Разсъждаваше по аналогия. Допря ръка до стената, потрепера от неприятната мокра хладина и се задвижи както преди малко в лабиринта на Парадния вход. Но нищо не стана. Тогава да обърне посоката — започна да се връща. Отново нищо. Премести се на отсрещната стена. Най-после постъпи правилно.
Стената се разтвори!
ДАТА: 25.16.2089
В съответствие с възложената ми задача придружих обект 312 при преминаването му през пропускния сектор на Сградата. Установих следните факти:
Държане: стандарт 35.1685.83 т. 1.65 т. 3.15 т. 7.85 т. 19.63 т. 35.18 т.
40.11.11.
Същият проявява сдържаност при контактите си с държавни служители, отзивчив е към изискванията им, не се опитва да заобикаля задълженията си.
След залагане на данните в програма „СИЛУЕТ“, същата потвърждава правилността на избора.
Отклонения от предвидимите постъпки не са забелязани.
9.
Най-после е вътре в Системата. Разбра го по бързащите хора. Намираше се в нормален коридор на учреждение. Разнасяха се разнообразни звуци и шумове: от високи гласове до резки хлопвания на врати. Миришеше на кафе, пресни плодове, хартия и на неизбежния всепроникващ канцеларски прах. Обстановката изглеждаше приятна, дори разкошна. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, създаваща чувство за уют и спокойствие, подът, идеално чист и гладък като огледало, бе покрит по средата с килимена пътека, в която сръчни ръце бяха втъкали разнообразни сцени от античната митология. Над главата луминисцентни източници на светлина пръскаха щедрите си дарове.
Погледна най-близката врата и се ужаси.
Номерът беше 265834.
Къде ли се намира неговата стая? Първото му желание беше да попита. Понечи да спре бързащ мъж с елегантно сако и измачкан панталон, но го спря вътрешното му противодействие. От дете трудно влизаше във връзка с непознати хора. Мъчеше се от години да преодолее тази си слабост, понякога ставаше нахален, нагъл, груб и успяваше да скрие смущението си, но после дълго се срамуваше от себе си. И предпочиташе да избягва такива действия или поне да ги отлага за по-късно, когато ще бъде с друго настроение.
Засега реши да изчака. Може сам да се оправи. Ориентирането е по-скоро функция на мисълта, отколкото на местността. Ха, та това е нова сентенция! Зарадва се на находчивостта си. Не бе загубил способностите си. Можеше да твори. Следователно можеше и да разсъждава. Тема: как да стигне до №10865?
Избра посока на движение от №265834 към №265833 и я нарече права. Спрямо нея споменатите номера се намираха отдясно. А отляво?
Срещу 265834 — 265665.
Срещу 265833 — 265666.
Отдясно номерата намаляваха, отляво се увеличаваха.
Засега това нищо не му говореше. Прие го просто за сведение. Вгледа се в подробностите. Светлите тонове създаваха спокойно настроение. По вратите бяха закачени или залепени табелки, списъци с имена, съобщения, бележки и т.н. Същевременно по стените нямаше нищо служебно, а само привлекателни картини с натюрморти и пейзажи, под които кожени канапета предлагаха възможност за удобно отморяване.
А защо да не си почине?
Едва го помисли и веднага седна. Интересно защо не се сети веднага? Умората в краката се проявяваше с лека болка. Отпусна тялото си и усети приятно облекчение. Тепърва му предстояха много подобни изживявания. Познаваше добре нравите в подобно учреждение: усилено движение, преодоляване на трудности от неочакван характер и малко свършена докрай работа.
Срещу него седнаха двама души и започнаха да разговарят шумно.
— Срещна ли Маргарет? — поинтересува се дебеличкият мъж с розови бузки и тихичко изхихика.
— Видях я край стълбата на осми вътрешен етаж — отговори събеседникът му, също така мъж, но по- едър и по-здрав, по-млад и по-свеж. — Спрях я и поговорихме.
— Как е със здравето?
— Изглеждаше превъзходно.
— Бях те помолил да внимаваш с очите й.
— О! Вгледах се и видях, че са кафяви с пъстри точици.
— Не си ме разбрал правилно. По важното беше какво има всъщност около очите.
— Върху клепачите — син грим.
— А под тях?
— Чисто.
— Абсолютно? Не са ли останали следи от умора?
— А-ха! Сетих се. Петна под очите нямаше.
— Ето това исках да разбера.
— Интересно ми е защо?
— Съществуват съображения, които ме карат да бъда любопитен. Засега не мога да ги споделя. Всъщност ти си достатъчно умен сам да се досетиш.
— Така е.
— Сещаш ли се?
— Донякъде. Въпреки че виждам няколко варианта и засега не мога да дам предпочитание на някой от тях.
— Аз изпитвам същото затруднение.
— Тогава защо не се срещнеш сам с нея?
— О! Не! Не сме толкова близки, че да се осмеля натрапчиво да я оглеждам.
— Аз също не я познавам добре.
— Но ти си млад мъж и можеш да си позволиш малко нахалство, което да мине по линията на по-особен интерес.
След тези думи те се засмяха, станаха и си тръгнаха. Повървяха по коридора, свърнаха и изчезнаха в някаква врата.
Станимир недоумяваше от чутото.
Всъщност засягаше ли го това? Сигурно не, би могъл да допусне, че тяхната поява не е съвсем случайна, но само ако прекрачи границите на нормалното мислене.
Време е да тръгва. Стана и краката сами го понесоха към онази врата, в която изчезнаха двамата мъже.
