Ритор с усилие откъсна взор от тялото й.
— Вие сте смешен човек, Ритор. Велик маг сте, пък се изчервявате, гледайки гърдите ми. Май сте имали лоши любовници, Въздушни?
— Накъде бият словата ви, Лойя? — директно запита той. Ако Ивер е в сговор с Торн и цели да го нервира, няма да сполучи.
— Мислех си за това в момента. И ви го казвам. С такъв майстор като вас е излишно да се крия. Вероятно, не си е струвало да презирате моите Котенца, господарю?
— Какво значение има? — невъзмутимо каза Ритор. Тя няма да сполучи да го разгневи.
— Значение има само онова — внезапно рязко рече Ивер, — че двамата с Торн възнамерявате да ми развалите бала с побоища. Не ми пука за причините ви да го искате, Стихийните сте побъркани от предразсъдъци, но няма да допусна кръвопролитие тук! Както няма да позволя да ви убият, Ритор. Торн довтаса на бала ми с цяла армия. Това е прекалено. И прилича не на дуел, а на предумишлено злодеяние. Аз искам да си отидете, когато празникът приключи, жив и невредим.
— Защо? — хладнокръвно запита вълшебникът и Лойя неволно прехапа устни. Как да пробие този айсберг? Невъзможно. Освен ако не почне да го люби пред очите на всички в залата. Забавна идея… Не, Хор няма да изтрае и минута.
— Защото като мъж харесвам вас повече от Торн — жлъчно заяви тя и му обърна гръб.
Както и да е, но постигна целта си. Ритор бе принуден да укротява яда си, да хаби за това сили. Непроницаемата защита за миг се пропука. Естествено, дори десет Котки от ранга на Лойя не биха могли да му навредят, но тя успя нещичко да прозре.
Торн желаеше да убие Ритор. Не обратното.
Което и следваше да бъде доказано.
— Готово, Хор.
— Започваме.
Нощта се съживи.
— Хей, вие! — кресна, малко изсилвайки се Хор. — Вие, дето сте Водни! Ето какво ще ви река, Стихийни момчета! Я си влезте вътре при нас, там е весело, топло и сухо! Празнувайте! И без това няма да ви позволим да си свършите работата. Повече сме от вас десетократно. Всеки от вас и да пречука деветима наши, десетият ще му види сметката с голи ръце, без оръжие. Е, как? Прибираме ли шпагите? Отиваме ли да пускаме ръце на момичетата? Или почваме да се трепем?…
Тъмнината мълчеше.
— Господарю Торн — Лойя церемониално се поклони, така че на Водния да му бъде по-удобно да надникне в деколтето й. — Каква чест за нас…
— Оставете любезностите, Лойя — хем надменно, хем скромно отвърна магът, но тя го забеляза как нервно облизва устни. — Откога съм станал
— Тогава нека потанцуваме, Торн! — и тя грациозно положи ръката си на рамото му.
Балът на Котешкия клан беше в разгара си. Гостите се успокоиха. Двамата най-могъщи вълшебника се разделиха, наглед — съвсем мирно. Никой повече не желаеше да си разваля настроението заради Торн или Ритор. Никой не знаеше какво бе сполетяло клана на Огъня, никой не бе подслушал беседата на Водния и Въздушния. Свиреше музика, плавно кръжаха танцуващите двойки. По гъстата корона на великанския дъб играеха, преливаха и припламваха алени, сребристи и сини проблясъци. Дебютантката от Водния клан бе неуморна на дансинга.
Торн и Лойя застанаха в кръга танцуващи. Тънките пръсти на Ивер тозчас докоснаха жилестата шия на магьосника. Той трепна.
— Какво има, любезна стопанке?
Лойя знаеше, че не разполага с много време. Хор вече действаше и Торн всеки момент можеше да бъде уведомен за акцията на Котките. Ивер имаше само един начин да заглуши алармения сигнал. От друга страна, върховният Воден маг не беше някой, пред когото ще минат преструвки. Само стремителен натиск вършеше работа, колкото и нелеп да изглеждаше такъв ход. Впрочем, нейният опит й подсказваше, че мъжете най-лесно хващат вяра тъкмо на такива неща.
— Какво ще кажете, Торн, ако развратната Лойя силно желае да си изясни какъв е един истински вълшебник в действие? — тя наблегна на думата „истински“. Тутакси усети през тънката тъкан на роклята си как се изпотяват и стават горещи дланите му. Той конвулсивно преглътна.
„Още едно сластолюбиво момченце“ — с леко презрение си помисли Котката. Нима висшата магия на Стихийните действително изисква от адептите си толкова сили, че не им остава време за най-обикновен секс?
Лицето на Торн се сгърчи за част от секундата, главата му потрепери, сякаш припряно кимаше в знак на съгласие.
— Тогава да идем… — прошепна Лойя, притискайки се към него.
Двамата се стопиха в листака на стените на балната зала.
Малкото гнезденце бе специално предназначено за стремително импровизирани срещи. Бе сумрачно. Торн стоеше с отпуснати ръце и дишаше тежко. Съвсем като неопитен хлапак преди първата в живота си любовна нощ. Лойя се усмихна — колко по-голяма беше сега нейната сила!
— По-смело, господарю — зашепна тя, като с едно движение захвърли роклята си.
Той я сграбчи сякаш удавник, който се вкопчва в спасителен пояс.
— Хайде, хайде… — премерено задъхано го подканяше тя.
Магът губеше разсъдъка си и това бе добре.
Лойя му позволи да се притисне към голата й кожа, след което нежно измърка:
— А сега заповядай на хората си да оставят Ритор да си върви по живо по здраво.
Блесна стомана край гърлото на Торн, острието го одраска.
— Къ-къ-кво? — той изглеждаше така, сякаш щеше да припадне.
— Нямам нужда от трупове на бала си — рязко го зашлеви с думи Ивер. — Ти се готвеше да убиеш главатаря на Въздушните. Не позволявам. Разчиствайте си сметките където ви се прииска, но не и в моите земи. Разбра ли ме, Торн? Дай команда на хората си да пуснат Ритор. Чу ли? Или, кълна се, ще ти прережа гърлото. Какво ще стане после с мен ти вече никога няма да научиш! — тя отново докосна адамовата му ябълка с бръснача си.
Заплашително… но и перверзно.
Торн захриптя.
— Кучка…
— Не си струва да ругаеш — меко каза тя. — Ти не ми остави друг изход. Нямах избор, магьоснико. Заповядвай!
Няколко мига той се поколеба и Лойя си помисли, че наистина не е от страхливците.
— Добре! Печелиш… засега.
Тя усети насочена магическа вълна.
— Готово…
— Как го постигна, Лойя? — мрачно запита Хор, когато прекъснаха правенето на любов за кратка почивка.
Тя пренебрежително изсумтя.
— За истински маг твърде много му се живееше — изрече Лойя и сякаш се изплю в лицето на невидимия Торн.
Някога американците имали такова наказание — намазвали престъпника с катран и го отърколвали в перушина. Виктор все не можеше да схване възпитателния ефект на мероприятието.
Сега като че ли почваше да разбира. Изцапан от главата до петите с кал, по която бяха полепнали листа, той стоеше пред Тиел, а девойчето се заливаше от смях. Не можеше да реши какво да прави — да се смее, да плаче, да офейка… или просто да натупа тази хлапачка, дето го забърка в бог знае каква
