полуелфките още в ембрионалната си фаза претърпяват транссексуална мутация, а дали пък направо не мрат… но някак не излизаше да приложи генетиката към елфите.
— Тогава откъде такива таланти? С бандитите например, изглежда бях наравно — на тях също им пречеше тъмнината.
— Виктор, нима не мога да имам тайни?
С този аргумент нямаше смисъл да спори.
— Тогава поне кажи къде живееш.
— Защо пък?
— Как защо пък? Нали щях да те заведа у вас. Обещах ти.
Този път успя да я обърка и стъписа.
— Добре, ще ме заведеш. А сетне какво ще правиш?
— Ще се върна у дома.
Тиел дълго мълча, преди да зададе следващия си въпрос:
— Ей така, просто ще се върнеш? Ти вече повярва, нали? Убеди се? Разбра, че светът може да се разглежда не само както беше свикнал. И искаш… да се върнеш? Там, в града, в своя идиотски дом, да дишаш вонята и да се занимаваш с глупости…
— Тиел! — прекъсна я рязко. — Аз живея там. Проумяваш ли този факт? Там са моите роднини и моите приятели. И моята професия, която, прощавай, е по-приятна от това да… да режа гърлата на хората.
— Но ти си… — тя отсечено замлъкна. — Виктор?
— Е?
— Дали не съм сгрешила? — замислено рече момичето.
— За кое?
— За теб, за кое! Виктор, та ти си длъжен да живееш тук! Не схващаш ли? Когато някой престава да съответства на своя свят, светът го отхвърля. Запраща го в опаката си страна. Мислиш ли, че в твоята къща всичко около теб се повреждаше случайно?
— Така. — Виктор спря, улови в мрака тънкото рамо на Тиел и завъртя девойката към себе си. — Хайде, казвай. Стига недомлъвки.
Тиел засумтя като най-обикновено момиче, на което пречат да играе на тайни и загадки. Той продължи сурово:
— Струва ми се, че търпението ми се изчерпва. Изчерпа се вече. Отначало прибирам откачено девойче, което вижда на тъмно, изцелява си раните за една нощ, не страда от никакви комплекси, задръжки и емоции. После се влача с нея в гората, бягам от някакви кретени и се озовавам неизвестно къде. Скачам в ледена вода, тичам гол около огън, слушам истории за различни светове, вървя нощем на някъде. Плаша се от ходещи мъртъвци, трепя разбойници! И на всичко отгоре — цялата тази работа трябва да ми харесва, а?
— Какво искаш, Виктор?
— Обяснения.
— Ти не принадлежиш на Света на Опакото.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Иначе не би преминал тук. Но не това е главното. Ти си необходим на този свят. Много необходим.
— И ти дойде, за да ме отведеш по пътеката между световете?
— Да. Ти вероятно би могъл да пристигнеш тук и сам. Обикновено така става с хора, които почват да гледат на света по-различно. Рано или късно те намират пътеката и се появяват тук. Но ти си прекалено важен и не биваше да се осланяме на слепия случай. Помниш ли онези, които ни пресрещнаха при прехода? Ако беше сам, те щяха да те убият.
— Ами ако си бях останал в своя свят?
— Все едно. Биха те премахнали за всеки случай. Пък и ти не би останал. Такива като теб — не остават.
Виктор се разсмя:
— Благодаря, момиченце. Ето какво било. Значи ти си ми помогнала. Спасила си ме.
Раздразнението го обливаше с все по-високи вълни. Навярно умората си казваше тежката дума. А може би вината бе на изплувалото в паметта му бяло тънко лице на убития от него полуелф…
Тиел не усети промяната в настроението му и простичко рече:
— Това е моето задължение — да помагам на пристигащите от Опакото на света… Е, да вървим. Зад онзи завой е селището.
Пътят се огъна, като примка заобикаляйки поредния хълм. А дали това бе хълм? Може би бе могила? Нещо прекалено симетрични изглеждаха очертанията му в мастиления нощен мрак. Всъщност, какво значение има… Виктор бе преситен от приключения. Някак се смачкаха и избледняха в далечината обичайните му грижи и проблеми, изобщо не го тревожеше мисълта, че утре няма да иде на работа. Но домът му, малкият апартамент с отлепващи се тапети, с изгорелия телевизор и хлътналото канапе — не го оставяше на мира. Зовеше го, будеше копнеж. И нека пак се отвиват бушоните и експлодира телефонът. Въпреки всичко това е неговият дом. Неговата крепост. И няма да се налага да стиска в юмрук меките като свила коси на копелето-полуелф, за да му извие врата…
— Дявол… — прошепна Виктор. — Дявол да ме…
Ето значи как било! Не веднага, не в същия миг, когато кръвта гори от адреналина, а от гърлото излита рев на звяр. Тогава е допустимо всичко — и да убиваш, и да пребъркваш джобовете на убитите, и да плюскаш намерената върху още топлото тяло храна, вдишвайки смрадта на запечено човешко месо. И после, чак по-късно, в тишина и тъмнина ще припълзят уплашено отскочилите назад хилядолетия на цивилизацията. Ще се върнат, ще те потупат по рамото и с укор ще надникнат в очите ти.
Тиел мълчеше, дори и да се сещаше какво става с него. Е, мерси и на толкова. Двамата забавиха крачка по нанагорното — друмът сякаш му беше омръзнало да криволичи и пердашеше направо през хълма.
— Ето го градчето — посочи Тиел. На стотина метра напред мъждукаше разпиляна купчина светлинки. Виктор се позабави, за миг усещайки, че е разочарован. Само след няколко минути щяха да са в селището.
— Мислех, че ще трябва да се скача… да се катерим… — призна той.
— Защо?
— Де да знам…
Подсъзнателно очакваше и кучешка гюрултия, но те приближиха градчето в пълна тишина. Възможно ли е в този свят да няма кучета? Така, както в нормалния свят липсват елфите, така тук митични същества можеше да са псетата…
— Стой — Тиел спря и се вкопчи в ръката му. Някой идеше насреща.
Виктор положи длан върху дръжката на ножа. Среднощният минувач се приближаваше. Дочу се шумното му дишане, неравномерно отекващите стъпки. Виктор се отпусна.
Поне алкохолът присъстваше и в този свят.
— Тц… няма да ида по късия път — чу се откъм окъснелия гуляйджия. Той или ги беше забелязал, или беседваше със себе си. — Не… Ще мина през дерето. Там е, хлъц, тъмно, мокро, страшно… Там са стръмни и хлъзгави бреговете… Там духат ветровете!
За вятъра грешеше, но с другото Виктор бе съгласен. Пияният напевно излагаше плановете си:
— Ще мина през дерето… И ще ми стане гот! И ще… ъъъ, изтрз… изтрес… изтрезнея!
Мина покрай тях, без да покаже, че ги е видял. Виктор не различи лицето му, само разбра, че човекът е едър, със солидно шкембенце и бая висок на ръст. Пияният позабави крачка, дори спря и с тъжно недоумение изтърси ни в клин ни в ръкав:
— Оловни топчета! Брейиии…!
Виктор прошепна на спътничката си, като наведе глава към ухото й:
— Да го спрем ли? Такъв наквасен — и през онова дере…
— Точно какъвто си е, без грижи ще мине — нехайно отвърна Тиел. — Пияните съдбата ги пази. Пък и мъртвите не понасят да им смърди на джибри!
