След известно колебание Гуо отговори:
— Предшественикът на Ваша Милост наистина погледна малко повърхностно на този случай. Но точно по това време татарските орди бяха нападнали Северната армия, в града се изсипаха тълпи от бежанци. Съдията бе претрупан с грижи и аз добре разбирам защо не отдели повече време за търговеца на памук, който умря от сърдечен пристъп.
— И защо е трябвало да го стори? — попита съдията, благодарен, че темата на разговора бе сменена. — Ако е имало нещо подозрително, аутопсията е щяла да го изясни.
Гърбавият мъж каза печално:
— Работата е там, господарю, че аутопсия не беше извършена!
Сега вече съдията наостри слух. Облегна се в стола си и каза отсечено:
— Разкажете ми фактите!
— Един късен следобед — започна Гуо — госпожа Лу се яви в трибунала заедно с доктор Гуан, един от известните лекари в града. Той заяви, че по време на обяда Лу Мин се оплакал от главоболие и си легнал. Наскоро след това жена му го чула да стене. Когато влязла в спалнята, съпругът й бил вече мъртъв. Тя повикала доктор Гуан, който огледал трупа. Казала му, че съпругът й често се оплаквал от слабото си сърце. Докторът попитал какво е ял починалият на обяд и тя обяснила, че мъжът й едва се докоснал до храната, но изпил две кани вино, за да се отърве от главоболието. И тогава докторът подписал смъртния акт, според който Лу Мин е починал от сърдечен удар, причинен от поглъщане на голямо количество алкохол. Предшественикът на Ваша Милост прие тази причина за смъртта и я записа в регистъра.
Съдията не каза нищо и гърбавият мъж продължи:
— Аз познавам брата на Лу Мин и той ми разказа как, когато помагал да облекат тялото, забелязал, че лицето на мъртвия не било потъмняло, но очите му били силно изпъкнали. Тъй като тези признаци са характерни за смърт, причинена от удар в тила, отидох при госпожа Лу да я питам за повече подробности. Но тя се разкрещя, наруга ме и каза, че си пъхам носа там, където не трябва. Тогава се осмелих да говоря за това със съдията, но той ми каза, че е удовлетворен от заключението на доктор Гуан и не намира причини за извършване на аутопсия. С това случаят приключи.
— Не говорихте ли с доктор Гуан? — запита съдията.
— Опитах се няколко пъти, но той ме избягваше — говори Гуо. — После се чуха слухове, че доктор Гуан се занимава с черна магия. Напусна града с потока бежанци, отправили се на юг, и оттогава никой не е чувал нищо за него.
Съдията бавно гладеше брадата си.
— Наистина тази история е интересна! — каза най-сетне той. — Все още ли има хора, които се занимават с магьосничество? Вие знаете, че според закона това е углавно престъпление!
Гуо вдигна рамене.
— Много семейства тук в Бейджоу — каза той — имат примес от татарска кръв и си въобразяват, че са наследили тайнствените способности на татарските магьосници. Някои твърдят, че такива хора могат да убиват други само като произнасят заклинания или пък като изгарят или отрязват главите на нарисуваните им образи. За други се говори, че знаят тайните обреди на даоистите и могат да продължат живота си чрез любов с вещици и таласъми. Според мене това са само варварски суеверия, но учителят Лан беше направил подробни проучвания и ми каза, че в тези твърдения има нещо вярно.
— Нашият учител Конфуций — припряно каза съдията — изрично ни е предупредил да не се забъркваме в тъмни мистерии. Никога не съм допускал, че разумен мъж като Лан Таокуй е губел време за такива занимания.
— Той беше човек с широки интереси, Ваша Милост — смутено каза гърбавият.
— Е — продължи съдията, — доволен съм, че ми разказахте онази история за госпожа Лу. Мисля да я повикам и да я разпитам за подробностите около смъртта на съпруга й.
