Не е време за дракони

— Стой! Време е да се оттегляме!

И те хукнаха към перона. Край вратата продължаваха да стоят големите синове. Дисциплинирани момчета… Най-малкият ги последва, като за кратко се забави пред тялото на брат си. На Виктор му се стори, че в очите на хлапето блеснаха сълзи. Уви, нямаше надежда. Не се оживява, след като си накълцан от два меча…

Отново изрева влакът. Съвсем наблизо. Разтревоженият от шапката на мъглата машинист тормозеше сирената… И сякаш даде чакания сигнал за другите преследвачи!

Предусещането за опасност, за чужда сила бе като до болка ярка светлина. Обърна се тъкмо на време, за да види как вратата се разхвърча на трески, рухва част от стената и в залата влиза, влива се Нещо…

Беше все едно гигантска амеба. Все едно оттатък се намираше не опустял площад, а огромен спукан аквариум. Плътен воден вал, окован в невероятно усиленото повърхностно напрежение, се носеше през залата. Вълната се изправи против всякакви физически закони и придоби форма на триметров гигантопитек, изтъкан от бурни водни течения.

Пределникът сграбчи замръзналия Виктор, блъсна го към перона и му закрещя, твърде уплашен, за да спазва етикет и да показва уважение:

— Бягай, Владетелю! Махай се!… Крес, след мен!

Най-големият син на разбойника със скок се озова до баща си и двамата се изправиха пред течното чудовище — две малки слаби фигурки.

Разнесе се бълбукащ смях, грамадните ръчища се протегнаха към тях. Пределникът с къс вопъл перна врага по прозрачната лапа. Топузът шляпна във водата, премина с лекота през нея, без да наруши целостта на чудовището… и шипестата топка се откъсна от дръжката, тупна с грохот и се търкулна, разядена от ръжда, оставяйки кафява следа.

Виктор бе избутан през вратата на перона. Дори падна, като едва не се поряза в меча си. След него изскочиха двама от синовете на Пределника — малкият и вторият по възраст.

— Побързайте, Владетелю…

В саможертвената им готовност да зарежат заради Виктор баща и брат имаше нещо плашещо. Като хипнотизиран Виктор се втурна през млечната завеса от мъгла към тъмния неясен силует, плъзгащ се по коловоза…

Не! Не бива! Не бива да изоставяш онези, които отиват на смърт за теб! Та нали притежаваше нещо — нека и трошици да са това, но нали уби единия Воден! Трябва да застане заедно с Пределника и със синовете му, не да бяга позорно, скован от парализата на собствения си страх! …

Вик — зад него. И не е ясно кой врещи така — старият разбойник или момчето му. И не е ясно какъв е този крясък — тържествуващ или агонизиращ.

…Пространството се топеше, разтваряше се в белота. Не тичаше — летеше. Пронизваше светла нощ, досущ като белите нощи в Петербург. Един поглед назад — и страхът сковава разума. В облачната пяна се плъзга крилата сянка. Гигантска. Заплашителна. Смъртоносна. Звезди ли сияят в белоснежните люспи, или самите те излъчват собствена светлина? Крилете равномерно налагат разредения въздух, в огромните мъждукащи очи — ярост. Посмял е да предизвика чудовището, дръзнал е… макар и все още да е безсилен да се справи с противника. И затова сега го настига властелинът на небето и стопанинът на дълбините, повелителят на земята и господарят на огъня.

Настига го онзи, чието име е — Дракон…

Не започвай битка, която не ще ти донесе победа…

— Стойте, Владетелю! — викът на юношата достигна до съзнанието му в последния момент. Виктор едва не се изръси от перона право върху релсите, под настъпващата желязна грамада. Ужасът му за малко не се изтръгна от гърдите като неистов вопъл — действителността и видението се бяха смесили, за миг беше искрено повярвал, че насреща му лети крилато чудовище…

Локомотивът профуча току покрай Виктор, лъхна жар от заобления меден котел, блъсна го струя изпусната пара. Влакът спираше. Заредиха се вагоните — нагиздени, боядисани в охра. Бронзови дръжки, фенери, тръпнещи знаменца. Проблясъци на светлина от прозорците.

