Той се оживи.
— Хилде ли? — запита той, — или Едуард?
— Ех, пък ти — отвърна тя.
— Отивам да спя — рече уморено той. — Най-късно след три дни ще си наема детектив.
— Наеми си, момчето ми. Но тази вечер излизаме. Канени сме. Купих ти чудесна горна риза. И вратовръзка. На сини и червени ивици.
— Хиляди благодарности! — каза той и се отпусна на един стол. — Къде сме канени?
Тя хвана ръката му.
— У тайния съветник Тоблер.
Фриц потръпна.
— Нима не е великолепно? — запита майка му с жар. — Представи си само! Звъни се три пъти. Излизам. И кой мислиш стои вън? Шофьор с ливрея. Пита кога ще се върнеш от Брукбойрен. „Синът ми е вече тук“ — казвам аз. — „Пристигна днес сутринта.“ Той се покланя и казва: „Тайният съветник Тоблер кани вас и вашия син да му бъдете гости тази вечер. Касае се за най-обикновена вечеря. Господин тайният съветник би желал да се запознае с новия си сътрудник.“ После се позапъна. И накрая казва: „Моля ви, не идвайте с официален тоалет. Господин тайният съветник не обича много такива неща. Ще ви бъде ли удобно в осем часа?“ Очарователен човек. Искаше да ни вземе с автомобил. Но аз му казах, че предпочитаме да идем с трамвая. 176 и 76 спират съвсем наблизо. „А официални тоалети — му казах — изобщо нямаме. Така че няма защо да се кахърят.“
Тя погледна любопитно сина си.
— Е, тогава ще трябва да идем — каза той.
Госпожа Хагедорн не можеше да повярва на ушите си.
— Чест и почитания към мъката ти, моето момче — каза тя. — Но наистина трябва да се посъвземеш малко.
Погали нежно косата му.
— Горе главата, Фриц! Днес ще идем у Тоблерови! Днес ще ликвидираме с деловите работи. Аз ще облека черната си копринена рокля. Една стара жена няма нужда да бъде облечена по последна мода. Ако не му се видя достатъчно изискана, негова работа.
— Разбира се, мамичко — каза той.
— Е, видя ли — рече тя. — Не си блъскай сега главата заради тия Шулце, момчето ми! И утре е ден.
Фриц угрижено се усмихна.
— И то какъв ден! — каза той.
Сетне излезе от стаята.
Двадесета глава
Лошото тепърва предстои
Фриц Хагедорн и майка му последваха прислужника, който им беше отворил портата на парка. На равни разстояния между оголените дървета блестяха големи канделабри. При каменната стълба пред дома майка му прошепна:
— Ха, та това е цял замък!
В хола един прислужник взе шапките и палтата им. Той поиска да помогне на старата дама да събуе шушоните си. Но тя седна, тикна в ръцете му чадъра и каза:
— Само това липсваше!
Качиха се на първия етаж. Фриц вървеше напред. В една ниша по стълбите имаше римски воин от бронз. Мама Хагедорн посочи към него.
— Тоя пази да не измъкнат нещо.
Прислужникът отвори една врата. Влязоха вътре.
Вратата безшумно се затвори. Намираха се в малък салон стил Бидермайер. До прозореца седеше някакъв човек. Той стана.
— Едуард! — извика Фриц и се втурна към него. — Слава богу, че си пак тук! Значи старият Тоблер е поканил и тебе? Това е чудесно. Мамо, ето го! Това е моят приятел Шулце. А това е майка ми.
Двамата се здрависаха. Фриц просто не можеше да си намери място.
— Търсил съм те като игла в купа сено. Я кажи сега, има ли те изобщо в адресната книга? И знаеш ли къде живее Хилде? И не те ли е срам, дето ме заряза в „Брукбойрен“? И откъде накъде леля Юлхен и Хилде си заминаха заедно с тебе? А също и господин Кеселхут? Хубав костюм имаш. Под наем или назаем?
Младият мъж весело потупваше по раменете стария си приятел.
Едуард не можеше да вземе от него думата. Той колебливо се усмихваше. Планът му беше пропаднал! Фриц все още го смяташе за Шулце! Просто да ти се доплаче!
Госпожа Хагедорн седна и събу една от обувките си.
— Ще има промяна във времето — каза тя, за да обясни. — Господин Шулце, радвам се че се запознахме с вас. И така, значи единия го намерихме, момчето ми. Пък ще намерим и годеницата!
Почука се. Влезе един прислужник.
— Госпожица Тоблер пита дали уважаемата госпожа би желала да си побъбрят преди вечерята.
— Каква уважаема госпожа? — запита старата дама.
— Сигурно става дума за вас — каза Едуард.
— Я да не въвеждаме такива работи — промърмори тя. — Аз съм госпожа Хагедорн. Това звучи достатъчно изискано. Е добре, да идем да си поприказваме. В края на краищата госпожицата е дъщеря на вашия шеф.
Тя обу отново обувката си, изкриви лице от болка, кимна доволно на двамата и последва прислужника.
— Но защо си пак в Берлин? — запита Едуард.
— Хубава работа! — рече обидено Фриц. — Щом портиерът Полтер ми каза какво се е случило, никой не можеше вече да спре Хагедорн.
— Каспариус ми предложи чрез директора двеста марки, за да изчезна веднага.
— Такава нахална особа — рече Фриц. — Искаше да ме прелъсти. Това е ясно като бял ден. И ти беше пречка за страстите й. Човече божи, как ли се е опулила, като се махнах!
Той погледна с любов своя приятел.
— Добре, че те спипах! Сега ми липсва само още Хилде. И тогава всичко ще е наред… Но защо всъщност побягна и тя? Даде ли ти адреса си?
Почука се. Вратата към съседната стая се отвори. Прислужникът се появи и изчезна.
Едуард стана и се отправи нататък. Фриц предпазливо го последва.
— Аха! — каза той. — Работният кабинет на директора. Сигурно и самият той ще се появи скоро. Едуард, не си прави шеги! Сядай веднага на някой друг стол!
Едуард се беше настанил зад писалището.
Фриц се ядоса.
— Ако старият Тоблер не разбира от шега, ей сега ще изхвръкнем! Седни някъде другаде! Но аз искам да се оженя, Едуард!
Шулце обаче остана на мястото си зад писалището.
— Сега, моля те, слушай — замоли го той. — В „Брукбойрен“ аз те поизлъгах. Съвсем не ми беше приятно. Не обичам да лъжа. Никак не обичам! Но в оня проклет хотел не намерих смелост да ти кажа истината. Страхувах се, че няма да ме разбереш правилно.
— Едуард — каза младият човек. — Сега вече изглупяваш! Стига дивотии! Казвай каквото има! — В какво отношение си ме лъгал? Но преди да отговориш, седни на някой друг стол. Това ми действува на нервите.
— Ето каква е работата — започна Едуард. — Тя е във връзка тъкмо със стола. Ужасно трудно ми е. И така…
В този миг се почука отново. Прислужникът влезе и каза:
— Сервирано е, господин таен съветник!
И си излезе.
