— Кучият му съдия! Ето как иска да изкара яда си върху една почтена жена, която го пренебрегна! Той…
Камшикът отново се впи в голия й гръб, гласът й се задави и тя започна диво да пищи. Но щом началникът на стражниците спря, за да отбележи, че първите десет удара са нанесени, тя извика:
— Учителят Лан е убит, а този кучи съдия мисли само как да прелъсти една жена. Той…
Камшикът се спусна, тя не можа да довърши думите си и отново запищя. Когато началникът на стражниците спря, за да отбележи двадесетия удар, тя пак се опита да каже нещо, но не успя. След още пет удара политна напред и падна по очи на пода. По знак на съдията началникът на стражниците вдигна главата й и изгори малко силен тамян под носа й, за да я свести. Когато най-после отвори очи, тя беше толкова изнемощяла, че не можеше да седне. Наложи се да я придържат за раменете и да държат главата й изправена, хваната за косите.
Съдията каза хладно:
— Госпожо Лу, вие обидихте съда и получихте половината от определеното наказание. Утре ще ви разпитам отново. От вашето собствено поведение зависи дали ще получите останалата половина, или не.
Появи се госпожа Гуо и заедно с трима стражници отведе госпожа Лу обратно в затвора.
Точно когато съдията се канеше да вдигне чукчето си, за да закрие заседанието, един стар селянин пристъпи напред. Той започна да разказва надълго и нашироко как на ъгъла на улицата отвън случайно се сблъскал с един продавач, който носел тава с хрупкави сладки. Селянинът говореше на диалект и съдията трудно го разбираше. Най-после му стана ясно каква е работата. Селянинът беше съгласен да заплати стойността на петдесет сладки, защото в тавата имало приблизително толкова. Но продавачът настоявал, че сладките били сто и искал да му бъде платено за такъв брой.
Пред съдийската маса коленичи продавачът. Неговото наречие беше още по-трудно за разбиране. Той се закле, че е носел най-малко сто сладки и нарече стария селянин крадец и лъжец.
Съдията се чувстваше уморен и изнервен и с усилие успяваше да съсредоточи мисълта си върху тази кавга. Каза на един стражник да изтича навън да събере натрошените сладки и да ги донесе в трибунала заедно с една здрава сладка от уличната сергия. После нареди на писаря да донесе везни. Когато двамата излязоха, съдията се облегна на стола си и отново се замисли за невероятната безочливост на госпожа Лу. Разбира се, единственото обяснение беше, че нещо около смъртта на мъжа й наистина не е наред. Когато стражникът се върна с разтрошените сладки, увити в парче пергамент, съдията постави пакета върху везните. Той тежеше около хиляда и двеста грама. После премери донесената здрава сладка и установи, че тя тежи около двадесет грама.
— Ударете на този лъжлив продавач двадесет бамбукови пръчки! — каза той навъсено на началника на стражниците.
Този път зрителите откликнаха с одобрителни възгласи това бързо и справедливо решение им бе харесало.
Продавачът получи наказанието си и съдията закри заседанието.
В личния си кабинет Ди изтри потта от челото си. Като крачеше из стаята, той избухна:
— За двадесет години съдийска служба съм имал работа с не една неприятна жена, но като тази не съм срещал! И гнусният й намек за посещението ми!
— Защо Ваша Милост не отхвърли веднага обвиненията на тази зла жена? — възмутено запита Ма Жун.
— Това щеше само да влоши нещата! — уморено каза съдията. — В края на краищата аз наистина ходих там през нощта, при това преоблечен. Тя е много умна и добре знае как да спечели съчувствието на тълпата.
Ди гневно подръпна брадата си.
— Според мене — забеляза Тао Ган — тя не е чак толкова умна. Най-умното, което можеше да направи, беше да отговори спокойно на всички въпроси и да се позове на заключението на доктор Гуан. Би трябвало да се сети, че като ни създава всички тези неприятности само ще ни накара да мислим, че наистина е убила мъжа си.
