Изглеждаше като всички други врати. Номерът краси лицето. Но имаше и разлика — на преден план беше залепен ликът на голям черен кон, взет сякаш от диаграма в шахматна книга.
Преди да помисли какво прави, хвана дръжката, натисна я и бутна вратата. Озова се в някакво интересно помещение. Не можа да определи красиво ли е, или грозно. По-скоро второто. Вляво една до друга бяха разположени шест червени кабини, номерирани от 0 до 5. Вдясно — същите кабини, но вече сини. Между редиците, на отсрещната стена се виждаше някаква невзрачна врата. Но той я отмина и реши да се занимае с нея най-накрая.
Обхвана го несигурност и боязън. Ами ако влизането в конската глава е забранено? И ако някой го види? Как да обясни присъствието си? Добре, че онези двама души бяха изчезнали някъде. Може би бяха продължили пътя си през третата врата?
Побърза да излезе в коридора. Поразходи се нагоре-надолу. Хората, които срещаше, го отминаваха, без да му обръщат внимание. Той самият не откъсваше очи от вратата с лика на коня. Какво ли толкова го привличаше? Трудно би обяснил, ако някой се досетеше да му зададе подобен въпрос. Изпитваше трепета на новото познание и знаеше, че по този начин по-лесно ще се приобщи към порядките в Сградата.
Не изтърпя и се върна в конското помещение.
На входа почти се сблъска с някаква жена. Усети уханието на парфюма й, направи й път, но така, че почти да се допре до нея, при което изпита обяснимо вълнение. Дали ще я срещне отново?
Вътре нещо липсваше, но не го осъзна веднага. Отваряше кабините и поглеждаше любопитно в тях. По изпълнение бяха абсолютно еднакви, различаваха се по цвят и номер. За какво ли бяха предназначени?
Не успя да си отговори.
Запъти се към вътрешната врата.
Нямаше я! Тя беше изчезнала.
На друго място би се учудил безкрайно, но сега дори не се развълнува. В тази сграда всичко бе допустимо.
Реши се на опит. Влезе в кабина №2-червено и затвори вратата. Нищо не се случи. Повъртя се в дори нямаше къде да седне, после си излезе. „Ама че дивотия“, каза си и се отправи към коридора. Същият! Седна на най-близкия диван и се замисли. Усети онова вътрешно напрежение, толкова неприятно и досадно, което се поражда от несигурност и обърканост. Опитваше се да го прогони. Приложи последователно няколко способа на вътрешна саморегулация, но не успя да възстанови душевното си равновесие. Погледът му като пощурял се плъзгаше нервно по предметите.
Нима беше сляп?
Номерът на стаята срещу него беше 285834. Та той се е изкачил два етажа по-нагоре! Разгада приложението на конската стая. Тя представляваше асансьор от нов тип — пренася те по етажите, без да усещаш никакво движение.
Защо да не опита още веднъж?
Върна се в стаята. Поогледа кабините в бяха свободни. Влезе в №2-синьо, веднага излезе и отиде в коридора.
№305834.
Изкачил се е още два етажа нагоре. Всъщност на кой етаж се намира? На 305-ти или на 30-ти? И с колко етажа се изкачва: два или двадесет? Отговори ли си на този въпрос е все едно да определи и броя на стаите на етаж: 1000 или 10000. Дали броенето започва от 1 или от 0? Но това са дреболии.
Жалко, че докато бе вън от Сградата, не се досети да преброи етажите. Много бяха! Но колко? Сто? Двеста? Триста? Да не гадае. Откъде би могъл тогава да предполага, че вътре ще трябва да се занимава с аритметика и числова мистика.
Да слезе сега надолу! Кабина №4-синьо!
№245834.
Превъзходно: качил се е 4(40) етажа. А трябваше да слезе. Къде беше сгрешил? Да опита още веднъж.
Кабина №4-синьо.
№305834.
Кабина №4-червено.
№265834.
Системата сменя байряка. Тя поощрява помнещите и стриктните. След употреба на определена кабина, обръща процедурата и, не се ли съобразиш с нея, те наказва. На пръв поглед е нещо незначително, но ако си развълнуван, кой знае къде може да се окажеш, преди да осъзнаеш, че трябва да спреш и да поразмислиш.
И същевременно какво трогателно познаване на човешката душа! Бездушната Система ти дава приятната възможност съзнателно да не бъдеш стриктен, да грешиш, да постъпваш противно на правилата и да се движиш в правилна посока.
Раздразнението изби в хладна ярост.
Поиска му се да разбие някоя кабина, като изтръгне вратата от пантите, и така да провери какво ще стане. Дали може да си го позволи? Сигурно. Защо пък не!? Колко пъти такива дребни хулиганства са ставали пред очите му и не са имали особени последствия за извършителите.
Направи крачка назад. Втренчи се в затворената врата на кабината. Хареса му дръжката. Хладната й рационалност го изпълни със злоба. Засили се и ритна вратата. Проехтя оглушителен трясък. Ударът беше нанесен толкова силно, че пантите веднага се разклатиха. Тънки трески се разпиляха по пода. Вторият ритник проби дъската. Станьо сграбчи бравата и с едно движение я изтръгна от мястото й. Размаха я и започна да удря наоколо, без да гледа. Когато сломи и последното дървено парче, с презрение захвърли останките в краката си, затъпка ги гневно и след като се успокои, реши да се махне, колкото може по- бързо.
Не искаше някой да го завари в това състояние сред отломките. Но не биваше и да се движи раздърпан из коридора. Свали сакото си и внимателно го изтърси. Махна няколкото забили се в плата тресчици. Огледа панталона си — нямаше видими следи. По-трудно се оказа с обувките — драскотините по тях подсказваха най-малкото небрежност, недопустима в Административната служба. Извади носната си кърпа и се помъчи да заличи последствията; не успя напълно, подсвирна си весело и приглади косата си с пръсти. После слезе четири етажа по-ниско.
№225834
А сега накъде?
10.
Естествено надолу — там където е работното му място. Върна се в стая „Конска глава“, така си я нарече, и отново му направи впечатление, че в средата между кабините няма врата. Голата стена безмълвно му позволи да прокара длан по нея и да усети гладката й повърхност и приятната й хладина. Нито намек за ръб или друга следа от замаскиран вход. По дяволите, възкликна мислено, какво е влязло в главата му, че не го напуща? Има да върши толкова по-важни неща, необходими за съществуването му, а се занимава с безсмислици!
Веднага се изкачи обратно четири етажа и любопитно се огледа. Разгромът си стоеше. Той изпита удоволствието на хлапето-немирник — белята е сторена, а няма наказание.
Но и тук, където я бе забелязал за пръв и последен път, средната врата липсваше. Отново прокара длан по стената и усети същата гладкост и хладина.
Защо се впечатлява толкова от една скачаща и изчезваща врата? Какво чудно имаше в нея? Досега бе виждал толкова странни неща, че дори не би трябвало да трепва. Няма я и толкоз. Тогава трябваше да я отвори. Сигурно щеше да му предложи някакво по-особено преживяване. Ще дойде време и ще разгадае нейната тайна.
Сега му оставаше само едно — да върви надолу. Надолу! Надолу! Представи си бюрото и как седи на него. Отваря чекмеджетата, изважда разни папки и поглежда небрежно в тях. Радост, че е на мястото си и че трудно ще го мръднат от него.
Въодушевен от милата картина той се вмъкна в кабина №4-синя. Оказа се пред стая №225834.
