Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник
И тогава златните пламъци и облаци изчезнаха. Той се изпълни със странно и необяснимо усещане, а в средата на пода под него едно дете стоеше и въртеше любопитно очи. Намираше се в кръг от светлина, сякаш дошла от нищото, или сякаш самото то я излъчваше. Когато погледите им се срещнаха, то весело се засмя и протегна розовите си ръчички.
Озърна се наоколо. „Какво прави това дете там?“, помисли си той, и решително тръгна към детето. Навлезе в кръга от светлина и изведнъж с него се случи нещо много странно. Сякаш цялата му личност го напусна и се свлече от него. Всички желания, мисли, намерения — изчезна всичко, което бе преживял. В него не остана никакво чувство относно това, което бе преживял, относно това, което бе представлявал, относно цялото му съществуване. Остана единствено споменът за един отрязък от време, който представляваше животът му. Сякаш някой в миг отне цялата му личност, но заедно с това му донесе и усещане за огромна пълнота и разбиране. И тогава детето се протегна, хвана го за ръка и въпреки че изглеждаше много малко, за да може да ходи, се изправи и го поведе след себе си, гукайки весело.
I глава
Песента за семейството
По коридорите на празнично украсения дворец забързани придружители и придружителки разнасяха блюда, отрупани с многообразни апетитни ястия. Целият първи етаж на двореца бе старателно подготвен за тържеството по случай сватбата на Деница — най-голямата от трите дъщери на кан-предводителя Иртхитюин, владетел на областта Онгалада, с Вихтун — сина на кан-предводителя Умар, владетел на област Чаладара. За церемонията бяха пристигнали много представители на билярската аристокрация заедно с кан-предводителите на останалите две области на Биляра.
Една от по-високопоставените, така наречени кан-придружителки, стоеше до един от прозорците и подканяше с нетърпеливи възклицания останалите придружители да бързат. Слънцето вече клонеше към залез. Небето, изпъстрено от тъмни и по-светли облаци, отразяваше червените отблясъци на пламтящото кълбо. По земята нахлуваха нощните сенки и бавно поглъщаха дневната светлина. Всеки момент придружителката очакваше появата на тържественото шествие, предвождано от исинейския жрец Батбал, да се появи на парадния вход на вътрешната стена, ограждаща двореца. Преди около час бяха привършили сватбените обреди в храма и всички участници в тайнството бяха отишли да поздравят градското население във външния град. Иртхитюин бе издал заповед на днешния ден да не се работи и целият град бе обхванат от празничното настроение. Единствено дворцовите придружители не почиваха, а от цели десет дни подготвяха двореца за тържествата.
Докато наблюдаваше осветената от последните лъчи на слънцето алея към двореца, придружителката често се обръщаше назад, за да провери докъде са стигнали останалите с подредбата на масите. Нетърпението я обземаше все повече и повече. Кан-царица Андала, първата съпруга на кан-предводител Иртхитюин, бе поверила подготовката за празника на нея и нея щеше да държи отговорна при провал.
— Есла — произнасянето на името й я стресна и тя се извърна.
Младата придружителка я гледаше с ясните си сини очи:
— Готови сме — гласът и бе звънлив и приповдигнат.
Есла нареди на момичето да остане до прозореца и отиде да провери дали всичко е наред. Когато се увери, че всичко е така, както го e пожелала господарката, Есла отпрати придружителката от прозореца и продължи да наблюдава с очакване, но вече спокойна.
Не след дълго се зададе и шествието. Предвождаше го жрецът в бяла, дълга до земята роба. В ръцете си държеше златния жезъл, на чийто връх блестеше образът на свещеното за Биляра Живо Дърво — красива изработка на най-добрите бижутери в града. След него, хванати под ръка, пристъпваха Вихтун и Деница, облечени в обичайните за този ритуал златисти дрехи. Лицата и на двамата бяха сериозни и тържествени. Следваха ги двамата кан-предводители, техни бащи, последвани от жените си и от всички гости на събитието, подредени в низходящ ред. Последни вървяха най-нископоставените гости, а в самия край на шествието крачеха войниците от личната охрана на кан-предводител Иртхитюин, предвождани от великия воин на Онгалада кан-водач Серет, командир на Войската на Дивата свиня. Когато шествието достигна до средата на дворцовия парк, отрядът воини се отдели от останалата група и в строен ред се отправи към военния лагер. Там ги очакваха ястия, музика и напитки. Кан-предводителят бе подготвил сватба, достойна за положението му на пръв владетел на Онгалада.
