Разбойникът тъпо мълчеше. Виктор се обърна и тръгна по пустата улица. И чу зад гърба си стъпки.
— Какво сте се лепнали за мен?! — викна Виктор и размаха ръце, забравил, че в едната държи меч. Пределникът само мигна. Явно не му се умираше, но бе готов — щом такава е волята на Владетеля…
Виктор плю на паважа и закрачи нататък, стараейки се да не обръща внимание на мълчаливия си екскорт. Надяваше се да се разкарат. Нямаше друг начин. Той щеше да се качи на влака, пък те… нали няма да зарежат къщата си и да се юрнат дявол знае накъде!
Няколко пъти по улицата се мярнаха хора — наглед съвсем обикновени — които не обърнаха на Виктор никакво особено внимание. Дрехите им само изглеждаха малко необичайно, но не заради грубите платове или „чуждоземския“ си вид — просто не приличаха на стандартна конфекция, сякаш всеки тук поръчваше облеклото си при един шивач.
Ами ако наистина тук не съществува манифактурно или фабрично производство? Но защо, след като разполагат с железници? Което означава, че като минимум познават парните машини, да не говорим за електрическото осветление… Напълно достатъчно за създаване на текстилно производство…
Виктор се усети, че проявява неестествен делови интерес и се разсмя. Да бе, янки в двореца на крал Артур! Не е първият, попаднал тук от света на Опакото. И щом тук няма индустрия, значи за това има сериозни причини. С необмислени бизнес-мераци току-виж се е озовал в лапите на местната инквизиция, или ще вземе да мине път на някоя шивашка гилдия — ако го спипат, ще го набодат с отровни губерки.
И за първи път от началото на шантавата въртележка от събития той усети докосването на Приключението. Полъхът на Необикновеното. Ако до вчера е бил ходещо бреме, самоходна торба грижи, която е следвала Тиел, без нищо да разбира и без нищо да приема, сега всичко се беше променило. Дали вината — или заслугата — за това носеше бокалът ободряващ коктейл, или ненужният, но все пак приятен екскорт отзад, но Виктор вече се чувстваше като изследовател, като възторжен посетител в музей на живо.
В края на краищата — сит е, обут и облечен. В джоба тегне солидна сума пари, разполага и със скъпоценности, които струват още повече. Пред него е един странен пасторален свят, в който присъстват благата на цивилизацията — при това възможно най-правилните и необходимите блага, а заедно с тях присъства и едно море от неизвестност. Елфи, джуджета, ходещи мъртъвци (залостени зад Сивия предел) — какво друго е на ред? Уха! Готов е за всичко!
Улицата свърши, вля се в малък площад, зад който се намираше гарата. В това градче навярно всички улици водеха към гарата, очевидно така бе нормално за всички светове. В средата на площада стоеше чашата на фонтана. Бе пресъхнал и затрупан с боклуци, но някак симпатични боклуци — клончета, ланшна шума, фъндъци мъртва трева. Така шадраванът повече приличаше на леговище на някакъв горски дух, отколкото на импровизирано бунище. А пред сградата на гарата се разполагаха сергии със застинали зад тях бабички в очакване на купувачи. И това вероятно също беше обща черта на множеството вселенски светове.
С хазартно любопитство Виктор тръгна покрай търговките, разглеждайки стоката им. Отсъствието на сникерси, памперси и принадлежности за женска хигиена се лееше като балсам върху душата.
При появата му бабичките не почнаха да се суетят, не заиздаваха призивни вопли. Сериозни бабички, знаеха си цената и се държаха така, сякаш не търговията е важното, а така — да мине времето.
Отначало виждаше само хранителни стоки: мляко и сметана в мокри пръстени кани, извара и сирене в кошнички, керамични гърнета с мед, който бе невероятно разнообразен по цвят — от млечнобял, сякаш тук пчелите бяха се научили да доят крави, до синкаво-черен — и аромат, който накара Виктор да преглътне слюнката си, въпреки че не беше гладен. За още по-голям шик медът се продаваше от колоритно старче с огромна брада, плешиво теме и с хитри малки очички. Те не пропуснаха да забележат реакцията на клиента и последва доволна усмивка — нищо повече. Но Виктор, без да се пазари, веднага купи за два медни гроша огромно парче пита и продължи нататък, облизвайки прозрачния пресен мед и дъвчейки за облажване на венците си восъка.
