е свършило между тях. Познайте как е реагирал Мансур. Заявил, че няма нищо против, но тя трябва да му заплати значителна сума за доброто обслужване. Точно така се изразил!
— Гнусен изнудвач! Защо не ми кажете в какви далавери е забъркан в момента? О, много ще се радвам да пипна този мошеник.
Капитан Ни поглади късата си брада и след известно мълчание отвърна:
— Съжалявам, но няма да мога да ви помогна. Не че съм привързан към арабите, напротив, те погазиха страната на майка ми. Низами беше персийското й име, затова и аз промених името си на Ни, в нейна памет — той замълча за миг, сетне продължи: — Кантон е голям град, в него винаги се носят какви ли не слухове. Но по принцип отказвам да се занимавам с разни мълви, които обикновено не са нищо друго, освен злонамерени клюки.
— Разбирам. Между другото на вечерята у Мансур срещнах една арабска танцьорка на име Зумруд. Виждали ли сте я?
Капитан Ни го стрелна с очи.
— Зумруд? Не, не съм я виждал, но съм чувал, че била много красива и надарена танцьорка.
— Случайно да знаете кой е нейният покровител?
— Не. Ако има някакъв покровител, би трябвало да е доста богат, тъй като съм чувал, че била много придирчива.
Цяо Тай кимна и допи чая си.
— Като си говорим за хубави жени — отбеляза той, — тези две ваши близначки също си ги бива. Представяте ли си, обсъждаха с мен навиците ви!
Капитанът се усмихна свенливо:
— Имам ги от четири години и пред очите ми се превърнаха от момиченца в млади жени. Това ме кара да изпитвам нещо като бащински чувства към тях.
— Изглеждат ми доста своенравни. Защо ги купихте?
Ни не отговори веднага. Погледна изпитателно Цяо Тай и каза:
— Те са незаконни деца на една много красива жена, близка на майка ми, прелъстена от висш китайски сановник. Тя ги даде на един китайски търговец, защото се страхуваше, че любовникът й ще я изостави заради тях. Когато той, така или иначе, я изостави, тя се самоуби. Това предизвика доста вълнения тук, но любовникът й успя да запази в тайна името си, така че случаят не навреди на кариерата му.
— Хубавец! Познавате ли го?
— Чувал съм за него, но не мисля, че сме се срещали. Държах под око близначките. С тях се отнасяха добре в къщата на търговеца, но после той фалира. Купих ги, когато бяха обявени за продажба. Дадох им колкото може по-добро образование и ето че вече трябва да се оглеждам за подходящи съпрузи.
— Не бих отлагал прекалено този момент — критично забеляза Цяо Тай и ставайки, добави: — Май е време да си тръгвам.
— Заповядайте пак, за да се поупражняваме заедно в юмручен бой — каза капитанът, докато го изпращаше надолу по стълбите. — Малко сте по-тежък от мен, но пък годините са на моя страна.
— Чудесно предложение, имам нужда от упражняване. Редовно го правех с моя кръвен брат Ма, но той се ожени и пусна шкембе.
В градината Дюниазад и Дананир поливаха цветята с малка лейка.
— Довиждане, деца — извика Цяо Тай.
Те се направиха, че не го виждат.
— Ядосани са, че ги отпратих — каза през смях капитанът. — Любопитни са като маймуни. И не обичат да ги наричат деца.
— Аз също се настроих бащински — кисело промърмори Цяо Тай. — Благодаря ви, че ми показахте сабите си.
Капитанът затвори вратата след него и Цяо Тай се озова на оживената вече улица, пълна с хора, които се връщаха от сутрешния пазар. Докато си проправяше с рамене път сред навалицата, той се блъсна в една млада жена. Понечи да й се извини, но тя направо прелетя край него. Видя само гърба й, докато изчезваше в тълпата.
Глава XII
Тао Ган изпада в неловко положение; над Кантон висне заплаха, която трябва да бъде отстранена
Префектът Бао и Тао Ган помогнаха на съдията Ди да слезе от паланкина пред резиденцията на Лян Фу. Съдията веднага забеляза великолепието на двора, който приличаше на дворцова градина. Беше павиран с мраморни плочи, от скъп мрамор беше и широкото стълбище, което водеше до двойната желязна врата в дъното. Господин Лян се завтече бързешком, следван от възрастен мъж с проскубана сива брада, вероятно домоуправителя.
Стопанинът на къщата се поклони дълбоко на съдията, след което се впусна във витиевато обяснение за това, колко недостоен се чувства да приеме държавни служители от столицата с такъв ранг заедно с префекта на града. Съдията Ди послуша известно време брътвежа му от уважение към етикета, после го прекъсна:
— Ясно си давам сметка, че посещението ми не е в съответствие с ритуалите, които са длъжни да съблюдават висшите длъжностни лица, господин Лян. Но много ми се иска да видя дома на един национален герой. Освен това винаги предпочитам да разговарям с хората в естественото им обкръжение. Това е навик, останал ми от дните, когато бях окръжен съдия. Водете ни, моля ви.
Лян отново се поклони:
— Негово превъзходителство ще ми позволи, надявам се, да му покажа библиотеката на покойния ми баща. Запазил съм я непроменена.
Те изкачиха мраморното стълбище и прекосиха мрачно преддверие между две редици огромни колони. После минаха през цветна градина и влязоха във втора двуетажна сграда, още по-голяма от първата. Пестеливото обзавеждане се състоеше от солидни старинни абаносови мебели с инкрустации. По стените висяха изображения на морски битки. С изключение на един стар прислужник, който се завтече към тях, не се показа никой…
— Не се ли нуждаете от повече служители за поддържането на тази великолепна резиденция? — попита съдията, след като пресякоха и втори вътрешен двор.
— Не, ваше превъзходителство, защото ползвам едното крило. Идвам тук само през нощта, денем съм в градския си кабинет — той замълча и продължи с усмивка: — Досега непрекъснато съм бил толкова зает с работата си, че все отлагах създаването на семейство, но догодина ще навърша трийсет и пет години и възнамерявам да предприема тази важна стъпка. Ето, вече влизаме в крилото, където всъщност живея. Библиотеката на моя баща е в дъното.
Старият служител ги поведе по широк коридор, застлан с килим. След него вървяха Лян Фу, съдията Ди и префектът, а Тао Ган завършваше процесията. Коридорът ги изведе първо в бамбукова градина, където шумолящите листа на високите дървета хвърляха прохладна сянка. След това стигнаха до едноетажна постройка. От лявата страна на коридора широките прозорци гледаха към езерце с камъни, а отдясно зад лакиран в черно парапет се редяха затворени стаи. Плъзгащите се прозорци бяха покрити с тънка бяла хартия. Изведнъж Тао Ган дръпна съдията Ди за ръкава и възбудено прошепна в ухото му:
— Видях сляпото момиче. Във втората стая, край която минахме. Четеше книга.
— Иди и я извикай! — кратко нареди съдията.
Тао Ган се втурна обратно назад, а съдията Ди обясни на господин Лян:
— Моят помощник ми напомни, че съм забравил ветрилото си. Да изчакаме малко. Колко е красиво това малко езерце с камъни!
Зад тях се разнесе ядосан женски вик.
— Какво става? — извика Лян.
Той се завтече бързешком назад, следван от съдията Ди и префекта. Тао Ган, стиснал здраво парапета, стоеше пред втората стая и гледаше с безмълвно удивление красива млада жена, седнала в елегантно обзаведена стая. В дъното се виждаше параван с нарисуван на него пейзаж. Жената се обърна гневно към
