нито благоволи да се изправи. Очевидно между него и червенокосия зрееше сериозен разговор…
Зад вратата на „барчето“ бе тихо и неочаквано прохладно. Виктор замря на прага, изумен от мисълта, че одевешната му, несериозна впрочем мечта се превръща в реалност.
Към половин дузина масички, застлани с бели покривки, върху тях — подредени прибори от сребро, чаши от кристал, чинии от снежнобял порцелан… И никакви други посетители. Никаква електрическа светлина — свещи в масивни свещници по стените. Дразнещо гъделичкащ аромат на ястия се носеше навярно откъм неплътно притворената врата на кухнята. Малък висок бар-плот, зад който бяха строени бутилки с непознат вид, но с еднозначно разпознаваемо съдържание. На високо столче седеше и, подпрял глава в плота, спеше набит мъж, който носеше нещо като полувоенна униформа.
— Уха… — само успя да измърмори Виктор. Идеше му да разтърка очи. — Тиел, ако ми беше казала… какво ни чака… щях да вървя два пъти по-бързо.
— Че аз откъде да знам, че ще се сдобием с пари? — сви рамене момичето. — Стопанино!
Зад бар-плота се открехна вратичка и от нея бързо изскочи красива девойка, малко по-възрастна от Тиел, може би шестнайсет или седемнайсет годишна. Бе ярка, но не от грим, а по природа. Тиел леко се смути.
— А къде е уважаемият Конам Мълчаливеца? — попита. — Нима вече спи?
Между двете девойки тутакси увисна напрежение.
— Татко спи вече от три години — сухо каза барманката. — Аз не съм толкова мълчалива колкото беше той, но това ми е единственият недостатък.
— Извинете — Тиел наистина бе засрамена. — Ресторантът на Конам бе прочут по целия Път…
— Той и сега не е загубил славата си. Нито е сменил името си.
— Много сме уморени и гладни — предпочете да се намеси Виктор. — Ако няма скоро да затваряте…
Красавицата намръщи чело:
— Кой затваря пред гости! Храна, вино? Какво ще желаете?
— Какво биха могли да поръчат странници, минали в полунощ покрай Сивия предел? — реши да се понадуе Виктор. Девойката одобрително кимна.
— След малко ще ви донесат…
Тя изчезна, а Тиел с тъга погледна спътника си и въздъхна:
— Ех, готин чичко беше…
— Конам ли?
— Той, да. Великолепен боец. Авантюрист! Е… такива много ги има. Като остаря, купи това ресторантче и го кръсти „Кралството на Конам Мълчаливия“. С него се прочу по целия Среден свят.
— Забавна кариера.
— Славата не се печели непременно с меч… — въздъхна момичето. — А пък щерка му хич не я помня.
— Минавала си оттук?
— Да, но беше отдавна.
— Онзи младеж май те познава.
Тиел припряно сви рамене:
— Може би. Чудо голямо.
Дъщерята на Конам се върна. Без излишни приказки извади изпод бар-плота два високи бокала, първо сипа в тях червена течност от стъклена кана, а после ги допълни от три различни бутилки. Свърши много бързо, но толкова ловко, че коктейлът в чашите не се смеси, а остана на четири слоя.
— Пийнете за апетит — предложи стопанката на заведението.
Виктор седна пред бар-плота, а до него се настани Тиел. Той взе бокала и придирчиво погледна през него към пламъчето на близката свещ.
Четирите цветни слоя се полюшваха, бавно прониквайки един в друг. След няколко секунди Виктор с изумление забеляза, че течността се превръща в седемте ивици на слънчевия спектър.
— Ах! Вие умеете да правите „Сънувана дъга“! — възкликна възторжено Тиел.
Барманката прие похвалата благосклонно.
— Казвам се Рада.
— Рада, чувала съм, че Конам се беше заклел, че никому не ще издаде тайната на този коктейл!
