Ярост нахлу като тежка кипяща вълна. Също както след Прехода, когато в ледената купел на езерцето го връхлетя краткотрайното безумие.

Искат да го направят на шут? Да разиграят театро? За показно пред подрастващи криминални престъпници?

Той не усети кога мечът се плъзна в дланта му, а пръстите стиснаха дръжката — толкова лесно и привично, сякаш не им бе за първи път. Масата се разклати, блъсната от тялото му, Виктор се извърна, като отритна стола. С тъжен звън се пръсна на пода недопитата чаша „Кипящ ден“.

— Ти! — провикна се Виктор, насочил острието срещу разбойника. И това не бе нито обръщение, нито закана. Беше някакво твърдение, което обещаваше доста… доста повече, отколкото би могъл да изпълни.

— Владетелю… — бандитът мигом изскочи иззад масата и се просна на земята. — Дойдох, Владетелю… доведох синовете си…

Още пиян от неупотребения си гняв, Виктор гледаше как младежите също падат на колене и удрят чела в дъските на пода редом с баща си, готови да приемат удара на меча. И само най-малкия се осмели да погледне нагоре, наблюдавайки непознатия над себе си, при това не с омраза, а с жадно възхитено любопитство. По този начин би могъл да гледа Мойсей към пламналия къпинов храст, или апостолите да се взират в разгневения Христос.

— Владетелю, да бъде Твоята воля…

Виктор мълчеше. Не знаеше как да постъпи, какво да прави с тези хора, не разбираше какво става. Нима в този Среден свят подареният живот изисква такава кучешка преданост?

— Все още ли искате бира? — запита от бара Рада. Виктор мерна, че девойката бързо скри нещо под плота. И макар старият Конам да не бе случил със син, момичето му беше прекрасно — личеше, че би могла да се опази.

— Дай им бирата, Рада — рече Виктор и пристъпи към разбойника. — Как се казваш?

Мъжът повдигна глава и го погледна невярващо. Не можеше да си представи, че „Владетелят“ е благоволил да го заприказва. Той заекна:

— Прости ни, че прекъснахме отмората ти…

— Как се казваш?

— Пределник, господарю…

Може би разбойникът имаше и нормално име вместо прякор, но Виктор му беше все едно:

— Така, Пределник, значи… Защо сте дошли?

— Да ти служим, господарю.

— Не ми трябва ничие слугуване!

— Да, Владетелю… Тогава ни убий, господарю…

От трън, та на глог!

— Изправи се. Вдигни си децата. Вземайте си бирата. Излезте в хола. Чакайте ме там — заповяда Виктор, разделяйки нарежданията си в ясна инструкция за изпълнение.

Това се оказа сполучлив ход. Пределникът рипна на крака и по най-бърз начин — с ритници — вдигна от пода момците си, а след няколко секунди те грабнаха халбите и изумително организирано напуснаха ресторанта.

— А кой ще плаща? — обади се Рада, но чак след като мъжкото семейство се махна. Изглежда тя не желаеше да си проси неприятности.

— Аз — Виктор развърза кесията и без излишни думи й подаде една жълтица. Безмълвно прие ресто от две-три медни монети и сетне попита: — Рада, кои са тези?

— Ама че въпрос! Ти по-добре би трябвало да знаеш, лечителю!

— Повярвай ми, нищо не разбирам.

— Да бе… наистина ми е трудно да го повярвам — девойката го разглеждаше с повишен интерес. — Не знам много. Покрай Сивите предели има чифлици, селца. По-скоро махали от по две-три къщи. Разправят, че там живеели потомци на войниците от древните армии, чиито мъртъвци никак не намират покой зад Предела. Има човешки махали, има елфически, джуджешки. Носят се слухове… — Рада помълча, преценяващо се втренчи във Виктор, — че понявга излизали на разбой по пътеките край Предела. Тези хора имат свои обичаи, своя вяра, свои собствени закони. Наричат себе си Стражи на Предела. Странен народ.

— И?

— Какво „и“? Нищо повече не знам.

— Тук има ли друг изход, Рада?

— От ресторанта? Искаш да им офейкаш?

— Да.

Девойката поклати глава.

— Изход има. Ама ще помогне ли? Нали видя очите им?

Виктор кимна без желание.

— Фанатици. Или ги убий… сами ще се изкормят, ако им го поискаш. Или се примири. Такива като тях на край света ще те намерят… както ти своята Тиел — не се сдържа да го подкачи тя.

Той въздъхна и помоли:

— Налей ми една бира, Рада.

С халба в едната ръка и с меч в другата, Виктор излезе в хола. Пределникът и синовете му се бяха скупчили край вратата и при появата на „господаря“ се изпънаха като дресирани кремълски гвардейци или отракани вече новобранци пред печен сержант… или по-скоро — пред любим батальонен командир. Елфът го изгледа замислено и отнесено.

— Дерси… — Виктор се запъна, не знаейки как да подхване разговора. — Твоят колега… Рижльо? Къде мога да го намеря?

— В най-скоро време ще пристигне лично — каза елфът и грациозно подхвана с вилицата листенце салата от чинията си. Сякаш бе аристократ на прием при кралица или породист кон, почерпен с бучка захар. — Предполагам, че Рижльото се е оттеглил, за да задоволи влечението си към женския пол. Но къде конкретно би могъл да се намира в дадения момент…

— Не разполагам с много време, Дерси. Трябва да хвана „Гръмовната стрела“.

— В такъв случай едва ли ще го видите — поклати глава бодигардът.

И тук неуспех. Виктор кимна и остави ключа на масата.

— Жалко. Ето, аз заминавам.

— Късмет — равнодушно се отзова елфът.

В неосъзнат опит да разчупи невъзмутимата черупка на бодигарда, Виктор рязко запита:

— Личен въпрос, Дерси… този ваш лък…

Елфът сведе очи към оръжието си.

— Не е ли прекалено тънък? Може и да е точен, но дали е добър като пробивна сила…

— Стрелите са намазани с отрова — спокойно обясни елфът. — Ние винаги сме имали отлични отрови. Едни за птица, други за звяр, специални — за хора…

Виктор се задави и си тръгна. Ето откъде тръгнала славата на великите елфически стрелци!

Подире му с тропот се изтърколиха чифликчиите. Виктор спря и се обърна — те замръзнаха.

— Пределник!

Разбойникът с унилата физиономия на клошар чевръсто дотича. С всяка крачка разцъфваше, изразявайки желанието си да служи и да се подчинява.

— Сами си бяхте виновни, че ме нападнахте… — започна Виктор.

В очите на Пределника избухна ужас:

— Владетелю!

— Стой! Не ви се сърдя. Аз те пуснах да си вървиш…

— Да, господарка…

— Но ти нищо не ми дължиш. Разбираш ли? Живей. И повече не се занимавай с разбойничество, труди се честно… — той замлъкна, неприятно поразен от идиотски високопарната си фраза. „Абе на кардинал ли се правя? Отпускам грехове? Пфу…“ — Нямам нужда да ми служиш!

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату