Сергей Лукяненко
Сенки от сънищата
Глава 1
КУРИЕРИ И СПОРТИСТИ
Когато, късно вечерта, излязох от гората, уморен, гладен, зъл, мразещ целия свят, че и себе си в допълнение, попаднах право на аборито.
Туземецът седеше на бетонната плоча, издигаща се косо от земята. Тази част от космодрума беше изоставена много отдавна, подредените някога с толкова старание плочи се бяха натрошили и тревата- конуска ги изтласкваше една след друга. Бетонът зад гърба ми вече се бе превърнал в изгнила каша, която вече дори не напомняше за продукт на човешки ръце. Отпред, близо до градчето, плочите още се държаха. Отначало се разклащаха — чуждата земя неумолимо ги отхвърляше, после отново придобиваха предишната си здравина.
Аборито ме погледна, изпъкналите очи запулсираха, фокусирайки се. Сви дългите си тънки крака, сякаш се страхуваше, че ще го съборя от плочата.
— Мир и любов — измърморих, заобикаляйки плочата с наежилия се абори. Туземецът беше стар, тъмнокафявият цвят на лъжекожата показваше преклонната му възраст. Аборитата на такава възраст често избухваха в пристъпи на кашлица, а на мен изобщо не ми се искаше да трия разяждащата слуз от дрехите си.
— Мир и любов — повтори аборито нечленоразделно. Спрях се. Туземците можеха само да копират човешкия говор, но самият факт, че получих отговор, показваше желание за общуване.
— Добре, приятелче, слушам те — казах аз, след като спрях на безопасно разстояние. Аборито смръщи сплескания си нос и изрече гъгниво:
— Добре… приятелче…
Чаках. Струва си човек да бъде снизходителен към същество, което говори с носа си, само за да привлече вниманието ти.
Аборито отдели едната си ръка от плочата и я пъхна в някаква гънка на лъжекожата си. Търпеливо чаках, докато туземецът човъркаше из вътрешностите си. Може пък черният дроб да го сърбеше…
Аборито издаде жвакащ звук и измъкна навън малко оранжево топче. Поднесе го към мен, търкалящо се в дланта му.
Перлата беше хубава!
Не, не „Изгревът на Империята“, нито пък „Плазменото цвете“. Но пълноценна перла първа категория, което означаваше пет години безгрижно съществуване за мен.
Или билет за Тера.
Пристъпих към аборито — и той моментално скри перлата в тялото си.
— Вода? — тъпо попитах аз.
— Вода — съгласи се аборито.
Коренните жители на планетата не се нуждаеха от нищо, което можехме да им дадем. Съвсем от нищо. Оръжието, техниката, дрехите и храната нямаха абсолютно никаква стойност за тях.
Само водата. Съвсем малко чиста вода — около литър. Тази цена устройваше всички и дори малките деца носеха на кръста си еднолитрова манерка. Всеки знае как да постъпи, ако абори му подаде перла.
Откачих манерката и я показах на аборито. Манерката беше лека, страшно лека.
— Изгубих се — казах му. — Разбираш ли? Изгубих се в пясъците. Нямам вода.
Аборито въздъхна и слезе от плочата.
— Почакай! — извиках аз. — Хайде, почакай, почакай ме, де! Ще донеса. Почакай ме един час! Половин час!
Изведнъж се досетих, че за половин час мога да изтичам до най-близкия пост на охраната. А там да наточа вода, да взема флаер — момчетата щяха да разрешат — и за няколко минути да се върна тук.
Аборито си отиваше.
— Говедо! — извиках след него.
Туземецът спря — както винаги се случва с аборитата, когато доловят заплаха, дори и най-малката. Погледна ме — и изведнъж леден вятър прониза главата ми. За миг си представих как в празния ми череп дрънчи изсъхналото кълбо на мозъка ми.
Усещането беше страшно достоверно. И, което е по-важно, заплахата беше абсолютно основателна. Изсушаването на мозъка ми би отнело на аборито само секунда.
