Взря се в опърничавата старица.
Кораво, набраздено лице. Мустаци. Сплескан нос и твърди като кълчища коси.
Джудже! Джуджанка по-точно.
— Колко?
— Една жълтица! — озъби се джуджанката с такъв тон, все едно му рече: „чупка!“.
Виктор три пъти прокле интелигентските си мераци, всеобщото основно образование и недоубитото си за трийсет години влечение към печатното слово. Но от вестника може да почерпи маса сведения за Средния свят! Нали? Пък че е скъпо… ами хартията тук сигурно не е евтина…
Той остави до вестниците златна монета, като подчертано се постара да избере най-дребната от кесията. Вестникарката никак не се смути, а му го върна, като пробва жълтицата с як крив зъб и с нежелание му даде един брой. Виктор жадно впи очи в текста.
„Железничар“.
Името на вестника си просеше добавка като „Червен“, „Комунистически“ или поне „Народен“, но Виктор бе навит да чете каквото и да е — от „Елфовъден ежедневник“ до „Вечерен вампир“ или даже „Среднощен изстрел“. Погледът му се плъзна надолу към статиите.
Макар да бяха набрани на кирилица, от тях не излизаше нищо вразумително.
Джуджешки език?
От всичко напечатано познати изглеждаха само предлозите… макар че кой знае какво означават за едно джудже самотните, „и“, „в“, „на“?
Всъщност, не само предлозите. Над всяка статия имаше отделен в черна рамчица анонс, напечатан с дребен шрифт на разбираем език: „Историята на Пътен километър 1054-ти“, „Сравнителен анализ на рентабилността на пътническите и товарните превози“, „Седемдесет години в хирда — мемоари. Продължение от предишния брой“, „Новини от Клановете. (Непотвърдени)“.
Виктор бързо разлисти вестника. Шестте страници, то е ясно, нямаха нито снимки, нито рисунки. Съдейки по шрифта, печатът бе в най-добрия случай циклостилен, а вероятно още по-примитивен като технология… И повече нито думица на човешки език, освен подигравателните резюмета.
Джуджанката със стаен възторг очакваше какво ще каже клиентът-тарикат.
— Много ви благодаря — учтиво промълви Виктор. — Ще намеря за тази хартия… достойна употреба.
Сгъна вестника и го пъхна в джоба на дънките.
Джуджанката стана морава, отвори уста… и нещо я накара да се откаже от коментар, вероятно не й хрумна нищо подходящо. По-близките търговки, които наблюдаваха сцената, се закискаха. Горд от малката си победа, Виктор се запъти към гарата.
— Владетелю…
Обърна се. Малкият син на Пределника, отпратен от баща си преди малко, му поднасяше плътно увит пакет.
— Вземете го, Владетелю…
— Не ми трябват даровете ви — уморено отвърна Виктор. — Занеси го, откъдето си го взел. Разбираш ли какво казах?
— Владетелю, ако не го вземете, татко ще ме убие.
Не приличаше да преувеличава. В очите на хлапето имаше страх.
— Какво е то? — предаде се Виктор.
— Яке, господарю. Нали онези там не ви харесаха…
Той разопакова подаръка и в ръцете му се разгъна черен плат.
Плат ли?
Куртката сякаш бе шита от рибешка кожа. Черно рибище, което приживе е стряскало рибарите с големи колкото детска длан люспи. Отвътре дрехата бе подплатена с къса гъста козина, също черна. Каквито и чувства да будеше у него страстното преклонение на чифликчиите, якето му допадна. Бе великолепно. Обещаваше уют, защита от вятър и дъжд… че и от предателски удар.
— Благодаря — рече накрая, борейки се изкушението да се премени веднага. — Колко ви дължа?
Момчето уплашено заклати глава.
— Добре… Благодаря още веднъж. А сега — отивайте си, става ли? Кажи на баща си, че сме квит. Аз съм му дълбоко признателен и все такива…
Без да чака какво ще отговори момчето, Виктор почти тичешком нахълта в малката зала на гарата. Табелка сочеше към „Каси“. Имаше две прозорчета, зад които седяха жени на неопределима възраст. От тавана висеше прашен полилей, а под него стояха дървени пейки, на които спяха някакви смачкани личности — или хора, приличащи на джуджета, или джуджета, мязащи на хора.
С решителна крачка Виктор се приближи до едното от гишетата и каза:
— Трябва ми билет за „Гръмовната стрела“, моля.
— За къде?
Наистина — за къде?
— До… А кое е по-далеч — Луга или Рянск?
— Рянск! — изсумтя касиерката.
— Тогава до там.
— За коя класа?
— А какви има?
— Пътнически, спален, със запазено място, с отделно купе.
Градацията на категориите будеше тревога. Щом като пътническият не е спален, а спалният не предполага отделно място…
— Самостоятелно купе.
Жената разрови топ бумаги и кимна:
— Да, има. Дванайсет жълтици.
Виктор преглътна и извади кесията. Ала златните монети се оказаха само единайсет. Проклетата джуджешка дъртофелница!
— Да доплатя в сребро… може ли?
— Три към едно.
Виктор смътно заподозря, че обменният курс на златото към среброто в този свят е по-различен от поисканото. Но как да се препира, след като не познава нещата?
Плати. Останаха му малко сребърници и съвсем малко медни грошове. Вероятно покойният полуелф не ги е смятал за пари.
— Билетът ви.
Той прие от ръцете на касиерката парче картон с няколко цифри и неразбираеми джуджешки знаци.
— И… какво се прави с този билет?
— Ама на него пише! — възмути се жената, сякаш Виктор бавеше натрупала се опашка. — Ето, втори вагон. До Рянск. Отделно купе. Какво още!
Виктор прибра билета в джоба си.
— И не се отдалечавайте, влакът пристига след половин час! — добави касиерката.
Той отиде до най-далечния ъгъл на заличката, където пейките бяха свободни. Седна и протегна крака. Опита се да се отпусне, разглеждайки прашното мозаечно пано на стената. То изобразяваше нещо батално — хора, джуджета и елфи, всички със свирепи лица и обкичени с оръжия, се разполагаха на тендера зад локомотива. От комина юнашки излиташе хематитов дим, грижливо подредените от парченца огледало оголени саби и мечове святкаха патетично.
— Лечителю…
Той се обърна.
Рада стоеше отзад и бе много сериозна и стегната.
