дремеше си дълбоко в душата и чакаше часа си.
Торн е предвидил това, помисли си изведнъж Ритор. Въздухът няма да отмъщава. Защото срещу Природените кланът на Водата ще се сражава яростно и непоколебимо… стига хвърленото от Ритор оскърбление за звънкащото в кесията на Торн злато от родината не се окаже страшна истина.
И тогава остава само да се мре в битката.
Ако, разбира се, не дойде Дракон.
Ала Торн вече е повикал Убиеца… Малко вероятно беше Водният вълшебник да е излъгал. Маг от негово ниво би трябвало да разбира, че истината е далеч по-могъщо оръжие, особено, когато е употребено в точното време и на точното място.
Липсват ми правдиви вести, призна си с досада Ритор. Навярно Лойя имаше право и той беше допуснал небрежност, като пренебрегваше Котките. Да, те са хитри, те са коварни, те във всичко търсят собствена изгода, но ако се случи да съобщят нещо, сведенията им не се нуждаят от проверка. Никога.
…Зъбът на Четирите вятъра или просто Зъба, както го наричаха всички без изключение обитатели на Средния свят, се извисяваше над стръмен зелен бряг. Тук, близо до самото си устие, Синята река пробиваше стената на хълмовете и правеше широк завой покрай пронизалия земята каменен щик. Тук си даваха среща планинските гори и крайморските дюни, тук се намираше южната граница на клановете. Отвъд нея започваше Горещото море. На север лежаха планини, зад тях — територии на други ордени, после следваше Ферос — столицата на Земния клан. Топли степи, прекъсвани от гори, разорани ниви, градчета, селца, чифлици и паланки. А още по-далеч, зад степите, зад Зивашските мочурища, на стотици мили се простираше страната, където живееха хора, джуджета, елфи и множество други племена и раси, чиито имена биха съставили предълъг списък. И там има градове, ленни владения на клановете, замъци на васални князе. Там се е проточил Пътят на джуджетата. А още по на север, оттатък пръстена на Сивите предели, се намираха неусвоени, незнайни земи. Никой от ордените не искаше да живее там, всички бяха си избрали топлото приморие, което им напомняше за загубената родина. Далечният север остана необитаем и даже пристигащите от Опаката страна предпочитаха да се установят в южните земи.
Горите бяха обител на елфите, а планините, както се полага — на джуджетата. Цялата страна бе изчертана с желязната паяжина на Пътя и от мрежата извити като жълти змии тесни коларски друмища. В тези територии маговете се весваха рядко, особено от Стихийните кланове, само колкото да съберат данъците от всеки земеделец, занаятчия или предприемач — било търговец или ханджия.
Кланът на Въздуха неслучайно си беше харесал високата скала, отдалеч напомняща кучешки зъб. Острата неръкотворна кула бе естествено средоточие на бурната и непостоянна магия на атмосферната стихия. На това място се сблъскваха набралите скорост над безкрайната морска шир ветрове, като срещаха другите, поели сила от планинските висини. Каменното острие сякаш ги привличаше и те с лекота отдаваха енергията си — тук можеше да се лети дори в часа на пълния отлив на вълшебството на прозрачната стихия.
Тук се учеше да лети Таниел…
Ритор усети как сърцето му се сви от болка и незабавно си забрани да мисли за момчето. Няма да го върне. Може само да отмъсти. И въпреки че Ритор неведнъж и дваж се присмиваше на глупавите суеверия, според които душата на неотмъстен не намирала покой, сега магьосникът изведнъж осъзна, че вярва в това. Или силно желае да повярва — да не би, за да оправдае замисленото?…
Синята река очертаваше естествената граница на клана от изток. Даже заселилите се на края на гората съплеменници на Ритор не построиха на източния й бряг дори една плевня. Нямаше и мост, нито сал, никакъв превоз. Не разчистиха място за ниви или градини. И вече поколения наред на никой не му хрумваше да отмени неспирното бдение от върха на каменния Зъб, поне като махне наблюдателите на Изгрева. Никога преди от изток не бе идвал враг. Но пък не беше идвал и приятел, което навярно бе достатъчно основание стражата да остане.
