продължителна разярена рулада, от която се сглоби нещо от рода на „Кой смее?!…“, само че невероятно по-изобретателна по изказ, с многобройни препратки към роднините на нахалника до дванайсето коляно. От тъмнината се изтърколи ниско, много дебело човече с необятно шкембе, с широки плещи и червена мутра с гъсти рошави вежди, почти провиснали върху лицето. Носът на стопанина на къщата беше украсен с безброй алени и синкави жилки. Киселият отровен мирис веднага се смени с до болка познатия дъх на пиянде, сякаш от същия незабравим водопроводчик от комуналните услуги.
— Ти кой си бе? — заръмжа дребосъкът. Ленената му риза и панталонът от същия плат бяха петносани с лекета и изгаряния. Но на ръцете си носеше тънки хирургични ръкавици, от вида на които Виктор загуби дар слово.
— Езика ли си глътна, неграмотник такъв? — хокаше го през това време стопанинът на къщата.
— Млъкни — изведнъж кресна Виктор, стъписан от себе си. — Как смееш да ме държиш на прага?!
Дебелакът тутакси се изпоти. Отстъпи, но не сведе очи.
— Бре, знатен гостенин довтасал — бавно каза през зъби, смъквайки ръкавиците си. — Знатен и рядък… Ами заповядай, щом си дошъл, няма да те гоня я. Ароматецът ми обаче, надали ще ти допадне… ама не ми връзвай кусур, след като си се явил неканен.
Ако и да изпитваше страх, дебелакът умело го криеше. И вероятно си падаше побойник. Уж покани дошлия да влезе, пък стои на входа, запълнил го с целия си ръст.
— Зле посрещаш гости — нагло рече Виктор, самият стреснат до немай-къде от нахалството си. Впрочем, нали това е сън… само сън?
— Ами както мога — озъби му се дребосъкът. Мъките му с ръкавиците най-сетне се увенчаха с успех и той ги запрати в някакво буре, от което се разнесе отвратително съскане и изригна пара, след като те пльоснаха вътре. — Как там казваха у вас? В гимназии не сме обучавани…
„Да де, разбира се, че спя!“ — рече си Виктор. Инак откъде този местен обитател е чувал за „Златния телец“?4
Ухилен, стопанинът зяпаше пришълеца. Очичките му трескаво шареха като свредели по неканения, незнайно откъде появил се гост. Дребосъкът откровено и недвусмислено си просеше белята.
„В този свят уважават само силата“ — помисли си Виктор. Деликатността, учтивостта и миролюбието тук се възприемат единствено като проява на слабост.
Но дали само тук? Светът на сънищата е само слаб отблясък на реалността. Щом и сега в объркания и ярък, но все пак сън, от Виктор се очакваше да настъпва и да мачка — значи и в действителността става същото. Откога нахалството и арогантността са се превърнали от пороци в достойнства? Може и да не е отдавна, но понякога му се струваше, че те завинаги си остават печеливши…
И все пак у себе си, в Москва, Виктор надали би се решил да действа както сега — протегна ръка и мълчаливо отстрани от прага стопанина на чуждия дом. На подобно нещо преди не беше способен.
Помнейки Сивия предел, а особено чупещия се с глух пукот врат на нещастния полуелф, Виктор побутна дребосъка без да влага особена сила. Ала онзи само безсрамно се захили:
— Нещо кекави сте станали в днешно време средняните, бе! Я, ти вече ме блъсна, сега май е мой ред…
Естествено, вместо бутане по рамото, дебелакът без замах награди госта си с къс и много вещ ъперкът. Толкова светкавично и професионално, че и без туй скромното умение на Виктор не му стигна поне да си дръпне главата назад. Всъщност, разбра, че издигналият го във въздуха удар се нарича ъперкът, чак когато се озова проснат по гръб.
Яростта го изправи незабавно. „Това наистина е сън“ — успя да си помисли. Подир подобни удари на крака се става единствено в евтините хонконгски екшъни. „А в момента трябва да са ми счупени шийните прешлени, да е изкълчена челюстта и да са ми избити половината зъби — пък аз си подскачам, все едно нищо не е станало“.
Сега около него имаше огън. Ръцете, разперени встрани като криле, разсичаха гневен океан изпепеляващ пламък. „Как посмя този… този червей… да вдигне ръка срещу Владетеля? Срещу Мен?!“ Юмрукът се сви в буца жар. Мерна се изкривеното от злоба лице на дребосъка… литналата за защита ръка… късно.
