Виктор слабо помръдна и се понадигна, подпирайки се на лакти. Не можеше да дойде на себе си. Изведнъж разбра, че всичко около него изглеждаше неправилно и нереално. Не веднага схвана причината. Беше променен мащабът. В болнавото съновидение той беше великан — или пък имаше работа с лилипути.
На брега пращеше огън. Как Тиел го бе запалила? Мокра до кости, без кибрит и запалка…
Осъзна, че е съблечен. Дънките, ризата и всичко останало съхнеше над пламъците и над вещите се издигаше пара. С облекчение видя, че поне гащите му бяха останали, слава Богу. Могла е да ги смъкне като нищо — това лудо момиче нямаше ни свян, ни комплекси.
— Така не се суши, ама какво да се прави — чу я да му казва. — Бързах. Иначе щеше да се вкочаниш.
— Тиел… — подхвана той. Това девойче много, ама твърде много си позволява. Въпреки всичко случило се дотук! Та той още не разбира какво става!
— Всичко е наред — бодро каза тя, престана да се върти край огъня и бързо се съблече сама. Пуловерчето й и панталонките увиснаха до неговите. Изобщо не се притесняваше от голотата си. — Ти избра, нали?
— Какво да съм избрал? — обърка се той.
Тя се изправи и го погледна право в очите. Строго рече:
— Аз не бива да знам какво. Ти само кажи — избра ли?
Видението се завърна на часа. Секунда — той си спомни пламъка. Само горещия пламък. Това ли е изборът му?
Не каза „да“ — Тиел сама разбра. Кимна със задоволство и подхвана още клони за огъня. Виктор забеляза, че се е ожулила. Впрочем, какво толкова? Далеч по-сериозни рани и зарастваха за една нощ.
— Не бива да седиш, Виктор — каза тя. — Трябва да тичаш.
Той си представи идиотската сцена — двамата голи се гонят около огъня и поклати глава.
Но Тиел не миряса:
— Ставай! Хайде!
Не успя да се опомни, а тя бе грабнала от жарта тънко клонче с огнено аленеещи точки по него и замахна към Виктор. Шибна го по гърба.
— Ти!… — той даже забрави да се притеснява. Скочи и се нахвърли върху момичето. — Сега вече…
Ако я настигнеше, шамарът би бил здрав. Обаче не можеше да я хване. Безсмислено занимание. След минута тя спря от другата страна на огъня:
— Виктор! Мир?
Той мълчаливо й се закани с юмрук.
— Трябваше да ти се раздвижи кръвта — каза тя сериозно. — Не се цупи. Извинявай.
— Аз — не извинявам — изсъска Виктор. И дори не успя да се учуди на злите и високомерни думи, които произнесе устата му, думи, които бяха смайващо искрени, защото светът се люшна.
…Пламъкът го обхвана. Биеше го, хапеше го, пареше. Зло, безпощадно… но безпомощно. Той бе по- силен. Далеч по-силен от всичките си врагове взети заедно. Но тяхната атака, тяхната злоба — всичко това изискваше отговор. Достоен отговор. Той плуваше през морето, а водата кипеше, покрита с пламтяща огнена ципа. Плуваше срещу дългите тесни кораби, високо издигнали своите мачти с черни платна, а още по-високо — орлоглавите си носове. Той знаеше, че е по-силен. И че ще е по-силен винаги…
— Виктор — каза Тиел. — Виктор…
Отваряйки очи, той я улови за китката, а с другата си ръка, без да гледа, пипнешком, сякаш чувстваше пламъка с цялото си тяло, изтръгна от огъня тлееща клонка. И с нея лекичко удари Тиел по рамото. Момичето изпищя и се задърпа.
— Сега вече — мир — рече й той.
Беше сигурен, че ако искаше, Тиел би му се изплъзнала с лекота.
— Стопли ли се? — запита тя, потърквайки рамото си. — Обличай се и да тръгваме. Не бива да се бавим, враговете изостанаха, но не задълго. Те ще намерят Пътеката. А преди мръкване трябва да стигнем скалите.
Виктор нервно се усмихна:
— Скалите? Няма проблеми, може и скалите. Може и до планините. Или към морето?