Впрочем той разбираше, че ругатнята е едно, а изстрелът в гърба — съвсем друго. Обърна ми гръб и отново тръгна към гората. Стоях, едва сега осъзнавайки, че притискам главата си с ръце в безсмислен опит да се предпазя от илюзията или пък в стремеж да сплескам черепа си до новия размер на мозъка.
Как само ме изработи… говедо…
Аборито се отдалечаваше. Отпуших манерката и бавно излях на земята остатъка от водата. Беше прекалено малко, за да заинтересува туземеца. И най-смешното е, че тя не струваше нищо. На планетата имаше много вода, два артезиански кладенци задоволяваха напълно нуждите на градчето. Имаше и реки, и езера, и блата.
Просто понякога аборитата смятат за разумно да разменят за литър вода израсналата в собственото им тяло оранжева перла.
Аборитата са си подредили живота много добре. Никой няма да тръгне да се кара със същества, владеещи телепатията и способни да излъчват микровълни. Още повече, че е невъзможно да се вземе скритата перла — тя се разлага в трупа за части от секундата. Пък и другите аборита така или иначе ще открият убиеца и ще го изгорят жив. А ако напусне планетата — ще убият най-близкия му човек. Не е известно по какъв начин избират най-близкия човек, но никога не грешат. Така постъпиха със сина на Дин Ръсел — човекът, отнел от едно абори „Плазменото цвете“. Никой не знае защо той е убил аборито, вместо да му даде манерката си — имал е вода. Но той се отплатил за перлата с изстрел и избягал от планетата, а същата вечер в градчето дошли аборитата. Прогорили дупка във високоволтовата ограда, която оттогава не е възстановявана. Влезли в града — никой не рискувал да застане на пътя им. Всички мислели, че ще хванат жената на Ръсел, но туземците взели сина му. Единственият, опитал се да направи нещо, бил свещеникът. Тичал след тях с кръста си, крещял. А туземците повтаряли: „Опомнете се… невинен… Божия гняв…“ и мъкнели младежа към площада.
Там го изгорили. За миг, без излишна жестокост. Бил човек, превърнал се в изсушена отвътре обвивка.
Няколко души се хванали за оръжията, но усетили навреме, че аборитата са готови да повторят фокуса и с тях.
А после двайсетте аборита тръгнали към хората с перли в протегнатите си ръце. Не, не предлагали компенсация. Предлагали размяна. Напомняли как трябва да протича тя.
И покрай мумията на седемнайсетгодишния юноша, имал нещастието да е син на Ръсел, хората мълчаливо откопчавали манерките и ги давали на аборитата…
…Гледах последните капки вода, изливащи се от манерката. После я хвърлих и я стъпках с тока на обувката си. Пластмасата се смачка, но издържа. Тъпках манерката, докато не си подбих петите.
Пластмасата се оказа по-здрава от мен.
Вече съвсем се стъмваше, аленочервеното слънце потъна зад хоризонта, започнаха да изгряват звездите. Стигнах до поста — кръгъл, вграден в бетона купол, от който стърчаха малките кулички на бойните системи. По устав куполът трябваше да се прикрива от силово поле, всички входове и изходи — да бъдат надеждно затворени, а мен, крачещия спокойно по полето за излитане, вече трябваше да са ме предупредили три пъти и пет пъти да са ме изпепелили.
Добре, че не живеем по устав. Добре, че планетата ни е мирна и спокойна.
Та нали дори аборитата никога не причиняват вреда на човека, освен при самоотбрана. Те не са зли. А просто съвсем, съвсем чужди…
До отворената врата на купола бе седнал Денис Огарин — върху прибрания в калъфа си ракетомет „Салиери“. По размери и форма калъфът наподобяваше ученическа раница. Като видях Денис, настроението ми леко се подобри. Той ми помаха с ръка, после демонстративно закова поглед върху манерката ми. По- точно — върху мястото, където би трябвало да се намира.
— Мога ли да те поздравя, момче?