Виктор перна оскърбителя си по скулата. Дебелакът, който само на око имаше барем центнер и половина живо тегло, се претърколи, отхвърча от прага навътре в къщата. С грохот рухнаха някакви стелажи, някой жално изблея или измяука — и всичко утихна.
Огънят изчезна. Задушаващата ярост също. Усещаше болка в пестника си, сякаш беше ударил каменен зид. Кожата по кокалчетата беше ожулена. Виктор се намръщи и разтръска китка.
— Бре, какъв си бил само… — изхленчи в тъмнината глас. — Да беше предупредил…
— Следващият път — непременно! — подигра се Виктор. — Продължаваме ли грубо?
— Хайде, няма какво толкова… до срока — измърмори дебелака в тъмнината. — Влез де, какво стърчиш като дирек? Помогни ми да се измъкна, не виждаш ли, че ме е затиснал цял рафт! Ха съм мръднал, ха съм потрошил всичко по него…
Виктор чевръсто прекрачи прага. Очите свикнаха със сумрака подозрително бързо — неестествено даже за видение. Понякога насън притежаваме криле, куршумите от цевите на оръжията летят бавно и мудно по дълги огънати траектории — но дори и сънищата спазват ограничението, че в тъмното се вижда зле.
Вътре в къщата, без всякакво съмнение, се намираше лаборатория. Изобщо не приличаше на познатите му — в Средния свят биха ги нарекли „опаки“ — заведения от този род. Тук нямаше никакви прибори, агрегати или механизми. Само яки рафтове от дебели дъски по стените. Но върху тях — нито едно шише, кутия, буркан или нещо друго подобно. Неразбираеми, чудновати предмети бяха нахвърляни на безредни купчини, ала в същото време нищо не се смесваше с друго. В огнището весело трепкаше пламък без дърва и без въглища — за момент Виктор предположи наличие на газопровод.
Разбира се, нямаше такова нещо. Огънят гореше сам по себе си, облизвайки с езиците си кипящ окаден казан с наръбени, сякаш оръфани краища, от вида на които на Виктор му стана малко неуютно — те наистина приличаха на гризани. А на едно място върху метала съвсем ясно различи добре запазен отпечатък от човешка челюст. В естествена големина. Горни зъби. Резците бяха скосени, следствие на некоригиране в детските години.
Виктор повдигна тежкия рафт — усъмни се дали не е от камък, вместо от опушено дърво — и дребосъкът бързо изпълзя.
— Благодаря — каза доста искрено. — Ама ти хич не си бил слабак! Е, сега без да се сърдиш, ама нямам с какво да те гощавам, както е прието у вас. Всичко изхабих за работа.
— Що за работа? — уж между другото полюбопитства Виктор. Казанът висеше над огъня, без да е окачен или подпрян с нещо. Откъм клокочещото му съдържание се носеше отвратително зловоние, отхвърлящо всякакви помисли за гощавка.
— Абе ей така… — без ентусиазъм отвърна дребосъкът и се почеса по тила. Изкашля се. Пак се почеса.
И в този момент в самотния грамаден сандък, нямаше никакъв друг в помещението, нещо зашава и гадно заскърца. „Плъх?“ — рече си Виктор.
Стопанинът на къщата направи зъбоболна гримаса и се втурна към сандъка. Рязко отвори капака. Бръкна вътре, дълбоко, чак до рамото, изохка и след миг се изправи.
Виктор се вкамени.
В пестника на дебелака се гърчеше, размахвайки тънки ръчици и крачка, мъничко човече, малко по- голямо от джобно ножче. С нелепа кафява шапчица с периферия, с червена риза и кафяви потурки. Личицето му беше сякаш обгоряло, цялото в струпеи и белези. А на дясната му ръчичка беше надянато нещо като черна ръкавица с петорка дълги за размерите му остриета, подобни на монтьорски котки за катерене по стълбове.
— Извинявай — сдъвкано избъбри дебелакът. Замахна и запрати пищящото създанийце право в казана.
Шляпна, нажежената мъзга изплиска навън — право в лицето на Виктор, той вдигна ръка, за да се предпази… и се събуди.
Тишина. Всичко е мирно и спокойно. Намира се в стаята на хотел ли, хан ли, страноприемница ли — не е ясно как да се назове. Колкото и да е странно, още цари тъмнина. От съседното легло тихичко подсвирква
