бодигарда разбра, че е улучил.
— Попитайте го. Рижльо ще дойде насам по обед. Аз не искам да се намесвам в човешките работи.
— Благодаря ви — след пауза рече Виктор. — Ще се възползвам от съвета ви.
ГЛАВА ШЕСТА
На дневна светлина ресторантчето загуби от интимното си обаяние, но пък се разкриха нови подробности на интериора. Древни мечове и копия красяха стените между прозорците, няколко пробити щита бяха заковани за тавана. Вярно, станаха забележими и черните петна по мазилката току над свещниците, както и изкълваната преградна стена между входната врата и бар-плота — сякаш някой за забава дълго е замерял това място с тежки ножове.
Както и снощи, нямаше много посетители. Здравенякът, който предишната вечер къртеше на бара, сега заемаше една ъглова масичка и шумно поглъщаше храната си. Рада седеше край бара и разглеждаше злополучния меч.
— Наистина ли е потурчен? — запита Виктор, сядайки до нея. — А, да, Дерси помоли да му донесете нещо за закуска.
Рада въздъхна, стана и за минута изчезна зад бара. Виктор я чакаше, внимателно опипвайки с пръсти блестящото острие. Според него мечът бе като бръснач.
Хм, а дали тук има нейде самобръсначки? Нали не взе своята. Нищо чудно да се намират електрически… Виктор глупаво се изхили и махна ръце от оръжието.
Рада се върна. Носеше две винени чаши, в които гъста катранено-черна течност изпускаше пяна.
— Пожелавам ти „Кипящ ден“! — каза девойката.
Той подозрително огледа коктейла, доближи го до устните си. Миришеше на свежо. Едва ли не на озон.
— Рада, това наистина ли става за пиене?
Девойката мълчаливо отпи от своята чаша. Виктор въздъхна и последва примера й.
Беше вкусно. Алкохолът практически не се усещаше. Леко кисело и хладина по небцето, но не ментова, а като от лед, макар и течността да му се стори затоплена.
— Мечът не е развален — изведнъж призна Рада. — Косият отвес е нормално и честно заточване. Но аз нали му исках елфическо!
— И каква е разликата?
— Огромна! Елфическото заточване е по-жестоко. Острието реже леко, но все едно играе, шава по тялото и така оставя разкъсни рани.
Виктор изтръпна. Въображението му на медик нарисува възнеприятна картина.
— Мечът нали е елфически — продължаваше Рада, — затова исках да е наточен както му се полага…
— Аз пък си рекох, че увлеченията ти са само кулинарни.
— Трябва да се грижа за татковата колекция. Оръжието не бива да умира окачено по стените — каза девойката, като замислено докосна дръжката. — Татко много искаше да има син. И се сдоби с този меч за мен… предварително. — Тя се втренчи във Виктор и ни в клин, ни в ръкав заяви: — Някак странен ми се виждаш.
Той кимна:
— Знам си го.
— Ще закусваш ли?
— Ами да. Само да питам… Рада, имаш ли представа дали Тиел… момичето, с което дойдох, наистина си е тръгнала сутринта?
— Имам — Рада помълча и съчувствено додаде: — Скарахте ли се нощес? Да не си я обидил с нещо?
Виктор се задави с коктейла си. Отвърна с въпрос:
— Ти предполагаш, че тя може да бъде обидена?
Красавицата присви очи.
— Не… надали. От нея лъха на сила. Не й отиваш.
Колкото и обидно бе да го чуе, той не понечи да възрази.
— Искам да я настигна.
— Защо?
Наистина — защо? Нима сам не би могъл да намери обратния път? Впрочем… да намери пътя не е достатъчно, трябва да мине през онова странно място, което води към Опаката страна на света…
— Искам още нещо да те питам.
Рада потропа с пръсти по масата. Въздъхна:
— Не, така няма да стане. Я разказвай всичко като на изповед. Не бой се, можеш да ми довериш каквато и да е тайна.
Виктор със съмнение люшна глава, преди да се усети.
— Ти не ме гледай, че съм приказлива като сврака. Обичам да разправям за себе си. За татко. За заведението, за мечовете. Но чужди тайни не издавам.
— Аз… аз не съм от този свят. Идвам… от Опаката страна.
— Е, това вече сама го разбрах.
— Какво?
— Озърташ се някак… особено. Всички, които идват от Опакото, отначало са такива.
— И много ли идват?
— Не кой знае колко. Но не са и малко. Веднъж-дваж месечно все ще се отбие някой новак. После едните пришълци заминават, а други остават при нас.
— Рада! Трябва да говоря с някой от тези хора!
— Не. Вече ти казах — никой не чува от мен чужди тайни. Защо да тормозиш хората, да им ровиш в душите?
— Но аз…
— Нима нищо не проумяваш? Нищо, не е голяма беля, ще свикнеш. Освен това знам, че оттатък при вас е почти същото както у нас тук.
— Същото? Хайде бе! При нас мъртъвците не се шляят!
— Сигурен ли си? Впрочем, насам също не се шляят, държи ги Сивия предел.
— Ами елфите?
— Какво за елфите? Че нямате елфи и джуджета? Затова пък, казват, у вас живеели черни хора. И жълти — сви рамене Рада и за малко го остави сам да си блъска главата дали негрите са аналогични на елфите. Тя каза нещо през вратата на намиращите се в кухнята готвачи и се върна: — Ей сегичка ще ти донесат закуската.
— Рада… ама този свят не е моят свят! Оттатък бях лекар…
— Лекар? Лечител? Ами че това е чудесно! Във всеки град ще те посрещнат с отворени обятия, като топъл хляб ще те лапнат. А можеш и в нашето градче да останеш. Вил Билкаря остаря, обърква рецептите, страх го е да оперира преплитане на червата, а пък чиракът му се оказа развейпрах, забърка се с младите елфи, напусна цеха на Лечителите…
Виктор замаха с ръце:
— Стоп! Стоп. Рада, нямам никакво намерение да правя тук професионална кариера.
— Тогава каква?
Мъжът от ъгловата маса в този момент звучно се оригна, изправи се и тръгна към изхода. Беше невисок, с широки рамене, лицето му бе набръчкано, жилави черни коси стърчаха от главата му. Крачеше твърдо и тежко, сякаш набиваше всяка своя стъпка в дюшемето.
— Благодаря, прелестна Радо — рече клиентът, приятелски потупа девойката по рамото, за миг изгледа Виктор с тъмните си изпъкнали очи и излезе навън.
— Това беше… — започна красавицата.
— Джудже — завърши Виктор.