Достигнал до широко отворените порти на двореца, жрецът изпя песента за семейството на свещения език савхи, въведе Вихтун и Деница през входа и се оттегли към храма си. Жреците не участваха в светските събирания.
Кан-царица Андала влезе в двореца и се огледа изпитателно. Из въздуха блестяха стотици бели кълбета на вечната светлина и осветяваха просторните помещения. Навред около стените ухаеха луни — цветя, специално доставени от град Ранга, единствената местност в страната, където вирееха. Красиви сиви танцуваха на специално издигнатите за това платформи, оградени от много тънко изработени мрежи, за да не избягат. Докато ги гледаше, Андала за пореден път се убеди, че си заслужават златото, което даде, за да има сиви на празника. Колко жалко, помисли си Андала, че тези невероятно красиви същества са толкова трудно достъпни и живеят толкова кратко. Бяха изумителни. Не се отличаваха една от друга по нищо — като създадени по калъп. Кожата им, млечно-кафява на цвят, на интервали излъчваше мека светлина, която им придаваше прелестна ефирност. На външен вид бяха подобни на хора, но притежаваха още един чифт ръце, които бяха по-малки и израстваха от вътрешната страна на първите. Ръстът им бе средно около четири педи. Очите им се отличаваха с големината си и с цвета си, вариращ от светло-лешников до толкова тъмно-кафяв, че преминаваше почти в черен. Върху издължените си глави имаха нещо като косата при хората, но то само бегло напомняше коса. Най-вече защото се държеше като самостоятелен организъм. Сякаш хиляди дълги изящни пипалца се движеха в различни посоки, виеха се на вълни, къдреха се на спирали, изправяха се рязко изведнъж, а после най-неочаквано се устремяваха наляво или надясно, напълно независимо от посоката, в която сивата държеше главата си. Косите красиво контрастираха, поради по-тъмния си цвят, с бледата, светло-кафеникава кожа, цялата покрита с нежен мъх. От гърба на сивите изникваха два чифта крила, прозрачни и кремави на цвят, изпъстрени с кафяви шарки, подобни на шарките при пеперудите. Когато крилата им се разпереха, ставаха по-големи от ръста на сивата, но имаха свойството да се свиват и прибират така, че да намаляват поне три пъти реалната си големина. От тънките цепнатини, напомнящи устни, се носеха странни, нежни звуци, съпроводени с грациозни движения, наподобяващи танц.
Погледът на Андала се плъзна по отрупаните маси, където гостите, вече настанени удобно, започваха веселите си разговори. В центъра на най-голямата зала начело на дълга маса седяха Деница и Вихтун. Светлината от белите кълбета се отразяваше в златистите дрехи и ги обгръщаше в светъл ореол, през който трудно се различаваха чертите на лицата им, и в това имаше нещо приказно. Отляво на младоженците седяха кан-предводител Умар и трите му жени Деви, Сати и Мавилака заедно с най-големия син, бъдещия кан-предводител на Чаладара — Янкул. До Янкул седеше Язник, кан-предводителят на област Ябрус, само с една от жените си — Касила, с първородния Кувиар и дъщеря си Бендидора. Отдясно на масата седеше Иртхитюин. От едната му страна се смееше Ситара, втората му жена, а мястото от другата му страна беше празно. Това накара Андала да се разбърза. Огледът на залите я бе забавил, а вече бе време да се присъедини към празнуващите. Потърси с поглед довереницата си Есла и я видя да стои близо до една от масите, готова да обслужи нуждите на високопоставените гости. Погледите им се срещнаха и кан-царицата повика при себе си придружителката с кимване. Сърцето на Есла заби по-учестено. Страхуваше се от укори, въпреки че съвестно бе изпълнила желанията на кан-царицата. Бързо отиде до Андала и сведе глава в поклон. Обичаят не й позволяваше да гледа владетелката в очите, когато разговарят, ако тя не поиска това.
— Доволна съм, Есла. Погледни ме. — Кан-придружителката погледна в очите господарката си и