— Към морето ще ходим по-късно — сериозно каза Тиел. — Но първо към скалите. Не е далеч, но пътят е калпав. И лош. Твърде близо минава до Сивите предели.
Пределите! Знаеше за тях… или му се стори, че знае. Да я попита?
Не, за нищо няма да я разпитва. В тази игра, в която се предполагаше, че знае и разбира всичко, а в действителност не проумяваше нищо, се криеше свое си очарование. Щом са Предели, нека бъдат
Обличаха се, обърнали един на друг гръб. И сякаш това веднага върна ситуацията в делови коловози. Виктор криво-ляво изстиска долните си гащи, нахлузи си дънките. Дрехите бяха изсъхнали напълно, но обувките бяха влажни и свити, чувстваше краката си доста неуютно в тях. Но с това се наложи да се примири.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
До владенията на клана си Ритор реши да стигне по въздух. Да се мъкне пеш след всичко преживяно — само това липсваше! Часът на пълната му Сила бе отминал, но до най-ниското ниво на отлива и оставаше достатъчно време, за да покрие разстоянието между Пеещата гора и Зъба на Четирите вятъра.
Когато магията се задейства и меките въздушни струи подхванаха станалото почти безтегловно тяло, настъпи време за размисъл. Ритор бе недоволен от себе си. Напразно беше подозирал Лойя, а магьосникът не обичаше да греши в преценките си за хората, още повече когато ги познаваше отдавна. Ивер нямаше отношение към предателството. Някой друг бе издал Огнените на Торн, може би дори някой от собствения им клан. Не бе изключено, разбира се, предателят да е и сред Въздушните. Случвало се е вече. Още повече, че далеч не всички в собствения му орден споделяха мнението, че Драконите следва да се върнат. Спокойно можеха да го издадат… така да се каже, по идейни съображения.
Нямаше да е лесно да открие предателя. Но без това няма и надежда за отмъщение. Впрочем, поправи се Ритор, вече не става дума за отмъщение. То си е истинска война. Кланът на Въздуха и на Огъня не бяха обвързани със съюз, но за загиналите Огнени, Ритор също възнамеряваше да поиска сметка. Торн трябва да умре. И заедно с него в небитието ще последват всички, намирали се в разрушения замък. До един. Въпреки че това ще ослаби ордените на Средния свят пред прага на неизбежното нахлуване на Природените. Метежните нагласи следваше да бъдат смазани още в зародиш. Никой не трябваше дори да помисли, че кланът на Въздуха ще преглътне подобни неща.
Но Ритор бе наясно, че силите на клановете са приблизително изравнени. Може самият той да е малко по-добър от Торн, във всеки случай не се страхуваше от открит дуел, но Водният орден имаше много повече магове от втора степен и те бяха опитни. Казва си тежката дума съседството на ленните владения със Сивите предели, немирните елфи по границата, мъртвешките твари и други такива. Ако не бе отнела смъртта Таниел, братята Клат и Шати… Макар че, ако се стигне до открита борба клан срещу клан, един или двама, даже трима бойци в повече не ще изиграят съществена роля. Всичко ще речи случаят.
И тогава?
Водата и Въздухът взаимно ще се обезкръвят. Огънят няма да се сдържи да не отмъсти и вместо Четирите стихии срещу външния враг с пълната си сила ще излязат само мудните рожби на Земята. А такъв развой нищо хубаво няма да донесе.
Даже брегът да се взриви под нозете на Природените, планини да се издигнат пред армиите им и вулкани да им преградят пътя — ще е твърде късно. Прекалено късно. Само ако корабите на Природените бъдат пресрещнати в морето, така че до Средния свят да се доберат само жалки остатъци от нахлуващата армада, единствено тогава ще ги спрат. Иначе не ще издържат.
Ритор заскърца със зъби. Учудваше се на пробудилата се в него кръвожадност… и внезапно си спомни — именно такъв беше преди време, пиян от предвкусените порои гореща драконова кръв, които щяха да го облеят. Много години минаха оттогава, опиянението на бойното безумие уж се беше разсеяло — но не,