— Татко удържа на думата си. Даже на мен не ми я разкри. Аз сама възстанових рецептата.
Виктор предпазливо отпи глътчица. Напитката бе явно алкохолна, но със съвсем необичаен вкус. Освен това коктейлът ободряваше веднага, като заедно с това отпускаше тялото.
— Няма нищо по-добро за уморен пътник от „Сънуваната дъга“! — заяви Тиел. — Ах, защо Конам толкова късно намери призванието си. Какви чудесни напитки измисляше само!
Виктор се стресна, че Рада може би ще се засегне, но барманката кимна в знак на съгласие:
— Да, така е. Аз пък не възнамерявам да се пилея. Наминете сутринта, ще ви почерпя с по едно „Кипящ ден“ за сметка на заведението. Той е по моя рецепта. Оценен е от самия господин Анджей.
— Магът на Земните? — заинтригувано попита Тиел.
— Да, бившият Върховен на клана. Отби се тук, когато пътешестваше из Снежните степи. Един такъв хилав чичко, плешивичък… — Рада зашепна. — Като го гледаш, абе съвсем като другите. Някои от нашите ловци или дърводелци имат бая по-представителен вид. Да се чудиш къде душа носи… Ама как пиеше — чудо невиждано!
Дали нощните посетители й бяха станали симпатични, или красавицата беше решила, че бизнесът е над всичко, но първоначалната й студенина и резервираност изчезнаха напълно.
— Ей сега ще ви обслужат — съобщи тя. — По парче пушена риба, малко зелена салата, сок и пастет от миди. Това ще е най-добрата вечеря, повярвайте ми. Задълго ли ще отседнете?
— Не — искрено съжали Тиел. — Утре ще отпътуваме.
— Останете поне за обед. Елфическа супа, пъдпъдъци с тесто и — билковото вино на Мечешкия клан. Няма да пропускате такова нещо я! — Рада се усмихна и пак се скри зад вратата.
— Да, мълчаливостта не влиза в списъка на пороците й — отбеляза Виктор.
— Точно казано — съгласи се Тиел, допивайки коктейла си. — А, да… ти нали утре си щял да се връщаш? Кога — сутринта или следобед?
Виктор не свари да измисли подходящ отговор.
Роден край. Тук си се появил на света, тук си израснал, Ритор. Тук си учил. Оттук си поел на станалия знаменит — за знаещите — поход, пак тук си се завръщал… без да мислиш и подозираш, че ще настъпи онзи ден, в който ще се наложи със собствените си ръце да поправяш стореното. Стореното от теб самия. Стореното, което преди бе почитано като най-великия подвиг.
Естествено, забелязаха го отдалеч. Той и не се криеше, пламтящата аура на стиснатия от Силата въздух бе видима за маговете от клана на много мили разстояние. Затова когато той прибра крилете си и кацна пред стълбището на магическата школа, която по съвместителство му служеше и за дом, вече го чакаше цяла тълпа народ. Всички мълчаха. Знаеха, че се е случила беда.
Погледът на Ритор потърси сред притичалите насам хора майката на Таниел. И не му стигнаха силите да издържи скръбния укор в очите й. Вълшебникът сведе глава. Да. Не успях. Не опазих. Не защитих… и всякакви думи вече бяха безполезни.
Но въпреки всичко Ритор започна да говори. Не биваше да съществуват тайни от своите. Водата е изкусна в магията за заблуда — също както и Въздухът — и враговете ще побързат да разгласят всичко недоизказано или премълчано, но ще го разгласят лъжливо.
Кратко, без нищо да пропуска, Ритор разказа за схватката с Торн и неговите хора в изоставения замък, за предателството, погубило Огнените, за това как с презрение към обичаи, клетви и традиции Водните се гласяха да го премахнат на бала при Лойя Ивер…
— И какво ще правим, братя? Как да постъпим? Да премълчим, да изтърпим и да се покорим ли? — завърши речта си.
