Събралите се оживиха и заговориха всички наведнъж.
— Открит е нов маг?… Колко силен?… Към кой стил го тегли?… Чисто ли работи?…
Единствено челото на Болетус се помрачи. Имаше защо — момъкът влизаше в числото на неговите подопечни, а магът не бе съзрял един толкова нужен на ордена талант.
— За юношата Асмунд ще говорим после — решително рече Ритор. — Нека решим главното, колеги.
— Аз съм против — упорито каза Рой.
— Аз също — Гай потвърди решението си с кимване.
— Аз пък съм „за“! — викна Сандра. — Вонящи смрадливци такива, да ви удари мъжка немощ дано! Да не ви става повече!
— На мен вече не ми става — спокойно каза Рой, — само че нека не приказваме за това, Сандра.
— Извини ме — вълшебницата мрачно извърна от него лице. — Но аз съм за Ритор.
— И аз — внезапно заяви Соли. — Предводителят на клана ме убеди.
— Така, два на два — тегли чертата Ритор. — Ами ти, Болетус?
— Въздържам се — не без известна доза злорадство отвърна магът. — Не бих казал, Ритор, че последният ти довод промени мнението ми… но не твърдя, че ме остави напълно равнодушен.
— Двама „против“ — каза Ритор, — срещу трима „за“. Решението е прието. Рой и Гай! Ще ми помогнете ли?
Недоволните старци спряха на самия праг. Гай се озърна към Предводителя с откровено недоумение.
— Без вас двамата съм за никъде — твърдо промълви Ритор. — Кой друг по-добре от теб разпределя силите, Рой? Кой тегли както можеш да теглиш ти, Гай?
— Аха… усети се… — измърмори намусено Рой, но му личеше, че е доволен. Та могъщият Ритор толкова рядко признаваше, че не ще мине без чужда помощ! — Разбра най-сетне, че старите волове най-право теглят ралото…
— Разбрах го — без да се усмихне, каза Ритор. — Починете си до довечера, приятели, а щом мръкне, моля да заповядате всички при мен, за да обсъдим подробностите. Започваме утре сутрин, та към часа на пълната ни Сила да сме подготвени.
„Ела насам, Асмунд. Моля те, недей така да трепериш. Докато разбиваше моето заклинание, май не се страхуваше толкова, нали? Извини ни, момко, твоето посвещение ще бъде твърде различно от тържествения ритуал в магическата школа. Знам — представял си го другояче, мечтаел си за онзи миг, когато целият клан ще се събере на площада, а ти отпред — с вълнение произнасяш клетвата… А какво получаваш вместо това, момчето ми? Полумрачна зала и шестима вълшебника. Няма нищо, Асмунд, просто ти е дошло времето да станеш възрастен. Понякога се налага това да става бързо, много бързо… инак не ще ти бъде съдено да пораснеш изобщо. Иде война, Асмунд. Време за кръв. Време бащите да погребват синовете си, Асмунд. Започваме похода си на разсъмване, веднага щом привършим ритуала. Предстои ти да ни помагаш, Асмунд. Ти доказа, че си най-добрият сред младежите. Нямам време да издирвам други, които достойно биха заместили братята Клат, Шати… Таниел… и останалите, които неизбежно ще погинат. Момчетата ще трябва да полагат зрелостните си изпити не пред катедри, а в сражения. Теб също те чака такъв изпит, въпреки целия ти талант, въпреки твоята дарба. Разбра ли ме?… Търпи, търпи. Знам, че боли. Дамгата на магьосник не се дава леко, мило момче. Пот ли? Смъди на очите? Не премигвай, не стискай клепачи. Не бива да го правиш. Да, да, Сандра, добре, вече мълча, права си — не е редно да подсказвам на момъка…
…Е, това е. Свърши. Облечи се, Асмунд. Нека ти помогна да избършеш кръвта. Подпри се на ръката ми. Сега — да вървим, нямаме време. Слънцето вече е високо. Хайде, хайде. Трябва да изкачим Зъба на ветровете. Не изоставай, Гай. Сандра, помогни на Рой. Побързайте, приятели, побързайте. Вятърът натрупва мощ. Време е да запретнем ръкави…“
Седмината стояха на самия връх на Зъба. Държаха се за ръце, образувайки кръга на магичния пръстен. Часът на Силата наближаваше, но имаха достатъчно време за подготовката, за тънката работа — да изплетат дантелите на Вятъра. Това бе постижимо единствено от тук, от острата скала над града.