Мълчаливото му компания също спря пред собственика на пчелина и Пределникът взе за момчетата си по едно парче от питите. Виктор едва се сдържа да не се изхили. Впрочем, разбойникът добре направи — синовете му налапаха даровете на кошерите с откровена радост, особено по-младите.
По-нататък две бабички, навярно сестри, продаваха дрехи. Отначало Виктор ги подмина, но после се върна. След като му предстоеше пътуване в незнайното, нямаше да е зле да се екипира. Той взе комплект бельо, поразен от елегантния фасон на ръчно ушитите долни гащи.
— Все едно за теб съм ги кроила, миличък — с достойнство рече бабичката, одобрително измервайки фигурата на купувача.
Прости нрави…
В момента бе облечен добре, но времето не винаги щеше да остане есенно и слънчево. Не би било излишно да се погрижи за дъжд, например. От изток бавно пълзяха облаци…
На сергията имаше две черни кожени якета, но и двете му се оказаха тесни. Пък и с изобилието от лъснати медни копчета, верижки и капси, те твърде силно подсещаха за униформата на хлапаци-метълчета, което не отиваше на възрастен мъж.
— Ших ги за елфи — огорчено съобщи продавачката, — те си падат по такива… Ето и едно момиченце преди теб, миличък, мери-премери, пък не взе…
Нямаше нужда да уточнява как е изглеждало „момиченцето“. Усещаше, че става дума за Тиел.
— Купи си наметалце! — посъветва го другата бабичка. Вероятно Виктор им се издигаше в очите до ранга на съвсем солиден клиент. — Хубаво е наметалцето, от бобърски кожи.
Но клиентът още не беше откачил дотолкова, че да тръгне на дълъг път с разкошно лъскаво наметало. Прекалено предизвикателно изглеждаше с него.
— Амчи тогаз поне ножница си вземи — не мирясваше старицата, — че ходиш с меч из града, плашиш хората!
Този съвет не беше за пренебрегване. Бабичката чевръсто измъкна от платнен чувал, който се търкаляше под сергията, няколко ножници. Виктор ги разгледа с интерес. Бяха дървени, обшити с груба грапава кожа. Пробва меча — и оръжието с лекота влезе още в първата ножница. Държеше се здраво, но не заяждаше, вадеше се бързо, без запъване. Сякаш бе изработено по поръчка. Странно. Даже търговката се стъписа и поклати смаяно глава:
— Виж го ти… намери си дрешка хубавецът…
Цената се стори на Виктор преувеличена поне двойно, но той плати, без да каже нищо. Продължи по пазарчето. Отначало ножницата го удряше през краката, но той плъзна закопчалката й по пояса, като при това дори не се замисли… и оръжието сякаш си спомни вярното място. Лепна се за бедрото и скоро почти престана да се усеща.
Разбойническото семейство също спря пред дрехите и Виктор с любопитство погледна към тях. Нима и те ще си купят гащи? Но сляпото им преклонение все пак не отиде толкова далеч. Пределникът просто опипа черната кожа на куртките, нацупи се и нещо тихо каза на най-малкия си син. Леко побутване — и хлапето се втурна презглава нанякъде.
Виктор продължи да се запознава с местния стоков асортимент.
Жена на около четирийсет години с ярко гримирано лице предлагаше алкохол. Основно бяха делвички и плътно запушени стомни, но забележимо място заемаше и редица от десетина бутилки. Стъклото им бе грубо, неравно, сякаш лято на ръка, издухвано по архаични технологии… а сигурно точно така е било произведено. Вместо книжни етикети бяха залепени парчета светъл велур, а върху него — грижливо изписани марки като „Елфическа яка“, „Мечешка“, „Планински балсам“.
Нямаше намерение да експериментира и затова бързо подмина сергията. Виж, на връщане… ако му е писано. Как само ще учуди приятели и познати!
В края на редицата Виктор съзря нещо, което не очакваше да види. Пред ниска набита бабишкера, която стоеше малко встрани от останалите, лежеше тънко тесте… вестници.
Истински! Печатни! Виктор протегна ръка… и бабишкерата ловко и неочаквано силно го перна през пръстите:
— Първо плащай!… Много грамотни се извъдихте…
Гласът й бе груб, клокочеше в гръкляна. За гърба на Виктор някой тутакси изръмжа. Беше Пределникът, който пристъпи напред с десница, стиснала топуза. Виктор се обърна и с един поглед отпъди разбойника.
