най-лоши имена.
— Безкрак жълт дъждовен червей — промърмори под мустак Багира, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.
— Шшшш! Нима са ме наричали така? — попита Каа.
— Беше нещо подобно, крещяха го при последното пълнолуние, но ние никога не им обръщаме внимание. Какво ли не приказват те, казват дори, че си загубил всичките си зъби и че имаш смелост само пред малките козлета, понеже (колко са безсрамни тези Бандар-лог)… понеже те било страх от рогата на големите козли — сладкодумно продължи Багира.
Една змия, особено стар хитър питон като Каа, рядко ще покаже, че е разгневена. Сега обаче Балу и Багира видяха как големите гърлени мускули на Каа, с които той поглъщаше плячката си, се издуха и заиграха.
— Бандар-лог са променили мястото си за живеене — каза той спокойно. — Днес, като излязох на слънце, ги чух да крещят по дърветата.
— Тъкмо тях преследваме сега! — каза Балу, но думите й се запряха в гърлото, защото, доколкото си спомняше, първи път някой от Народа на джунглата признаваше, че се интересува от постъпките на маймуните.
— Няма съмнение, че нещо значително е повело по дирите на Бандар-лог двама такива изтъкнати ловци, водачи в своята част на джунглата! — учтиво отговори Каа, макар че се издуваше от любопитство.
— Да, точно така — поде Балу. — Понеже аз съм само една стара и понякога глупава преподавателка на Закона в Сионийската глутница, а колкото до Багира…
— Багира е Багира — прекъсна я Черната пантера и си затвори устата така, че чак и челюстите й изтракаха, понеже не вярваше в смирението. — Ето какво нещастие се случи, Каа. Тия мръсни крадци на орехи, тия берачи на палмови листа отвлякоха нашето човешко дете, за което може да си чувал.
— Чувах някакви новини от Ики (неговите игли го правят твърде нахален) за едно човешко създание, което влязло във вълча глутница, но не му повярвах. Ики е пълен с разни истории, чути-недочути, и при това много зле разказвани.
— Но то е истина! То е такова човешко дете, каквото никога не е имало — каза Балу. — Най-доброто, най-умното и най-храброто човешко дете. Мой собствен ученик, който ще прослави името на Балу по цялата джунгла, и при това аз… ние… го обичаме, Каа.
— Тц! Тц! — каза Каа и заклати глава. — О, и аз също знам какво нещо е да обичаш. Мога да ви разкажа такива неща…
— Само че за това трябва ясна нощ, когато всички сме добре нахранени, та да ги оценим, както подобава! — бързо се намеси Багира. — Нашето човешко дете сега е в ръцете на Бандар-лог, а ние знаем, че от целия Народ на джунглата те се боят само от Каа.
— Да, те се боят само от мен! И имат сериозно основание за това — каза Каа. — Бъбриви, глупави, суетни — суетни, глупави, бъбриви — това са маймуните! Но човешкото създание, което е в ръцете им, не ще е никак добре. На тях им омръзват орехите, които берат и хвърлят долу. Те носят цял ден някой клон, като смятат да вършат с него големи неща, а после го чупят на две. Това ваше човече не е за завиждане. Та какво ме наричаха те… „жълта риба“ ли беше?
— Червей, червей! Дъждовен червей! — каза Багира. — И още много други неща, които ме е срам да повторя!
— О, ние ще трябва да им припомним да говорят с уважение за своя господар. Аааах! Ще трябва да освежим тяхната хвърчаща памет! И накъде отидоха те с твоето дете?
— Само джунглата знае. По посока на залеза, струва ми се — отговори Балу. — Ние мислехме, че ти ще знаеш, Каа.
— Аз ли? Защо? Аз ги убивам, когато ми се изпречат на пътя, но никога не гоня Бандар-лог, както не гоня жабите, нито зелената тиня в блатото…
— Ехей, горе, горе! Горе! Хило! Ило! Ило!… Гледай горе, Балу от Сионийската глутница!
Балу вдигна поглед, за да види откъде идва викът — Ран, лешоядът, се спускаше и слънцето блестеше по ръбовете на извитите му нагоре криле. Беше дошло време, когато Ран трябваше да спи, но той се беше въртял над цялата джунгла, за да търси мечката и все не можеше да я открие под гъстата зеленина.