Съдията взе някакъв документ, а Гуо бързо се поклони и излезе.
Глава дванадесета
Веднага щом вратата се затвори зад следователя, съдията хвърли документа обратно на писалището. Скръстил ръце, той остана да седи така, опитвайки се безуспешно да подреди обърканите мисли, които се блъскаха в главата му. Най-сетне стана и облече ловните си дрехи. Може би малко езда на открито щеше да му помогне да ободри ума си. Каза на коняря да доведе любимия му кон и напусна трибунала.
Първо обиколи в галоп няколко пъти стария учебен полигон. После тръгна по главната улица и излезе от града през северната порта. Подкара коня с бавна стъпка надолу по покрития със сняг склон до мястото, където пътят излизаше на широката бяла равнина. Забеляза, че небето има оловен цвят — изглежда, пак щеше да вали.
Два големи камъка отдясно показваха началото на тясната пътека, която водеше нагоре към хребета, известен като хълма на лекарствата. Съдията реши да се изкачи догоре и след това упражнение да се прибере. Язди по пътеката до мястото, където тя ставаше много стръмна, после слезе от коня, потупа го по шията и привърза юздите към един дънер.
Тъкмо се канеше да започне да се катери, когато внезапно застина на мястото си. По снега личаха пресни отпечатъци от малки обувки. Подвоуми се дали да продължи. После вдигна рамене и тръгна нагоре.
Билото на хребета беше голо, на него имаше само едно дърво — зимна слива. Черните клони бяха покрити с малки червени пъпки. На другия край, близо до дървените перила, една жена в сив кожух дълбаеше снега с малка лопатка. Като чу скриптенето на снега под тежките ботуши на съдията, тя се изправи. Остави бързо лопатката в кошничката пред краката си и направи дълбок поклон.
— Виждам — каза съдията, — че събирате лунна билка.
Госпожа Гуо кимна. Кожената качулка великолепно подчертаваше красотата на нежното й лице.
— Не ми провървя много, Ваша Милост, събрах само толкова! — усмихнато каза тя и посочи към снопчето в кошницата.
— Качих се дотук, за да се поразтъпча малко — обясни съдията. — Исках да освежа мисълта си, защото убийството на учителя Лан тегне на душата ми.
Лицето на госпожа Гуо изведнъж помръкна. Като се загърна по-плътно с шала си, тя прошепна:
— Просто не мога да повярвам! Той беше толкова силен и здрав!
— И най-силният мъж е беззащитен срещу отровата! — сухо отбеляза съдията. — Имам сигурна улика срещу човека, извършил това злодеяние.
Очите на госпожа Гуо се разшириха.
— Кой е този мъж, Ваша Милост? — едва чуто запита тя.
— Не съм казал, че е мъж! — бързо отвърна съдията.
Тя поклати бавно малката си глава и каза твърдо:
— Трябва да е бил мъж! Виждах учителя често, защото той беше приятел на съпруга ми. Винаги се държеше много любезно и мило, включително и към мене, но се чувствуваше, че отношението му към жените е… по-различно.
— Какво искате да кажете? — попита съдията.
— Ами — бавно отговори госпожа Гуо, — той като че ли… не усещаше присъствието им. — Бузите й пламнаха и тя сведе глава.
Съдията се почувствува неловко. Той отиде до перилата и погледна надолу. Неволно отстъпи назад — пред очите му се откри отвесен скат, който пропадаше на повече от петдесет стъпки, а в подножието на хребета изпод снега стърчаха остри канари.
Загледан в ширналата се долу равнина, Ди не знаеше какво да каже. „Да усещаш присъствието на някого…“ Този израз го смути по особен начин. Той се обърна и попита:
— Онези котки, които видях у вас оня ден… вашият съпруг ли се грижи за тях или вие?
— И двамата, Ваша Милост — спокойно отговори госпожа Гуо. — Мъжът ми не може да гледа с