Притичаха синовете на Пределника — дишаха тежко, залитаха. Виктор се смути — нима толкова чевръсто е бягал от бойното поле, че охраната му едва го е настигнала?

Очакваше въпроси, съвети, навярно дори и молби. Но братята само застанаха от двете му страни с оголени мечове и замръзнаха така, взирайки се в мъглата. Същите като баща си. Бяха готови да приемат смъртта.

— Момчета… — без да си вярва, промълви Виктор. — Вече всичко е наред. Вървете…

Най-големият за първи път му проговори:

— Татко и Крес вече са свършени — гласът на момъка бе пресипнал, дали от простуда дали защото се сдържаше да не се пречупи. — Водният дух е самата смърт. Можем да го забавим, но не и да го спрем.

— Но вие ще имате време да се спасите, Владетелю — с тънък глас допълни малкото момче. — Ние ще го задържим!

Фанатици. Безумци! Виктор изведнъж разбра, че не се радва на този фанатизъм, нищо, че в момента вярно му служеше. Тук присъстваше някакъв полъх от онези, вероятно измислени и лъжливи, легенди за войниците, които са лягали, хвърляли са се под немските танкове с викове „За Сталин!“. Имаше нещо (и то колко ли вярно?) от японските камикадзе, врязващи се в палубите на американските самолетоносачи, от сектантите, които си режеха вените по заповед на луди пророци.

Той се извърна към вагона и халоса с юмрук затворената врата. Закрещя:

— Отваряйте! Отваряйте де!

И вратата се отвори. Сякаш беше чакала да я помолят за това.

— Що си дереш гърлото, човеко?

На медната стъпенка, излъскана като на военен кораб, стоеше набито джудже в сива като мишка униформа и с къса тояжка в ръката.

— Ние… — заекна Виктор, като блещеше очи към кондуктора отдолу нагоре.

— Да де, „вие“. Що сте се развикали?

— Искаме да се качим във влака! — раздразнено повиши тон Виктор.

— Билетите!

Виктор порови из джобовете и протегна на джуджето парчето картон. Онзи погледна за миг билета и го прибра, като рече през зъби:

— Щастливи сме да ви приветстваме… пътнико. Качвайте се.

По гласа му не личеше да е щастлив. Или от гарата бяха пратили вест на машиниста, или джуджетата и без друго усещаха, че работата не е чиста.

— Момчета — сети се изведнъж Виктор с лека паника, — ами вашите билети…

Уплаши се, че може да са останали у Пределника, но юношите веднага му ги подадоха. Да, баща им беше предвидлив мъж. Допускал е, значи, че може да се прости с разбойническата си душа…

— Влизайте — сопнато промърмори джуджето-кондуктор, което вероятно изпълняваше и длъжността „стюард“ на вагона.

Ала младежите останаха на място. Бяха решили да изпълнят налудничавия си дълг докрай? Да загинат на перона, прикривайки го, докато влакът потегли? Или все пак се надяваха да е оцелял баща им, брат им…

— Колко време е престоят? — запита Виктор кондуктора.

— Около три минути — без желание съобщи джуджето. Стараеше се да звучи хладно, но любезно. Изглежда, железничарите се чувстваха по някакъв начин задължени да бъдат учтиви с пътниците въпреки всичко и на всяка цена. — Локомотивът ще изсвири преди да тръгне. Двоен сигнал.

Виктор постави крак на стъпенката, но не понечи да се качи. Стоеше и чакаше заедно с децата на разбойника. Стюардът с неодобрение разглеждаше калните им обувки.

Чакаха.

Не бе напразно.

Донесе се шум, мярна се сянка в мъглата. Момчетата се наежиха. Проклинайки наум целия свят, Виктор