Постройките се притискаха към основата на скалата. Предшественикът на Ритор настоя и постигна селището им да бъде опасано с каменна стена — малцина от тук правеха зидани укрепления, най-често предпочитаха дървени стобори. Някога, още преди войната, която бе съкрушила замъка Бхчи, в който трябваше да стане срещата с Огнените, от каменните кариери на левия бряг на Синята возеха материал на запад и на север за строеж на могъщи крепости. А сетне стана ясно, че мирът е по-добър от всякакви бастиони, разработката на каменоломните стана неизгодна и кариерите бяха изоставени. Е, малко камък за стените и кулите на Въздушните там все пак се намери.
Селището всъщност представляваше малък град между морето и планините. Бе чист и зелен — имаше достатъчно вода. Едноетажните къщи, потънали сред зеленина в периферията и покрайнините му, отстъпваха място на каменни две-триетажни сгради в центъра около площада, където се намираше пазарът и няколко обществени постройки — Храмът на Въздуха, училището, арсеналът, кметството и църквата.
Някога, преди векове, в градчето под Зъба пристигнал един монах францисканец. Беше фанатично вярващ. У дома едва не го изгорили на клада, а тук се оказал могъщ магьосник. И от негово време стоеше църквата на Светата Богородица на Неведомите Земи, основана и собственоръчно зографисана от същия този монах. На нея той посвети живота си. В клана на Въздуха верността се ценеше високо. Францисканецът се сдоби с последователи и християнската традиция не се прекъсна досега, макар че сериозно никой не вярваше. Въпреки това „малкият храм“, както наричаха църквицата, бе грижливо поддържан и посещаван.
Отвъд градските стени се разполагаха обработваемите поля, напоителните канали, ферми и чифлици, някои от тях на цял ден път от кръглите кули на градчето. И имаше още нещо — последната Пътна гара. Бе построена от джуджетата, когато стана ясно кой е господарят на тази страна.
Езерото бързо остана зад тях. Теренът постепенно се издигаше, гората стана по-гъста. Вървяха все по- бавно и по-трудно.
Не, няма такива места край Москва, няма и толкоз, каквото и да разправят. Но това вече бе престанало да учудва.
— Сега ще стигнем Кривата могила, а после Бялата — с тон на строга учителка каза Тиел. — Щом ги прехвърлим, ще се наложи да се спуснем в Гороломното дере. Тъкмо то е най-близкото място до Сивите предели. Трябва да сме много предпазливи. Затова пък после ще е по-лесно. Първо хълмове, след тях скали. До довечера ще пристигнем… само да успеем преди залез слънце.
Виктор не уточни защо е толкова важно да преварят залеза. Някак сам усещаше, знаеше че трябва да успеят, без значение от причината.
— Ти наистина ли се стопли? — запита Тиел, докато изкачваха Кривата могила, която според Виктор не беше по-крива от Бялата, пък и онази на свой ред не изглеждаше да е по-бяла от Кривата, но имената си имат собствена причудлива логика. — Ако вземеш да се разболееш… Не бива да се бавим.
— Няма да боледувам. Не бери грижа. Като дете веднъж по същия начин… се овъргалях в кал от петите до ушите и баба ми ме вкара в едно вирче.
Тиел се изкиска, а може би изсумтя.
— И водата там беше по-студена — продължи той, говоренето му помагаше да не обръща внимание на студа и на противното жвакане в обувките. — После изсъхнах… точно както ние одеве, край огън. А като тръгнахме към вкъщи, се позагубихме и излязохме към селото откъм стръмното… вече нямахме сили да заобикаляме. Баба ми някак слезе долу, а на мен ми нареди да скоча. Скочих. Тя ме хвана, ама бая страх брах.
— Бойна баба — вметна Тиел. Дали с одобрение, дали иронично, той не схвана.
— Ти по нещо приличаш на нея — неочаквано за себе си изтърси Виктор. — Навярно след половин век ще сте…
— Мерси! — изхили се момичето.
Няколко минути вървяха в мълчание. Той с пробуден интерес въртеше в паметта си споменатата уж забравена случка. Беше ли се опарил тогава край огъня? Не, това вече не можеше да си спомни. И въпреки всичко — прилича. Съществува, разбира се, закон за повтаряне на разни ситуации, за някакво подобие… ама чак толкова!