Ритор държеше Асмунд особено здраво. За всеки случай — ако момчето загуби самоконтрол. Беше настъпил мигът, в който трябваше да освободят насъбраната сила на клана, да си припомнят старите бойни магии.
Дланта на момчето леко трепереше и Ритор, въпреки собствените си думи, неволно му съчувстваше. И освен това изпита срам. Да, талантът си е талант, дарбата — дарба. Както и не беше празно суеверие или вехта традиция необходимостта от свеж младежки поглед. Защото в магическата група най-тежкият удар падаше върху най-младия. Както водата се стича в ниското, така и остатъчната сила, заедно с отката на заклинанията, се разсейва чрез неопитния и пълен с енергия човек. И това бе справедливо — защото същото, което би убило Рой или повалило в тежък недъг самия Ритор, за момчето щеше да премине само като трескав кошмар и умора. Младежът щеше да се възстанови най-бързо и най-лесно отколкото възрастните… Това беше истината.
Само дето по-добре Асмунд да не знае предварително за това. Докато в кръга не се включи още по- млад от него вълшебник. И тогава ще е тежко, ох, колко тежко ще бъде осъзнаването, че няколко години твоите любими учители и кажи-речи бойни другари са те ценяли преди всичко като жив щит. Колко горчиво и обидно ще ти бъде тогава, Асмунд…
Ритор го знаеше от собствен опит.
Сигурно рибата беше вкусна. Даже много — щом Виктор успя да го усети, докато бавно дъвчеше дребните парчета в стремеж да отложи неизбежното. Да, рибата беше чудесна, — макар че закуската се бе превърнала в кратка отсрочка преди схватката. По-точно — преди неизбежната гибел. Семейната банда очевидно беше решила да го остави да се нахрани. Красива постъпка от тяхна страна. И без туй с петима не ще се справи.
Колко глупаво се хвана!
„Пощади ме, Владетелю…“ Нещо такова бърбореше онази нощ разбойникът. И Виктор се върза на жалния глас, на окаяната външност, на собствената си мекушавост, която не му позволи да довърши врага… Пусна го да си иде по живо по здраво. А трябваше да му клъцне гръкляна. Както го беше учила баба Вяра…
Виктор скръцна със зъби. На масата пред него лежеше току-що наточен меч и сигурно ще успее да го грабне. Но с какво би му помогнало това желязо? Да имаше автомат… навярно би се сетил за наученото от кратките курсове за запасни офицери в университета.
— О, Стражите на Сивия предел! — чу се ведрият глас на Рада. Красавицата се бе запътила към милото семейство. Звучеше присмехулно и снизходително. — Редки гости! Е, добре сте дошли тогава.
— Бира, стопанке — прегракнало рече разбойникът и Виктор трепна. Мъжът говореше, сякаш сдържаше напиращи в гърлото емоции.
— Каква бира? — уточни Рада. Продължаваше да е самото гостоприемство, но тонът й се беше променил. Нещо беше усетила… Може би ще повика Дерси?
Виктор се наруга наум — как си позволява да разчита на сакат човек… елф де. „Не, Дерси няма да ми помогне.“
— Каква да е… по-евтинка… Не! — разбойникът стремително промени решението си. — От най-доброто, което имаш! Верско пиво, златно верско!
Рада изхъмка и изчезна.
А Виктор разбра защо на бандита му хрумна да почерпи отрочетата си с нещо скъпо и качествено. За да запомнят този ден. Надали вече им пука за проливана кръв, надали се впечатляват от убийства. Но няма да забравят вкуса на бирата, ще си го спомнят, ще се хвалят пред приятели. И в паметта им ще остане следната поука — баща им не прощава обидите и винаги намира оскърбителя!
