безразличие страдащи животни. Често носи у дома болни или бездомни котки. После аз поемам грижата за тях. Имаме вече седем — големи и малки!
Съдията кимна разсеяно. Погледът му падна върху сливовото дръвче и той подхвърли:
— Това дърво сигурно ще бъде много красиво, когато разцъфне!
— Да — живо каза тя, — това ще стане в един от близките дни! Как беше казал поетът?… Нещо за това, как се чува падането на цветовете върху снега…
Съдията знаеше старинното стихотворение, но каза:
— Спомням си няколко подобни стиха… — После добави делово: — Е, госпожо Гуо, вече трябва да се връщам в трибунала.
Тя се поклони дълбоко и съдията пое надолу по стръмнината.
По време на своя скромен обяд Ди премисли разговора си със следователя. Когато влезе слугата, за да донесе чай, той му заповяда да повика началника на стражниците, който веднага се яви.
— Иди в магазина за памук на госпожа Лу, близо до храма на бога на града — нареди му съдията, — и я доведи тук. Искам да и задам няколко въпроса.
След като началникът на стражниците излезе, съдията дълго седя пред чая си, без да посегне към него. Помисли си унило, че може би ще бъде твърде глупаво да се връща към старата история със смъртта на Лу Мин сега, когато трибуналът трябваше да разглежда делата по две други убийства. Но онова, което разказа следователят, беше интересно. И отвличаше мисълта му от подозрението, което го гнетеше така дълбоко…
Ди полегна на кушетката, за да дремне. Но сънят не идваше. Като се въртеше на всички страни, той се опитваше да си припомни пълния текст на стихотворението за падащите цветове. Най-сетне успя. Стиховете бяха написани от един поет, живял преди около две столетия, носеха заглавието „Зимна вечер в женските покои“ и гласяха:
Стихотворението не беше много известно — тя вероятно бе видяла само последните два стиха, цитирани някъде. Или пък знаеше цялото произведение и нарочно го бе споменала? Ядосан и намръщен, Ди скочи от кушетката. Винаги го бе интересувала само поучителната поезия, писането и четенето на любовни стихове считаше за губене на време. И все пак сега, точно в това стихотворение, забеляза особена дълбочина на чувствата.
Разгневен на себе си, съдията отиде при мангала и обърса лицето си с гореща влажна кърпа. После седна зад писалището и се зае да чете служебните писма, донесени от старши писаря. Когато пристигна началникът на стражниците, го завари погълнат от това занимание.
Като забеляза покрусения вид на служителя си, съдията запита:
— Какво се е случило, началник? Мъжът нервно заопипва мустачките си.
— Да ви кажа истината, Ваша Милост — отвърна той, — госпожа Лу отказа да дойде с мене!
— Как така?! — учудено попита съдията. — За каква се смята тя?
— Каза — унило продължи началникът на стражниците, — че отказва да дойде, защото нямам писмена заповед да я доведа. — Като видя, че съдията се кани да му се скара, той побърза да добави: — Наруга ме и вдигна такава врява, че около нас се събра цяла тълпа. Крещеше, че в империята все още има закони и трибуналът няма право да призовава една порядъчна жена без основателни причини. Опитах се да я довлека насила, но тя започна да се дърпа и тълпата застана на нейна страна. При това положение реших, че ще е по-добре да се върна и да питам Ваша Милост какво да правя.
— Щом иска писмено разпореждане, ще го има! — ядосано каза съдията. Той грабна четката и бързо попълни един формуляр. После го подаде с думите: — Иди на мястото с четирима стражници и доведи тук тази жена!
Началникът на стражниците тръгна незабавно.
Съдията се заразхожда из кабинета. Каква вещица беше тази госпожа Лу! Помисли си, че той наистина бе случил е жените си. Първата му жена, най-голямата дъщеря на най-добрия приятел на баща му, беше много културна. Дълбокото разбирателство с нея винаги му бе давало упование в трудни моменти, а двамата им синове бяха несекващ извор на радости. Втората му жена не беше толкова високо образована, но беше красива, притежаваше здрав разум и много успешно ръководеше голямото му домакинство. Дъщерята, която му бе родила, имаше същия уравновесен характер. Своята Трета жена бе взел, когато служеше на първото си местоназначение, в Пънлай. След някои ужасни преживелици семейството й я бе изоставило. Съдията я прибра в своя дом като камериерка на Първата си жена, която силно се привърза към нея и скоро настоя Ди да я вземе за съпруга. В началото съдията отказа, защото считаше, че по този начин би злоупотребил с благодарността на девойката. Но когато тя му призна, че наистина го обича, той отстъпи и никога не бе съжалявал за това. Тя беше хубава, жизнерадостна девойка и беше чудесно, че с нея ставаха четирима, тъй като винаги можеха да играят на домино, любимата му игра.
Изведнъж съдията си помисли, че животът в Бейджоу сигурно е доста скучен за жените му. Реши да се постарае да им подбере хубави подаръци за Нова година, която тъкмо наближаваше.
Ди отиде до вратата и повика слугата.
— Още ли не се е върнал никой от помощниците ми? — попита той.
— Не, Ваша Милост — отговори слугата. — Първо имаха продължително съвещание в канцеларията с почитаемия Чу Даюан, после излязоха всички заедно.
— Кажи на коняря да доведе коня ми! — заповяда съдията. Той реши, че докато помощниците му събират сведения във връзка с убийството на Лан, би могъл да посети Пан Фън. По пътя щеше да мине край магазина за хартия и да попита Йе Пин дали брат му Йе Тай все още не се е появил. Не можеше да се освободи от лошото предчувствие, че продължителното отсъствие на Йе Тай предвещава нови неприятности.
Глава тринадесета
Съдията спря коня си пред магазина за хартия и извика на слугата, застанал край вратата, че иска да види Йе Пин. Старият търговец побърза да излезе и почтително покани госта да изпие чаша чан. Но съдията не слезе от коня. Каза, че е дошъл само да попита дали не се е върнал Йе Тай.
— Не е, Ваша Милост — разтревожено каза Йе Пин, — още не се е появил. Пратих слугата си да обиколи ресторантите и игралните домове, които посещава брат ми, но там никой не го е виждал. Наистина започвам да се страхувам, че му се е случило нещастие!
— Ако не се върне и тази вечер — каза съдията, — ще накарам да разлепят обяви с описанието му и ще предупредя военната полиция. Впрочем на ваше място не бих се безпокоил. Брат ви не ми прилича на човек, който лесно би станал плячка на разбойниците и мошениците. Уведомете ме след вечеря дали се е върнал!
