Какво му даваше това?
Спомни си основното правило за движение в лабиринт. Доближи се до стената и тръгна по нея. Нищо! Излезе отново на другата врата. Нима е сгрешил в разсъжденията си?
Трябва да открие входа в лабиринта!
Излезе вън от Сградата. Слънцата бяха станали четири. Направи ухилена гримаса към тях и веднага се върна обратно. Допря лявата си длан до стъклото и тръгна да обикаля залата, стараейки се да не отделя пръсти от стените.
Озарението толкова често му бе помагало в трудни минути!
7.
Обгърна го тъмнина. Усилията на мисълта му бяха възнаградени. За съжаление нямаше време да се наслаждава на съобразителността си.
— Пропуската, молим! — стресна го недоволен писклив глас. — Гледам те, млад човек, добре облечен, интелигентно лице, а вече нахален.
Станимир изпита облекчение. Най-после нещо познато. Ако човечецът не беше в кафезчето си, сигурно щеше да го разцелува. Знаеше добре как да се справя с подобни сръдливци.
— Извинявайте, не ви видях.
— Не видял! Ще ти извади очите, бре момче! — една сбръчкана ръка се подаде през гишето и посочи нагоре. — Какво пише там?
— Пропуск.
— Пропуската, я! Написано е с големи червени букви: „ПРОПУСК“. Длъжен си да го видиш! И като го видиш, да спреш и да си подадеш пропуската. Ясно ли е? Знам ви аз вас, младите недоносчета. Четиридесет и пет години стоя на това място. Познавам всичките ви номера. Колко много хора са се опитвали да ме метнат. Но никой не е успял да надхитри бай ти Иван. И ти няма да успееш!
— Въобще не съм имал подобно намерение и…
— По-добре замълчи, когато ти говори възрастен човек. Имай поне малко уважение към белите ми коси. Иначе мога и доклад да пусна до началник кадри, да знаеш, той ми е пръв приятел; така ще те наредя, че веднага ще изхвърчиш от Сградата с дисциплинарно уволнение. Къде ти е пропуската?
Станимир подаде въпросния пропуск и леко приклекна за да вижда мъжа по-добре.
Ръцете на пазача — груби с изпочупени пожълтели нокти, сякаш цял живот е работил тежък физически труд по гори или мини и едва сега се е отдал на трудното пропускно дело, — поеха мъничката книжка и благоговейно я разгърнаха.
— Така, така — каза дядката, след като прочете името. — Я се наведи! — гласът му придоби заповеднически нотки. — По-ниско. Главата наведи. Искам да видя лицето ти. Знам ли, може пък да си откраднал тази пропуска… Добре. Приличаш на субекта от снимката. Паспорт имаш ли? Дай го!… Данните отговарят, снимката също. Правилно са нанесени, правилно е залепена. Печатът е на мястото си. Нито една грешка не мога да открия. А това, само по себе си, е подозрително. Да, млади момко, много подозрително!
Той изведнъж присви вежди.
— С какво ще докажеш, че този паспорт е твой!
Станимир направо онемя.
Портиерът прелисти още няколко пъти паспорта, спря се на адресната регистрация, дълго я разглежда, по едно време дори я помириса.
— Добре — заключи добродушно дядката. — Върви! А следващия път бъди по-внимателен. Тук е пропуск, а не благотворително дружество за спасяване на неблагородни девици — и, без да се засмее, затръшна прозорчето на гишето.
Чу се някакво неприятно бръмчене.
— Още ли не си влязъл — гласът на старчето се приглушаваше от стъклото. — По-внимателно, не натискай вратата, преди да съм включил бравата. Пусни я! Когато чуеш бръмченето на автомата, тогава натискай. Разбра ли?
Станьо си дръпна ръката. Забръмча. Той натисна дръжката и вратата се отвори. Озова се в някакво бяло помещение. Накъде да върви? Наляво или надясно? Напред или назад? Та пътят навсякъде беше затворен! Трябваше май да попита. Обърна се и понечи да се върне.
Вратата я нямаше вече.
Навсякъде виждаше гладка — идеално гладка — бяла стена и никакъв намек, че само преди миг е имало нещо като врата.
— Какво се спря бе, момче — изломоти познатият писклив гласец. — Върви, върви бе.
— Къде да вървя, като навсякъде е стена?
— Върви през стената!
— Как така през стената?
— Ами така, направо през стената, която е пред теб, момче. Ама да си призная, не очаквах, че си такъв будала. Върви право към стената и не спирай.
— Ще се ударя.
— Ако се затичаш към нея, наистина ще пострадаш. Върви си спокойно и отпуснато, все едно си на улицата и когато минаваш през стената, нищо няма да усетиш.
— Накъде да вървя? Коя стена да избера?
— Все тая, върви накъдето искаш!
Тръгна и на метър от стената инстинктивно се спря. Старчето зад гърба му се изсмя доволно. Станимир се обърна ядосано и тръгна към пропуска. И, чудо! Мина съвсем свободно през стената!
8.
Коридорът, в който се озова, изглеждаше безкраен. Смутено се заоглежда ту в едната, ту в другата посока, и като не видя нищо обезпокоително, се разсмя облекчено. Та той вече е вътре, вътре, вътре в системата! Влязъл ли си веднъж, станал ли си Служител, неин верен или неверен член, нямаш път назад. Целта е достигната. Сега трябва да си намериш мястото и животът ти ще тръгне по утъпкания път.
Накъде да тръгне всъщност?
Постъпи по детски. Затвори очи и се завъртя няколко пъти, докато загуби ориентация. Отвори очи. Виеше му се свят. Опря се на стената. Накъде беше ляво или дясно, напред или назад, вече не знаеше, нито пък го интересуваше особено.
Всички пътища водят за Рим!
Пое напред! Вървеше леко и наперено. Тялото му се дърпаше нагоре, сякаш земното притегляне липсваше. Напрежението в главата му намаля и мътилката се стопи.
Мислите му свободно се разиграха. Вдъхновението го насочи към нова интересна тема. Та той попада в друг обществен слой! По-висок и по-чист. Добре заплатен. И най-важното за индивида — движение нагоре към висините на йерархията, към удоволствието и безгрижието, където могат да ми се скарат, да ме накажат, но никога няма да ме изгонят.
Деловитостта надделя над еуфорията.
Необходимо бе да знае накъде отива. Извади документите и сред тях върху изящната хартия потърси направлението си. Ето го: трябва да се яви в стая №10865.
Вървя достатъчно дълго, преди да се увери, че нещо не е наред. Коридорът изглеждаше все така прав и не показваше никакво желание за промяна. Вгледа се в подробностите. Забеляза следите на всеобща занемареност и първоначално пренебрежение. По стените бе лепната бяла постна боя, от най-евтината, и отдавна бе успяла да се напука, на места да изпада и да покрие пода със сивобял неприятен прах. Обърна се и видя собствените си следи, умрели мухи и хлебарки, а безброй пукнатини по тавана създаваха илюзията за скорошно срутване. Точно пред него някакъв голям паяк се спускаше от паяжината си по тънка нишка и предизвикателно се полюляваше. А далечината не предлагаше нищо ново.
Щом вещите не желаят да се променят, човек трябва да промени поведението си!