— Какво има? — извика Балу.
— Видях Маугли при маймуните. Той ми обади да ви известя. Проследих пътя им. Бандар-лог го замъкнаха отвъд реката, в маймунския град — в Студените дупки. Те може да стоят там една нощ или десет нощи, или един час. Казах на прилепите да следят през нощта. Това е което имам да ви предам. Добър лов на всички ви долу!
— И на теб желаем пълна гуша и дълбок сън, Ран! — извика Багира. — При следващия ми лов ще си спомня за твоята услуга и ще запазя главата само за теб, о, най-добър от ястребите!
— Нищо, нищо. Момчето знае Властните думи. Каквото можах, направих — отговори Ран и закръжи към своето гнездо.
— Той не е забравил да използва езика си — каза Балу и се изкиска гордо. — И като си помислиш, че едно толкова малко същество си е спомнило Властните думи, и то на птичи език, и то когато са го мъкнали между дърветата!…
— Те са му били набити в главата много твърдо — каза Багира. — Но аз също се гордея с него! Сега вече можем да вървим към Студените дупки!
Всички знаеха къде е това място, но малцина от Народа на джунглата ходеха там, защото това, което те наричаха „Студените дупки“, всъщност беше стар напуснат град, загубен и погребан в джунглата, а животните рядко използват места, които някога са използвали човеците. Глиганът понякога го прави, но хищните зверове — никога. При това там живееха маймуните, доколкото можеше изобщо да се каже, че живеят някъде, а никое животно, което уважава себе си, не би се приближило до тях освен по време на суша, когато в полуразрушените водохранилища и басейни все още се намираше малко вода.
— Дотам имаме половин нощ път с пълна скорост! — каза Багира. Балу доби много сериозен вид.
— Ще бързам, колкото мога — обезпокоено заяви тя.
— Не, не можем да рискуваме и да те чакаме! Ти ще вървиш след нас, Балу. Ние трябва да тръгнем с бърза стъпка — Каа и аз!
— Със стъпка или без стъпка, аз няма да остана по-назад от твоите четири лапи — късо каза Каа.
Отначало Балу положи усилия да бърза, но трябваше да спре задъхана и те я оставиха зад себе си. Багира летеше напред с люлеещия се галоп на пантера. Каа не казваше нищо, но колкото и да бързаше пантерата, огромният скален питон не изоставаше. Когато стигнаха един планински поток, Багира взе преднина, понеже го прескочи, докато Каа трябваше да го преплува, вдигнал глава и два фута от шията си над водата, но върху равната почва навакса загубеното.
— В името на счупената ключалка, която ми върна свободата — каза Багира, когато се спусна здрачът, — ти не си бил от най-бавните!
— Гладен съм — каза Каа. — И после те са ме наричали пъстра жаба…
— Червей, дъждовен червей, и то целия жълт!
— Все едно! Карай нататък! — и Каа сякаш се лееше по земята и намираше с острия си поглед най-късия път.
В Студените дупки маймунският народ изобщо не мислеше за приятелите на Маугли. Те бяха докарали момчето в Загубения град и известно време бяха твърде доволни от себе си. Дотогава Маугли не бе виждал индийски град и макар този град да представляваше едва ли не купчина развалини, той му се видя великолепен. Някакъв цар го бе построил много отдавна върху малък хълм. Все още се виждаха настланите с камък пътища, извиващи към разрушените порти, където последните парчета дърво висяха на изхабените ръждясали панти. Навред между развалините растяха дървета, назъбените укрепления бяха разнебитени и изпорутени, от прозорците на кулите пълзящи растения провисваха по стените на гъсти кичури.
Върху хълма се издигаше голям дворец без покрив, мраморът на дворовете и водоскоците беше напукан и изцапан с червено и зелено, дори и калдаръмът на двора, където на времето са живели царските слонове, се беше изкорубил и разместил от израслите между камъните треви и дръвчета. От двореца се виждаха редица къщи без покриви, които правеха града да прилича на празна восъчна пита, изпълнена с мрак; на
