— Хагедорн не е бил милионер. Но младото момиче не ни е излъгало. Тук, при нас, все пак е живял един предрешен милионер! О, ужасно! Свършени сме!
— Сега вече прекалявате! — извика нервно директорът. — Изразете се най-сетне по-ясно!
— Преди един час преоблеченият милионер беше изхвърлен от нас — каза със задгробен глас портиерът. — Той се казваше Шулце.
Господин Кюне мълчеше.
Портиерът явно губеше сили.
— И аз карах този човек да рине снега от пързалката! И да слиза с раницата в селото, защото детето на куриерката имаше шарка! И Хелтай го накара да се катери по стълбата! О!
— Просто дивотия! — промърмори директорът на хотела. — Трябва да си легна, инак ще получа удар, както съм на крака.
Следобед господин Кюне, който пазеше леглото, бе обезпокоен от едно пиколо.
— Много поздрави от господин портиера — каза момчето. — Изпрати ме да ви съобщя, че госпожа Каспариус заминава с вечерния влак.
Директорът изстена като ранено диво животно.
— Портиерът поръча да ви кажа, че тя никога вече нямало да дойде в „Брукбойрен“. А, щях да забравя, и господин Ленц от Кьолн също заминава.
Директорът се обърна в леглото с пъшкане и като скръцна със зъби, захапа възглавницата.
Деветнадесета глава
Безбройните Шулце
В Мюнхен доктор Хагедорн имаше цели шест часа престой. Предаде на гардероб куфара си от пресован картон. После прекоси площада „Щахус“, тръгна по улица „Кауфингер“, сви вляво и застана мирно пред Театинската черква. С това почваше всяко от неговите посещения в Мюнхен. Обичаше тая черковна фасада още от времето на своето следване.
Днес обаче той стоеше тук, като паднал от небето. Непрекъснато мислеше за Хилде. Естествено и за Едуард. Очертанията на черквата стигаха само до ретината му.
Пъхна ръце в протритото си палто, тръгна обратно към града и докато да се опомни, видя, че се намира в една от мюнхенските пощи и че прелиства адресната книга на Берлин. Започна да проучва рубриката „Шулце“. До себе си беше сложил бележник и молив.
Нямаше зарегистриран специалист по рекламата на име Шулце. Но може би Шулце се беше записал като „търговец“? Хагедорн си отбеляза съответните адреси. Що се касаеше до Хилдегард, случаят беше още по- тежък. Какво за бога беше кръщелното име на неговия бъдещ тъст? И какъв ли бе по професия? Човек не можеше да иде при всеки Шулце, живеещ в Берлин, и да пита: „Имате ли, първо, дъщеря, и е ли тя, второ, моята годеница?“ Това бе задача, на която човек спокойно можеше да посвети целия си живот!
След това Хагедорн отиде на някаква филмова комедия. Винаги когато се смееше, се ядосваше. За щастие филмът предлагаше твърде малко възможности за смях. Инак младият човек положително щеше да се разкъса от вътрешни противоречия.
После яде в една бирария наденички на скара с кисело зеле. Сетне се отправи обратно към гарата, седна в чакалнята и си поръча бира. Беше решил да измисли смели хрумвания за бъдещите си рекламни походи. Ала нищичко не му хрумваше. Непрекъснато мислеше за Хилде. Ами ако не я намери? И ако тя не се обади вече? Тогава какво?
Влакът беше почти празен. Фриц разполагаше с цяло купе. До Ландсхут той сновеше насам-нататък из купето като в клетка. След това се изтегна, заспа веднага и засънува страшни небивалици.
Един от сънищата му се разиграваше в берлинската адресна служба.
По вратите, подредени по азбучен ред, бяха написани всевъзможни презимена. Пред табелката „От Шнабел до Шютце“ Хагедорн спря, почука и влезе.
Зад гишето седеше снежният човек Казимир. Носеше на главата си полицейска каска и запита:
— Какво обичате?
При това той приглади мустаците си и изобщо изглеждаше много строг.
— Имате ли във вашите регистри хора на име Шулце? — запита Фриц.
Казимир каза:
— Всички Шулци.
— Как измислихте такова множествено число? — запита Фриц.
— По министерско разпореждане — отсече грубо Казимир.
— Простете — каза Фриц. — Търся една госпожица на име Хилдегард Шулце. Когато се смее, на бузата й се появява трапчинка. Не две, както на другите момичета, а една. А пък в зениците си има златки точици.
Казимир се залови да рови обстойно в различните картотеки. След това кимна.
— Има такава. По-рано е живяла на радиопредавателната кула. Сетне е съобщила, че отива в Алпите.
— Но тя трябва да се е върнала пак в Берлин — настояваше Фриц.
— В радиопредавателната кула това не е известно — каза снежният човек. — Изглежда, че тя изобщо не живее никъде. Може би е предадена на гардероб. Следвайте ме незабелязано!
Слязоха в мазето. Тук имаше множество шкафове, подредени в дълги редици. Казимир започна да ги разтваря един след друг. Във всеки шкаф имаше по четири отделения. И във всяко отделение — по един човек. Това бяха лица, незарегистрирани в полицията, и такива, забравили напълно къде живеят. И най- сетне деца, които не знаеха вече как се казват.
— Ама че работа! — рече уплашено Хагедорн.
Възрастните стояха в своите отделения — ядосани или пък потънали в дълбока размисъл. Децата плачеха. Гледката беше крайно покъртителна. В едно от отделенията стоеше някакъв стар учен, при това историк, страдаше от манията, че е забравен чадър и настойчиво поиска от Казимир най-сетне да го затворят. Беше разперил ръце и разкрачил крака. И непрекъснато повтаряше: „Но нали вече не вали?“
Фриц затръшка вратата.
Бяха надникнали в почти всички шкафове. Но все още не бяха намерили Хилдегард.
Ненадейно Фриц сложи ръка зад ухото си.
— В последния шкаф плаче някаква госпожица!
Снежният човек отключи вратата. В най-отдалечения ъгъл, с гръб към тях, стоеше някакво младо момиче и плачеше колкото му глас държи.
Хагедорн нададе радостен вик. Сетне развълнувано каза:
— Господин снежен полицай, това е тя.
— Обърната е гърбом — изръмжа Казимир. — Не виждам никаква трапчинка.
— Хилде! — извика Фриц. — Моля ти се, погледни ни! Инак ще си останеш тук.
Хилде се извърна. Дребничкото й, миловидно лице бе разкривено от плач.
— Не виждам никаква трапчинка — каза снежният човек. — Ще заключа пак.
— Но Хилдхен! — извика Фриц. — Засмей се! Тоя чичо не иска да повярва, че имаш трапчинка. Изтанцувай му „Умиращият лебед“! Станете, скъпа графиньо! Утре ще заложим пръстена ти и ще се возим за две хиляди марки на влакчето от въртележката. Но засмей се! Засмей се!
Всичко беше напразно. Хилде не го позна. Не се усмихна и не се засмя. Стоеше си в ъгъла и плачеше.
Казимир пъхна ключа в ключалката. Фриц се опита да му попречи. Тогава снежният човек го хвана за перчема и го разтърси.
— Престанете! — яростно викна Хагедорн.
— Е, е, е — рече някой. — Съвземете се, де!
Пред него стоеше кондукторът.
— Моля, билета ви!
