Виктор се въздържа от въпроси относно тази странна абстиненция у мъртъвците, понеже се опасяваше, че ако пита, Тиел може и да му отговори, а тогава ще се наложи да повярва още в нещо, вече съвсем безумно… Макар че, в сравнение със самото явление „бродещи трупове“, неприязънта им към алкохолната воня наистина е дреболия, която не заслужава особено внимание.
Друмът плавно се превърна в улица. Под нозете си вече не усещаха утъпкана пръст, а прецизно напаснати павета. В градчето беше по-светло. Въпреки късния час, прозорците на множество къщи светеха, пред някои дори горяха фенери. Виктор жадно се оглеждаше, мъчейки се да открие характерните черти на този свят, които рязко да го различават от собствения му. Търсеше нещо мистично или поне средновековно.
Къде ти!
Спретнати къщурки на два-три ката. Първият етаж обикновено иззидан от камъни, нагоре — дървения. Прозорците — остъклени. Фенерите… хъммм… Под дантелите от ковано желязо личаха матови плафони, но светлината отвътре беше твърде равномерна, нетрепкаща.
Окончателно доуби илюзиите му обикновеното копче за електрически звънец, което различи до вратата на една от къщите. То се намираше тъкмо там, където му бе мястото!
— Тук имате ток?! — възкликна обвинително Виктор.
Тиел учудено го изгледа и той неволно сниши тон. Под уличното осветление лицето на момичето беше изморено и почти сиво.
— Е, и?
— Ама как така?
— Че защо не? Да съм ти казвала, че тук ползват лампи с тюленова мас или брезови факли?
— Не, но… Щом тук… — Виктор заекна, отчаяно търсейки думи. — Тиел! Мога да повярвам, че има инакъв свят, дето е обратната страна на реалността. Господ знае защо, но мога! Да, тук елфките, дето все не достигат, спят с хора! И мъртъвците бродят зад Сивия си предел, а пък Пределът е изграден от чародеи и вълшебници!
Тиел снизходително се усмихна.
— Обаче в такъв случай — продължи протеста си той, — тук не може да има техника! Електричество, звънци, машини!
Над тях тропна отварящ се прозорец и зъл глас разкъса нощта:
— Абе какво става, винаги ли като пийнете, трябва да се освините… Я се разкарайте оттук!
Разгорещен, Виктор едва не отвърна, но навреме размисли и се отказа. Първо, позицията му за кавга не беше тактически изгодна, пък реално погледнато, наистина не беше прав…
— Виктор — меко промълви Тиел, — ти си уморен. Хайде…
И той послушно, все едно наистина бе подпийнал мъжага, воден от благовъзпитаната си дъщеря, последва момичето.
— Това е възможно — уговаряше го тя. — Това е Средния свят, разбираш ли? Тук всичко е възможно…
Спряха пред дълга двуетажна постройка. Тя бе цялата от камък.
— Хотел — поясни девойката.
Той искаше да се заяде и да я поправи: „Хан“, но прехапа език. Тиел уверено отвори вратата и те влязоха вътре.
Малък салон, стените от червени глеждосани тухли, по тях окачени семпли, но пъстри бродерии. От едната страна — редица масивни твърди кресла. От другата — внушително голяма маса, зад която седяха двама души. Няколко врати, вита стълба водеше на горния етаж. Нищо необикновено, нищо екзотично. Така навярно би изглеждал малък семеен хотел нейде из Европа. От тавана висеше кристален полилей. Виктор обречено въздъхна, откъсвайки очи от електрическите крушки.
— Добър вечер! — звънко каза Тиел.
Насреща им, иззад масата се надигна хърбав червенокос младеж, облечен в измачкан безличен костюм и смачкана сива барета. Изглеждаше малко смешно, но не и странно.
— Добър вечер, момиче — с гъст баритон отговори младежът, който огледа Тиел втренчено и бързо, но като цяло равнодушно. Ала на спътника, той отдели далеч по-придирчиво и по-голямо внимание.
А Виктор не откъсваше взор от другия, който остана да седи.
Беше елф.
И вече не му трябваха никакви коментари, за да схване разликата между елфи, копелета-мелези и хора. Добре че преди това бе видял полуелф, затова контрастът не го шокира толкова.
Косите на седящия приличаха на златна пяна, варак на стружки, небрежно подредени в прическа. Лицето не правеше впечатление на туберкулозна гаснеща хубост — просто бе нечовешко, неземно, съществуващо според някакви свои канони на красивото. Тялото бе тънко и грациозно, но не би го нарекъл крехко, просто не му се връзваше подобно определение. Елфът бе нещо друго, неизмеримо далечен от хората. Ако е вярно, че Бог е изваял човека от глина, за елфите материал му е била може би изворната вода.
Ала тънките пръсти на елфа с нехайна грация придържаха оперение на стрела, вече легнала върху тетивата на малък тънък лък. Това, че оръжието лежеше на масата, хич не успокояваше — Виктор бе сигурен, че стрелата би могла да щръкне от гърдите му след не повече от половин секунда.
— Откъде идете, пътници? — поинтересува се червенокосият.
— От юг, минахме покрай Сивия предел — отговори Тиел. Изглежда въпросът не изискваше точен отговор.
— Нощем покрай Пределите? — с известно уважение запита младежът. — Храбри хора сте.
Той пак погледна момичето, вече по-внимателно, и лицето му едва-едва трепна. Сякаш я беше познал. Погледна отново с учудване, наистина я бе познал.
— Какво ще пожелаете? — червенокосият вече беше въплъщение на учтивостта. Елфът леко обърна глава, любопитно се озърна към другаря си и махна ръце от лъка си.
— Стая.
— Една или две?
— Една.
— С едно легло или две?
— Две.
— Ток, вода?
— Най-добрата стая.
— Разбира се, уважаеми. Дерси, осми номер!
Не, това не беше страхът, обзел пощадения от Виктор разбойник. По-скоро стъписване, когато човек не е сигурен дали се досеща правилно, но смята за по-голямо благо да се застрахова от грешки.
— Ето, заповядайте… — младежът пое от ръката на седящия елф два пръстена с масивни ключове и с лек поклон ги приподнесе на девойката. — Какво още бих могъл да сторя за вас?
— Гладни сме… — жално рече Тиел.
— Барчето още работи — червенокосият кимна към една от вратите на салона. — Или ще искате да занесем вечеря в стаята ви?
— Не, благодаря, ще се отбием там — и Тиел подхвърли на Виктор: — Ти ли ще платиш?
Виктор мълчаливо извади трофейната кесия и вдигна вежди към младежа.
— Една жълтица.
Елфът едва чуто изхъмка.
Виктор му подаде една монета, която му заприлича на златна. Паричката нямаше никакви надписи, освен изсечена от двете й страни страховита драконска муцуна. Червенокосият пое жълтицата, очевидно смутен, скри очи и бърже пъхна монетата в джоба си.
— Стори ми се, че не приемате стари пари? — полюбопитства Тиел.
— Не, разбира се, че приемаме — младежът косо погледна елфа и направи гримаса, с която явно призоваваше другарят си да си трае. Това никак, ама никак не се хареса на Виктор, но — ох! — би било неразумно да се намесва.
— Хайде, искам да ям… — Тиел задърпа спътника си към барчето. Елфът така и не обели нито дума,
