— Трябва да поговорим. Имаш неприятности. Големи неприятности!
ГЛАВА СЕДМА
Преди всичко Виктор потърси с поглед разбойниците. Мисълта за неприятности някак твърдо се асоциираше с тях. Ала горските бандити мирно стояха край касата — Пределникът купуваше билети… разбира се. Синовете му през това време тихомълком се бъхтеха за развлечение.
— Застанал си на пътя на някой. Кому си досадил, лечителю?
— Рада, не разбирам…
Девойката въздъхна и седна до него:
— В хотела преди малко се домъкнаха някакви хора… цяла тайфа. Осем души.
Тя чакаше, но Виктор още не можеше да се досети за какво става дума.
— Питаха за теб. За момък на име Виктор.
Виктор се сепна. Като че ли не се беше представял на рецепцията в хотела. Рада забеляза стряскането му и кимна със задоволство:
— Момък на име Виктор, който пътува заедно с една тийнейджърка. Разпитваха Дерси, той естествено нищо не им каза, на елфите за нищо не им пука… Обаче всеки момент ще си дойде Рижльото, а той всичко ще обади.
— Защо?
— Защото не му трябват неприятности. Та това е Водата!
— Кое?
— Кланът на Водата! Един от довтасалите беше маг трета степен, забелязах му знака, а останалите са вълшебници-бойци. На кой му трябват подобни врагове? Ако им скимне, могат да потрошат целия град, да го пратят по дяволите!
— Рада… аз не знам какво значи „кланът на Водата“…
Девойката шумно въздъхна, но тутакси се успокои.
— Да, разбира се. Нали току-що идваш от Опаката страна… Виктор, в нашия свят магията
— Това вече го разбрах.
— Почти всички магове обитават Топлия бряг. Разделени са на кланове или ордени. Всеки клан е преуспял в един от видовете вълшебство. Орденът на Водата е един от четирите Стихийни клана. Нему са подвластни водите.
— Е, хубаво де, дъжд ще предизвикат — поде Виктор, опитвайки да притъпи тревогата си, но се запъна. От острия поглед на Рада и от внезапния като кинжален удар спомен за лицето на Тиел, обсипано с кървави лунички… причинени от дъждовни капки.
Преходът!
Осмината, които се мъчеха да им попречат!
— Аха, опомни се! — зарадва се девойката. — Виктор, те търсят теб! След малко ще научат, че наистина си отсядал в хотела. Или Рижльото ще се разприказва, или слугите ще се раздърдорят — колко му е да ги изплашат. А после не им трябва много акъл, за да се сетят да се отбият до гарата.
— Може пък да успея да ги…
— На твое място не бих разчитала на това!
— Рада… какво да правя?
— Не знам… — девойката отведнъж посърна. — Бягай. Само това. Чакай влака, само в него ти е надеждата. Влезеш ли във вагона, минаваш под закрилата на джуджетата. Водните няма да се карат със Стопаните на Пътя… така ми се струва.
— Ами тогава… да се споразумея с тях? Какво искат…
Рада мрачно и горчиво се усмихна.
— В очите им има смърт. Те са убийци, лечителю. Приличат ми на Наказващи.
— Наказващи?
— Така се наричат магове-убийци, които кланът е възпитал само за една цел — да наказват човешки, елфически или джуджешки големци, дето не признават върховната власт на Ордените. Те проникват през всякакви стени. Намират те на край света. И убиват. Нашето градче плаща данък на граф Сотников, а той — на Земния клан. Така че формално Водата няма какво да търси на чужда територия… но това са дреболии. Още повече, че Земята и Водата са съюзници.
Изобилието информация причиняваше мигрена. А Рада не мирясваше:
— Ти и от един магьосник не би се изплъзнал. А тук са
— Имам петима пазачи — каза Виктор, озъртайки се към разбойниците.
— Какво? Тези ли? Ще драснат като зайци, веднага щом им кажеш, че Водните са тук!
Виктор стисна зъби. Изправи се и махна с ръка на Пределника, който угрижено наблюдаваше беседата отдалеч.
Разбойникът хукна към Виктор като бездомно куче, което, въпреки че е яло бой, още не е загубило доверието си в хората.
— Преследват ме — през предисловия заяви Виктор. — Врагове, които искат да ме погубят.
Очите на Пределника пламнаха, а ръката му сграбчи дръжката на оръжието.
— Иде реч за магове от клана на Водата! — раздразнено вметна Рада.
Пределникът изръмжа към девойката и умоляващо погледна Виктор:
— Владетелю, нали не ще ми откажеш честта да ги убия?
— Ти чу ли? — почти кресна Рада, но гласът й бе станал колеблив. — Орденът на водата!
Разбойникът я стрелна с презрителни очи и върна пълен с нямо обожание поглед към човека, който едва предишната нощ му бе пощадил живота:
— Владетелю! Заповядай ми да ги довърша!
— Не се ли страхуваш? — уточни Виктор.
—
Рада, приседнала от изумление, рипна от пейката:
— Стига!… Лечителю, симпатичен си ми. Трябваше да те предупредя. И без това се отбих на пазара за подправки… но — стига толкоз! Нямам желание да остана тук и да гледам
— А аз предполагах, че ще помогнеш — Виктор измери с очи стегнатата фигурка на девойката, задържа поглед върху меча й.
— Не ме разсмивай, лечителю! — тръсна коси красавицата. — Нямам такова намерение! Татко цялата си младост попиля да воюва с магьосниците ту заради един, ту заради друг глупчо. Аз съм момиче! Не съм откачена валкирия! Имам най-добрия ресторант по целия Път! И ще сека глави само ако притежателите им тръгнат да ми обират заведението!
Виктор внимателно взе ръката й:
— Права си. Ти си умно момиче, Рада. Благодаря ти, че ме предупреди.
Наведе се и предпазливо я целуна по устните. След миг девойката се усети и отскочи. Изгледа го подозрително:
— Подиграваш ли ми се… Виктор?
— Не. Наистина ти благодаря. И наистина предпочитам да си вървиш. Това не те засяга. По-добре пази ресторанта. Аз ще се отбия някой път… на връщане.
— За теб вече няма връщане… — с тъга изрече девойката. Сви рамене, обърна се и с широки мъжки крачки тръгна към изхода за площада.
— Много добър боец — прошепна Пределникът подире й. — Владетелю, ако я помолите, тя ще остане…
— Не — отсече Виктор.
— Да бъде волята Ви, господарю.
— Пределник, в страноприемницата се намират осем души бойци-вълшебници. Всеки момент ще тръгнат насам.