Флеърмън ми позволяваше да наблюдавам работата му и ние често дискутирахме за света и живота, за химикалите и за всичко останало. Бих искал да мога да остана тук завинаги, но нямах необходимия талант за вълшебства. Накрая, една нощ, Флеърмън пеша ме изпрати на юг през Хълмовете на Лесън — придружаваше ме неговият приятел Грубия. Майкъл ти изпраща поздравите си, Флеърмън!
В знак на отговор, Вълшебникът кимна. Торнууд се отпусна на стола си, който се подпираше на два крака и подпря рамене в стената на работилницата.
— Така станах моряк, нещо наистина много хубаво. Започнах като палубен помощник, след това продължих да се обучавам и спечелих достатъчно, за да купя първия си кораб от Майкъл, който го беше взел „за да свърши някои работи“. Разговарях с трима от Уенсмънс и ги наех за екипаж. Те се бяха научили да променят курса на кораба срещу вятъра, да прибират платната, изтеглят котвата и да връзват възли със зъби още преди да проходят. Сега притежавам единайсет големи кораба, всеки с единайсет членен висококвалифициран екипаж. Ние превозваме лято желязо, месингови изделия, текстил и бои, дърво и пшеница, вълна и ябълки, бира и картофи — от единия край на долините в Инд до други далечни места. По обратния път донасяме коприна, подправки и мед, ламарина, понякога кожи и изящни пера, както и химикали и руди. Също така превозваме през моретата пътници и ги връщаме обратно. През това време печелех, всичко беше вълнуващо и чудесно. Тази пролет реших, че мога да си позволя да оставя работата на самотек, а аз да се върна и да видя как чичо Юнисед се справя с Херцогството. Измина доста време и той сигурно вече ме е забравил. Докато не наближих ханчето със старите дъбове, не се разделях с дългата си брада. Тази сутрин я обръснах и се страхувах от този мошеник — кръчмаря, да не би да ме е познал, въпреки че съм сигурен: ще държи устата си затворена. Вие как мислите?
— Кръчмарят ще мълчи, бъдете сигурен — обади се Дъглас. — Следващия път, като отивам на пазар, ще му напомня. Но още не сте се срещали с Безценния, нали?
— Не, въпреки че на път за Вас си откъснах няколко ябълки от неговите дървета — отвърна моряка. — Чичо ми очевидно е амбициозен, нечестен и опасен мъж — добави Торнууд сериозно. — Кръвта ми не веднъж е кипяла. Мъжете се прибират в армията насила, пускат ги в бой с почти голи ръце. Фермерите са принудени да продават реколтата си на половин цена, а може и на по-малко. Децата са принудени да помагат на родителите си, за да смогнат или ги изпращат да правят стрели. И което е най-лошо, жените, чийто съпрузи са в армията, са обречени на глад. Животът им е пълен с опасности в съседство с мързеливи разбойници или фалшиви войници. Е, предполагам, че всичко това Ви е известно — въздъхна той накрая, — въпреки че в ханчето твърдяха, че още не е стигнало до Долината. Според мен Юнисед се страхува да безпокои Долината и самите Вас! Благодаря на Господа!
Флеърмън Флоуърстолк се усмихна сурово и кимна.
— И какво направихте тогава?
— Възнамерявах да се разкрия и да вдигна въстание, но ми се струва, че узурпаторът разполага със силна войска. Затова се отправих на юг, за да потърся съвета на моя стар учител Флеърмън.
— Ти, чедо на справедливостта, откърмено с майчино мляко — произнесе много сериозно Вълшебникът. — Юнисед скоро ще обяви война на Хайлендормския Тет и това от една страна е смешно, защото всеки хайлендормец е роден и отгледан като боец, независимо дали е мъж, жена или дете, това се отнася дори и за кучетата! Но… Добре, Торнууд, ще говоря с факти — без слухове и клюки. Все повече войници пристигат, за да се сражават под знамената на Юнисед, а генералите му — сбирщина от разбойници, ги въоръжават и обучават. Тет от Хайлендорм е стар мой приятел и знае, че винаги може да разчита на съветите и помощта ми. Той ми съобщи, че неговите граници гъмжат от шпиони и наблюдатели. Вече има неприятни инциденти и той е подготвен за предстоящата война, когато тя бъде обявена.
