Вън се развиделяваше.
На сутринта някой позвъни у госпожа Хагедорн на улица „Момзен“. Старата дама отвори. Пред вратата стоеше Карлхен, чиракът на касапина Кухенбух.
— Ха! — рече тя. — Да не би синът ми да се обажда пак по телефона.
Карлхен поклати отрицателно глава.
— Имате много здраве от моя майстор и заръча да ви кажа, че днес изненадата щяла да бъде още по- голяма от завчера. И моля да не се плашите. Ще имате гост.
— Гост ли? — запита старата дама. — Че защо да се плаша от гости! Кой ще дойде?
По стълбището някой извика:
— Ку-ку! Ку-ку!
Мама Хагедорн плесна с ръце над главата си. Спусна се към стълбището и погледна иззад ъгъла. Един етаж по-долу на стъпалата седеше нейното момче и й кимаше.
— Хубава работа! — каза тя. — Какво търсиш в Берлин, разбойник такъв? Че нали трябваше да си в Брукбойрен? Ставай, Фриц! Стъпалата са много студени.
— Да отпътувам ли веднага обратно? — запита той. — Или ще може преди това да пия чаша кафе?
— Влизай веднага! — заповяда тя.
Той бавно изкачи стъпалата и се промъкна с куфара си покрай нея, сякаш се страхуваше.
Карлхен простодушно се разсмя и се оттегли.
Хванати ръка за ръка, майка и син влязоха в жилището. Докато закусваха, Фриц подробно описа събитията от миналия ден. Сетне прочете двете писма, оставени за сбогом.
— Тук нещо не е в ред, клетото ми момче — каза дълбокомислено майка му. — Ти пак си се насадил с твоята доверчивост. Искаш ли да се обзаложим?
— Не — отговори той.
— Винаги си въобразяваш, че още от пръв поглед може да се разбере дали някой човек струва, или не — рече тя. — Да имаше право, светът би изглеждал малко по-иначе. Ако всички честни хора изглеждаха честни, а всички негодяи — негодяи, щеше да ни е лесно. Развалиха ти хубавото пътешествие. На другия месец на първо число трябва да бъдеш на работа. Заминал си цяла седмица по-рано. Просто да пукне човек от яд!
— Но тъкмо затова навярно Едуард не се е сбогувал с мен! — извика той. — Опасявал се е, че и аз ще си тръгна с него и е искал да остана в „Брукбойрен“! Той не е предполагал дори, че ще науча как отвратително са постъпили с него.
— В такъв случай е можел поне да ти остави адреса си в Берлин — каза майка му. — Един наистина почтен човек би го сторил. Можеш да разправяш каквото щеш — така си е. Ами защо госпожицата не се е сбогувала с тебе? И защо не ти е оставила адреса си? От едно момиче, за което възнамеряваш да се жениш, би трябвало да се очаква поне това! Което си е вярно, вярно е!
— Ти не ги познаваш — отвърна той. — Инак също като мен сега нямаше да разбираш нищо. Човек може да се излъже понякога в хората. Но да се излъже в тях дотолкова — не.
— А сега какво? — запита тя. — Какво смяташ да правиш?
Той стана, взе шапката и палтото си и каза:
— Ще ги търся.
Майка му го проследи с поглед от прозореца. Той прекоси улицата.
„Върви приведен — мислеше тя. — А когато върви приведен, е тъжен.“
През следващите пет часа доктор Хагедорн беше зает с усилена работа. Обикаляше хора, които носеха името Едуард Шулце. Крайно глупаво занимание. Понасяше се донякъде, когато му отвореше главата на семейството. Тогава Фриц поне още отначало знаеше, че може да си отива. Оставаше му само да запита, дали нямат дъщеря на име Хилдегард.
Но появеше ли се на вратата някоя госпожа Шулце, работата се заплиташе. В края на краищата човек не можеше чисто и просто да пита: „Бил ли е вашият съпруг до вчера в Брукбойрен? Имате ли дъщеря? Да? Хилде ли се казва? Не? Довиждане тогава!“
Как ли не опитваше. И въпреки това имаше впечатление, че навсякъде го смятат за смахнат.
Особено лошо бе на улица „Прага“ и на „Мазуреналее“.
Госпожа Шулце от улица „Прага“ викна възмутено:
— Значи тоя хубостник е бил в Брукбойрен? А на мен ми разправя, че се връщал от Магдебург. Имаше ли с него някаква жена? Една дебела, тъмноруса?
— Не — каза Фриц. — Това съвсем не е бил вашият мъж. Вие сте несправедлива към него.
— А от къде на къде тогава идвате у нас? Не, драги, сега вие ще останете тук и ще чакате, докато моят Едуард се прибере. Ще го науча аз!
Хагедорн трябваше да напрегне всички сили, за да се изскубне. Побягна. А тя почна да ругае след него тъй, че стълбището се разтресе.
Да, а у Шулце на „Мазуреналее“ съществуваше една дъщеря, която се казваше Хилдегард! Наистина тя не си беше вкъщи. Но там беше баща й. Той покани Фриц в салона.
— Вие познавате дъщеря ми? — запита човекът.
— Не зная точно, дали е така — каза смутено Фриц. — Може би е тя. Може би не е! Имате ли случайно подръка някоя снимка на младата дама?
Господин Шулце заплашително се засмя.
— Надявам се, че нямате навик да се срещате с дъщеря ми само по тъмно!
— Съвсем не — заяви Фриц. — Искам само да установя дали госпожица дъщеря ви и моята Хилде са идентични.
— Намеренията ви са сериозни, нали? — запита строго господин Шулце.
Младият човек кимна утвърдително.
— Радвам се — каза бащата. — Имате ли добър доход? Пиете ли?
— Не — каза Фриц. — Тоест, не съм пияч. Заплатата е прилична. Моля ви, покажете ми някаква фотография.
Господин Шулце стана.
— Не ми се сърдете! Но струва ми се, че ви хлопа дъската.
Той пристъпи към пианото, свали оттам една снимка и каза:
— Ето!
Хагедорн видя мършава, грозничка госпожица. Снимката беше от костюмиран бал. Хилде Шулце бе маскирана като Пиеро и закачливо се усмихваше. За това, че изглеждаше кривогледа, можеше да е виновен и фотографът. Но това, че краката й бяха криви, решително не можеше да е по негова вина.
— Всемогъщи боже! — промълви той. — Тук има някакво недоразумение. Простете за безпокойството!
Той се втурна към коридора, попадна вместо на стълбите в някаква спалня, върна се, видя как господин Шулце се приближава като някакъв ангел отмъстител, отвори за щастие подходящата врата и побягна стремглаво надолу по стълбите.
След това приключение той се прибра с трамвая вкъщи. Беше отметнал по тефтера си двадесет и трима души на име Шулце.
Предстоеше му работа за още цели пет дни.
Майка му го посрещна възбудена.
— Отгатни кой беше тук?
