— Какъв?

— Изрод. Копеле от човек и елф.

Обидната дума прозвуча от устните и като сух академичен термин.

— Искаш да кажеш… — Виктор се втренчи в застиналото бледо тънко лице, — че този е бил роден от човешка жена и елф?

— Не, разбира се! Елфите не си падат по човешки жени. Той е от елфка и простосмъртен мъж. Най- вероятно, резултат от изнасилване. Впрочем, възможни са и други варианти.

— Щом елфите не харесват обикновени жени, защо тогава…

— Тоя не е същински елф, а аз… още не съм съвсем жена. Обаче полуелфите не се гнусят от малолетни момичета. — С това интересът й към мъртвото копеле се изчерпа и тя се отстрани, приседна върху подаващ се от пръстта камък и протегна крака за отмора.

— Виктор — поиска тя, — претърси го, трябва да има кесия. Полуелфите мъкнат всичко ценно със себе си. Те не се доверяват на никого.

Претърсването на трупа бе неприятно, но изглежда необходимо. Тънките дрехи от зелена коприна криеха неочаквано голямо количество джобове, които Виктор старателно прерови. В един от тях намери две тънки като палачинки питки, сгънати като книжни свитъци.

— Дай ми едната — помоли Тиел.

Беше твърде гладен, за да не последва примера й. Даже тежката воня на пърлено месо не попречи на Виктор да сдъвче и преглътне питката на две-три хапки. Храната се оказа изненадващо вкусна, с рязък привкус на неизвестни подправки.

След малко откри и кесията на „изрода“ — тежка и кожена, пълна с шепа дребни монети, златни и сребърни.

— Трябва да има още една — рече Тиел.

Той пак провери мъртвеца и извади втората кесия. Оказа се по-лека и по-малка. Беше натъпкана с пъстро-блестящи камъчета.

— Май не им е било сефте да върлуват из Пределите — забеляза момичето.

Виктор с облекчение прекрати да тараши дрехите на покойника и се отдалечи. Бледото лице на убития сега изглеждаше умиротворено и нежно.

— Елфките навярно са хубавици?

— Да. Особено според човешките мерки.

Тиел не изтъкна очевидния факт, че спътникът й като че ли се е предал окончателно и вече й вярва безрезервно.

— И такива… мелези… навярно често се срещат?

— Ами! Все пак за масова поява на такива трябва взаимно желание… — Тя се позамисли и додаде: — Освен това, елфките не биха стигнали за всички.

— Онзи там — кимна Виктор към лежащия в безсъзнание бандит, — и него ли да претърся?

Тиел гнусливо се озърна към келявото вражле:

— Мечът му е калпав… Такива типове пари не завъждат… Довърши го и да тръгваме.

Тя се изправи, и без повече да погледне към разбойниците, закрачи по пътеката. Виктор постоя, подвоуми се, оголи ножа и се наклони над тялото.

Разбойникът се облещи насреща. Навярно отдавна се беше свестил, но се преструваше.

— Пощади ме, владетелю… — прошепна бандитът. — Милост…

Виктор замръзна. Разбойникът и не помисляше да се съпротивлява или да бяга. Лежеше си като овен в кланица и го гледаше — обречено, покорно.

— Ние не знаехме, владетелю…

Виктор косо погледна подир Тиел, но тя бе потънала в тъмнината на пътеката.

Притисна острието на ножа към гърлото на бандита. Показа се капка кръв. Трябваше, длъжен беше да го пречука… усещаше, че е наложително. Или може би има и друга възможност?

— Ти си мой роб — изрече Виктор.

— Да, владетелю…

— Животът ти не струва нищо.

Клетникът очевидно смяташе същото.

— Върви си — нареди Виктор, прибирайки ножа. — И предай на всички онова, което си длъжен да предадеш.

Без боязън загърби разбойника. В очите на помилвания имаше нещо повече от обикновения страх пред по-силен воин.

— Аз съм твой роб… — настигнаха го думите на разбойника.

Тиел го чакаше, не беше се отдалечила на повече от двайсетина метра, точно където смрадта преставаше да се усеща.

— Сигурно си прав, Виктор — каза му тя. Гласът й бе някак притеснен и виновен. Взе спътника си за ръка и известно време вървяха така, без да продумат.

После момичето промълви:

— Прости ми, че ти давах съвети…

ГЛАВА ПЕТА

Дерето ставаше все по-плитко, докато накрая не изчезна съвсем. Гората намаля и почти изчезнаха повалените дървета. Под беззвездното, закрито от облаци небе, Виктор и Тиел в пълна тъмнина излязоха към някакво подобие на път. Земята беше утъпкана дотолкова, че по нея не растеше нищо, макар че създаваше впечатление на отдавна изоставено място. Светлата лента на друма контрастираше с околните треви и храсти и улесняваше вървенето.

— Това е старата търговска пътека — съобщи момичето. — Преди по нея минаваха керваните към южните пристанища. Сетне Пределите разкъсаха друма и пътеката тръгна да ги заобиколи. А тук… оттук и да тръгне някой, предпочита да прекоси гората през дерето.

Виктор се опита да си представи всичко на карта. Гора. Дере. Пределите. Опиращият в тях друм.

— А накъде отиваме?

— Към Пътя. Нали ти казах, тук има едно малко селище. Почти всички градове в околността са изоставени. На никой не му се живее край Сивите предели. Ала Пътят не можеш да го поместиш толкова лесно, колкото пътеката за кервани.

Да бе, пътека. По тая „пътека“ спокойно биха се разминали дори самосвали. Да речем Кразове.

Подир гората и дерето вече бе много по-лесно да се върви. Пък и онази дребна питчица, отнета от мъртвия полуелф, по неочакван начин беше успяла хем да го засити, хем ободри, сякаш като чашка силно кафе.

Пътят — абе направо шосе, глината бе по-здрава и от асфалт — лъкатушеше между хълмовете. Гората ставаше все по-рядка. Дори се създаваше илюзия, че се съмва, развиделява се като че ли. Виктор хвърли поглед към часовника си. Фосфоресциращите искрици на стрелките обаче твърдяха, че няма и един час след полунощ.

— Още колко? Далеч ли е?

— Не. Трийсетина минути — безгрижно откликна Тиел. Навярно не виждаше нищо особено в подобни нощни разходки и повече не очакваше опасности. — Потърпи още.

Виктор само изсумтя от досада, но нищо не каза.

— Аз, разбира се, малко надцених силите ни — самокритично призна момичето. — Не се сетих, че ти е трудно да вървиш след мръкнало.

— Ти да не виждаш в тъмното?

— Да, разбира се.

— Може и ти да си полуелфка? — почти сериозно подхвърли Виктор.

— Не, какво говориш. Жени-полуелфи няма. Никога не е имало.

Той понечи да поразсъждава на глас, че очевидно фенотипното проявление на „елфидността“ е твърдо вързано с пола, тоест с „мъжките“ хромозоми, а може би даже, да речем, по силата на същото явление

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату