Не е време за дракони

Слушалата го в гробовна тишина тълпа в миг избухна от яростни вопли и възклицания. Ритор видя стиснати и вдигнати нагоре юмруци, погрознели от омраза лица, изкривени от гняв и жажда за отмъщение устни. Крясъкът „Смърт за тях!“, изтръгнал се от стотици гърла, се понесе навред, подхванат от вятъра. И Ритор знаеше, че в този момент даже работещите в отдалечените ферми са зарязали всичко и с тревога се вслушват в пълните с ненавист пориви.

„Война!“ — носеше се над площада беззвучният вик на къщите. Война и смърт за всички тях! — пригласяха скалите. Огън и гибел връз главите им! — повтаряха горите.

И единствено мъдрата ленива река този път премълча.

А морето пък и без туй никога нищо не казваше.

Когато най-сетне бушуващият ураган викове поутихна, Ритор вдигна ръка.

— За всичко това, както повелява законът на клана, ще приказваме на Съвета на ордена ни — обърна се той към хората. — Аз ще помисля. И вие също помислете. Утре призори ще сравним нашите решения.

„Не се съмнявам, че ще изберат войната — шавна бърза мисъл. — Твърде добре знаят тук за враждата ни с Торн. Клановете и преди са се сблъсквали, открай време… но нападението е нападение, вражда с Предводителя на клана е вражда с целия клан. Орденът ще се изправи на бран като един. И войната ще стане неизбежна. Сами ще отворим пътя за Природените…“

Преглътна мъчително. Но дори не му хрумна да скрие от събратята си истината. Може би когато прегори първият изблик на гняв… тогава ще успее да успокои своите.

Защото хабенето на сили в разпри с могъщия Воден клан, в който повечето хора, то е ясно, нямат никаква вина за случилото се, не е добро решение. Трябва да бъде унищожен привиканият от Торн Убиец на Дракони. Тези думи на Водния не бяха под съмнение — такива изявления не се хвърлят без причина.

И не е важно вече, че Убиецът най-вероятно също не е виновен. Обикновена сметка — един живот срещу хиляди. Друго решение? При което никой да не загине? Уви, не сме на упражнение по етика, съжалявам.

* * *

…Струваше му се, че никога няма да заспи. Когато умората е прекомерна, организмът се заинатява и в собствена вреда отказва да намери почивка в съня. Все едно казва: измъчвай се, измъчвай се, да знаеш друг път как да се гавриш и насилваш тялото си, така ти се пада! Виктор знаеше, че това е всичко на всичко ефектът от прекомерното ниво на адреналин и ендорфини в кръвта, повишена активност на йонните канали и превъзбудени синапси… но разбираше това с разсъдъка си. Ала другата, ирационалната половина на съзнанието, кой знае защо, продължаваше да дудне своето: съдбата те предупреждава, съдбата! Да не спиш тази нощ, не спи, не спи, не спииии!…

Преди за елфи и за елфките, които все „не достигали“, за джуджета и тем подобни беше чел в долнопробни фантастични книги. И то рядко, предпочиташе по-сериозна литература, но когато нямаше друго под ръка за уплътняване на времето при пътуване… А ето че сега лежи в легло, което се намира в хотел, пазен от съвсем автентичен елф! Хм, щом елфите са такива като онзи бодигард, какви ли тогава са елфките? Елфийки, елфиянки, елфеси, елфийченца и елфойки… интересно, а какви би трябвало да бъдат полуелфките? Дали наистина не съществуват? Разбираемо е защо елфите много-много не си падат по човешки жени, но пък мъжете-хора… Виктор се приповдигна в леглото, подпря се на лакът. Тиел кротко спеше, като тихичко посвиркваше като мишле. Той се заслуша в дишането й, после отново се просна на възглавницата. Сети се за одевешните разбойници и за нещастника, просещ пощада. Как точно се беше изразил? „Аз съм твой роб, владетелю…“

Владетел…!

Откъдето и да се погледне — звучи приятно. Всеки би искал да го чуе за себе си, защото всеки тайно се мисли за неразбран и неоценен, смята, че е по и най от другите, само дето заради всякакви зложелатели и завистници не може да се прояви както е редно, да им покаже на всички… Не е удивително, че ласкателството е сред най-ефективните човешки оръжия.

Виктор не усети кога дойде сънят. Умът оставаше ясен, мислите — оформени и определени. Размишляваше, беше се вглъбил в себе си, затова малко се изненада, когато се озова на непознат бряг. Пясъкът абсолютно белееше. И не това бе най-учудващото, макар че такава белота на Земята… — на Опакото… би могла да се изнамери навярно само на северния полюс. Да, пясъкът беше бял, докато водата — синкаво-черна. Сякаш бе истински петрол. Виктор даже понечи да потърка очи, но тутакси проумя, че учудването му е глупаво. Така и трябва да бъде тук. Сънищата са особено измерение.

Погледът му се плъзна по бреговата ивица и се насочи към морето. На половин километър навътре водата ставаше алено-червена като слънцето по ветровит залез. Още по-надалеч, под самия хоризонт, ярко блещукаше зеленина — може би шеги на атмосферната рефракция. Слънцето вече се беше скрило, но небето светеше — по-силно край хоризонта, докато от точката на зенита вече надничаха срамежливи звезди.

Плътно над брега надвисваха планини. Не обикновени, обичайни за човешкото око, а дълъг строй математически правилни фракталии — това Виктор разбра след кратко взиране. Всяка „планина“ някак приличаше на исполинско дърво — святкащ полупрозрачен „ствол“, поне петстотин метра висок, идеално правилни стени на „короните“, всяка разделена на три части, средната е основа за още един триъгълник, но по-малък, и така до безкрай… Към морето странните образувания бяха обърнати с гладките си, без израстъци, сякаш срязани стени.

Между тези съоръжения или природни феномени се точеха дълги езици на обикновена висока и остра трева, подобна на острица. Още по-нататък се виждаше гора. Лилава гора, а на места дори просто синя, сякаш в този свят съществуваха други механизми за фотосинтеза.

Над края на гората Виктор забеляза виещ се дим.

Тръгна към него — какво друго му оставаше?

През цялото време се вслушваше в усещанията си. Странен сън. Прекалено наситен с цвят и реализъм. Дори лилавите листа и черните вълни изглеждаха убедително, бяха истински, уместни. Насън обаче всичко изглежда правилно и естествено. Но защо тогава чувства чуждостта на заобикалящия го пейзаж?

Кофти работа. Поне насън да се отпусне, ама не!

Пристъпи крачка, две… и изведнъж разбра, че тук все пак му харесва. В тялото нахлу опияняваща лекота, все едно въздухът съдържаше повечко кислород. Малко приличаше на дълбочинно замайване — но нали не се намираше в дълбокото!

Едва се сдържа да не се втурне в бяг.

Широколистната „острица“ покриваше целия бряг. В шубрака й нямаше никакви пътеки. След като се убеди, че острите стебла не са в състояние да пробият дънките, Виктор с удоволствие нагази тревата и пое направо.

След малко съзря източника на пушека — димът се издигаше над широка ниска стряха на едноетажна посплескана сграда, построена от розови каменни плочи, доста окадени, покрити с тлъст слой сажди. Широкият нисък комин — и защо са го направили така? Тягата е никаква… — бълваше пушек. Димът беше, както се полага, гъст, на кълбета и черен. Около къщата гнусно вонеше на кисело, сякаш вътре се намираха отворени чанове с димяща солна киселина, или, да речем със сярна. Разяждащите пари нахлуха в ноздрите, Виктор се задави, закашля… по-точно тръгна да кашля паметта му. А той силно издиша, пъдейки от дробовете си тази гадост, която, разбира се, нямаше нищо общо с познатите киселини.

„Това е отрова“ — внезапно се досети той. Отрова, при това напоена с магия. Но пък неизвестно защо тя не вредеше на Виктор.

Къщата нямаше врата. Само широка тъмна пролука, зад която в сумрака нещо мъждиво и равномерно припламваше.

— Хей, има ли някой? — полугласно попита Виктор.

Огънят в недрата на къщата уплашено замига и угасна. И тозчас се разнесе гневно ръмжене,