Начез.
— И затова ли той си позволява да идва в къщи на обед и да се чувствува като у дома си?
— Не, аз го поканих. Имах да уреждам някои сметки с него.
— Той търговец на роби ли е? — запита мисис Шелби, която долови известно смущение в държанието на мъжа си.
— Откъде ти дойде това на ума, мила моя — каза Шелби, като я погледна.
— Така само. Просто си спомних, че Елиза дойде днес следобед при мене разстроена и потънала в сълзи и ми каза, че си разговарял с някакъв си търговец на роби. Тя чула как той ти предлагал да купи нейното дете. Смешна работа…
— А, чула ли? — каза мистър Шелби, като наново впи очи в писмото, без да забележи, че го държи наопаки. „Рано или късно ще трябва да й кажа — помисли си той, — по-добре още сега.“
— Аз казах на Елиза, че страховете й са напразни — настоя мисис Шелби, като продължаваше да реши косите си — и че ти никога не си имал работа с подобни хора. Разбира се, аз знам, че ти никога не би продал някой от нашите роби, а още по-малко на такъв човек.
— Да, Емилия — каза мъжът й, — и аз винаги така съм мислил. Но истината е, че работите ми са в такова състояние, че ще трябва да продам някои от нашите роби. — — На тази твар? Невъзможно. Ти се шегуваш.
— За съжаление говоря истината — каза мистър Шелби. — Съгласих се да продам Том.
— Какво? Нашия Том? Този добър, верен човек, който ти служи предано от дете? О, Артър, та нали ти му обеща да го освободиш. И ти, и аз стотици пъти сме му говорили за това. О, сега вече всичко мога да повярвам. Мога да допусна дори, че ти би могъл да продадеш малкия Хари, единственото дете на бедната Елиза.
Думите на мисис Шелби бяха пропити с мъка и негодувание.
— Е, добре, Емилия, щом искаш да знаеш всичко, трябва да ти призная, че и това е истина. Съгласих се да продам и Хари заедно с Том. Но не разбирам защо ме считаш за чудовище, когато правя това, което всички други хора правят ежедневно.