— Тя не дава пет пари за това, какво мислим ние! — горчиво каза съдията. — Единственото, към което се стреми е да предотврати второ разследване на смъртта на Лу Мин, защото то би доказало нейната вина. И днес направи много за постигането на целта си!
— Ще трябва да бъдем крайно внимателни при разнищването на този случай — отбеляза Цяо Тай.
— Разбира се, че ще трябва! — каза съдията. Изведнъж в кабинета се втурна началникът на стражниците.
— Ваша Милост — възбудено каза той — току-що в трибунала пристигна един обущар със спешно съобщение от инспектора Хун!
Глава петнадесета
Като поскита безцелно край уличните сергии, Хун забеляза, че бе започнало да се смрачава. Помисли си, че е време да се върне в трибунала.
Търпеливият разпит на двамата младежи, влезли в банята заедно с младия татарин, не даде особен резултат. Те не успяха да прибавят нищо към онова, което приятелят им бе казал на съдията. И двамата твърдяха, че татаринът им се видял най-обикновен млад човек. Единственото нещо, което им направило впечатление, било бледото му лице. Не бяха забелязали кичура коса и Хун реши, че първият младеж е бил заблуден от някоя гънка на шала.
Старецът се спря за малко пред сергията на един билкар и се опита да разпознае корените с причудливи форми и малките изсушени животинки, поставени на таблички върху тезгяха. Един едър мъж го блъсна, минавайки край него. Хун се обърна и видя широк гръб и заострена черна качулка. Бързо си проправи път сред тълпата от безделници, като работеше с лакти, и успя да зърне мъжа точно в момента, когато той се канеше да свърне зад близкия ъгъл. Хун забърза след него и го видя отново пред сергията на един бижутер. Качулатият поиска нещо, бижутерът извади подставка с блестящи предмети и мъжът започна да ги разглежда. Хун събра кураж и се приближи с надеждата да види поне част от лицето на непознатия. Но качулката му пречеше. Тогава той се спря до съседната сергия и си поръча купичка юфка за две медни монети. Докато продавачът загребваше с черпака от юфката, Хун не сваляше поглед от качулатия. Но други двама евентуални купувачи бяха започнали да се пазарят с бижутера и пречеха на Хун да вижда добре. Успяваше да следи само ръкавиците на мъжа с качулката, който разглеждаше една стъклена купа, пълна с червени камъни. Той свали ръкавицата си, избра един рубин и го постави на дясната си ръка. После погали камъка с показалеца на лявата. Другите двама купувачи се отместиха и сега Хун можеше да вижда цялата фигура на мъжа. Но той стоеше с наведена, глава и лицето му все още оставаше скрито.
Хун беше толкова развълнуван, че едва преглъщаше юфката. Видя как бижутерът вдигна ръце към небето и даде простор на красноречието си. Явно бе, че пазарлъкът е започнал. Но колкото и да напрягаше слуха си, старецът не можеше да долови нито дума от разговора, защото застаналите край него любители на юфка приказваха помежду си доста шумно.
Хун бързо хапна от юфката. Когато погледна отново, бижутерът вдигаше рамене. Той уви нещо дребно в къс хартия и го подаде на качулатия, който бързо се обърна и изчезна в тълпата. Хун остави на тезгяха купичката си, все още наполовина пълна с юфка и тръгна след него.
— Хей, дядко, не ти ли хареса юфката ми?! — обидено извика продавачът. Но Хун не го чу. Успя да види отново качулатия тъкмо когато той влизаше в една винарна.
Хун въздъхна с облекчение. Забави крачка и надзърна над главите на хората наоколо. С мъка успя да разчете полуизтритите йероглифи на една мръсна табела, която гласеше: „Пролетен вятър“. Заоглежда минувачите, като се мъчеше да открие между тях някой познат. Но наоколо имаше само хамали и дребни търговци. Изведнъж видя един обущар, чиито услуги бе използувал няколко пъти, и бързо го сграбчи за ръкава. Човекът отвори уста да му се скара, но като го позна, на лицето му светна усмивка.