— Хммм — въздъхна Торнууд, — никога не съм се срещал с Тет и не е зле да ми дадеш препоръчително писмо до него. Може би моите кораби ще му бъдат в помощ.
— Разбира се, още тази вечер ще го напиша. Предполагам, че ще останеш, за да починеш от дългия път?
— Надявах се да бъда поканен за няколко дни — отвърна със смях Торнууд. — Ако не друго, то поне да разбера какво си намислил.
— Доволен съм! Оставай за колкото пожелаеш и знай, че винаги си добре дошъл. Искаш ли още малко чай?
За съжаление на Дъглас, който с непрекъсващ интерес следеше разговора, коментарът за войната бе прекратен. Той вече беше чул слуховете за войската на Юнисед и терора, наложен на север.
Дискусията се прехвърли към последния експеримент на Флеърмън. Той се състоеше в съхраняването на много студено място в една магическа кутия, създадена както Вълшебникът се изрази „да осигури среда за запазване на постоянна ниска температура“.
„Кутията“ представляваше дъбова кабина, покрита с галванизирани метални ленти и снабдена с врата. Дъглас беше помагал в построяването й и знаеше, че от вътрешната й страна се намира дебел пласт лед. Когато вратата се отвореше, излизаше бял облак студена пара, който се извиваше около върха на масата и се спускаше към пода.
— Студено е! — възкликна гостенинът.
— От вътрешната страна температурата е достигнала точката, при която чаша вода за няколко минути се превръща в лед.
— Па̀рите приличат на дъх на вълк в зимно утро — отбеляза неодобрително Бронзовият Бухал.
— Ледът представлява замръзнала влага във въздуха — нетърпеливо обясни Дъглас. — Дървото и метала — по-точно поцинкованото желязо, което не хваща ръжда, бяха добавени, за да подпомогнат по- успешното протичане на експеримента.
— Мисля, че схванах основното, въпреки че съм много далече от магията. Аз съм вещ само в навигацията и корабоплаването, но разбирам: ледената „кутия“ на Флеърмън при отваряне на малката вратичка бълва леден хлад.
— Флеърмън, защо не построихме „кутия“ с вратичка, която се отваря отгоре? — внезапно попита Дъглас. — По този начин, когато се отваря няма да се губи толкова студен въздух.
— Майсторски въпрос, зададен майсторски. А моят отговор, като изключение от моето правило съдържа друг въпрос: защо не помислих върху това?
И той приведе думите си в действие — обърна „кутията“ с вратичката нагоре. Потокът бяла пара значително намаля, Вълшебникът затвори вратичката и я заключи.
— Сега остава само един въпрос — каза Торнууд намигвайки. — Може ли да попитам?
— Бъди мой гост, както винаги си се чувствувал — отговори Флеърмън.
— С какво цел е направено всичко това, Магьоснико?
Флеърмън бе изненадан, но Дъглас не се учуди — в интерес на истината и той възнамеряваше след време да попита за същото.
— Използувай мозъка си, Моряко! Мисли! Старите царе щедро са плащали на подчинените си в сребро, за да им носят лед от Зъбите на тигъра, където те са се качвали и слизали всеки летен ден, после са го отнасяли в дворците, за да могат господарите им да изстудяват питиетата си, спалните и да съхраняват храната си в летните горещини. Студеното месо се разваля бавно. Ако е достатъчно замразено, то лесно ще издържи повече от ужасно осоленото и опушено месо, с което вашите моряци се хранят след като свърши прясното. Нашите велики прадядовци са знаели това и са покривали отвън къщите си с ледени блокове, изрязани от замръзналите езера, също така са погребвали покойниците си в дървени стърготини.
— Помисли дали няма да вземеш една или две кутии по време на пътешествие в тропически страни — вмъкна се Бухалът.
— Сега разбирам! — възкликна моряка от търговския флот. — А това важи и за пресните плодове, нали? Няколко пресни портокала биха могли да предотвратят морската болест, същото важи и за лимоните при дълго пътуване.
Той незабавно попита Флеърмън може ли да му изработи единайсет „кутии“, специално пригодени за неговата флота.
— Но малко по-широки, ако е възможно — всяка от тях на всеки кораб да побира поне един-два тона месо, плодове и зеленчуци — добави.
— Ще възложа изработването им на нашия стар приятел Майкъл Грубиянина — реши Флеърмън. — Той
